Вълненията от първото раждане

Когато забременях започнах по-активно да се интересувам от самите детайли за раждането. Исках да се информирам от полезни източници, личен опит и истински истории. Моят основен стремеж беше естественото раждане, смятайки, че така е отредено да бъде, освен ако няма сериозни индикации за друго.

Моята история за раждането, може би, не е нищо специално. Но лично за мен остава като вълшебен спомен за красиво преживяване, несравнимо с друго. Макар и описано в редовете долу, смятам, че емоциите, които изпитва всяка жена, дарила живот, не могат да бъдат пресъздадени с думи. Затова представям по-скоро чисто техническата и информативна страна от появата на моето дете. Тя разбира се също е съществена и неизменна част от процеса, наречен “раждане”.

Когато забременях започнах по-активно да се интересувам от самите детайли за раждането. Исках да се информирам от полезни източници, личен опит и истински истории. Моят основен стремеж беше естественото раждане, смятайки, че така е отредено да бъде, освен ако няма сериозни индикации за друго.

Така попаднах на Фейсбук групата Раждане във Варна: информиран избор и подкрепа на „Сърце до сърце“. Прочетох и за организирането на курсове за подготовка за раждането заедно с участието на партньора.

По време на бременността всичко се развиваше нормално и след изкарването на курса при Йоаннa и съставянето на план за раждане, бях готова за това изживяване. Тъй като се следях при лекар, който не израждаше към този момент, трябваше да намеря такъв – привърженик на естественото раждане.

Във Варна има много лекари-гинеколози, но от разкази на близки и познати, определено научих имената на тези, които отговарят на моите изисквания. Въпреки това до средата на осмия месец още не бях ходила на консултация при израждащ лекар, поради различни колебания. За мен приоритет беше да си паснем по мнение и отношение.

Като цяло си бях решила, че искам да раждам в СБАГАЛ „Проф. д-р Димитър Стаматов” (АГ болницата). Бях си набелязала въпроси, които да задължително да коментираме с лекаря. Ходих на две консултации при специалист там, но така и не успях да го попитам нещата от списъка ми.

От няколко места получих добри отзиви за д-р Нешев, работещ в МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД (Окръжна болница) и реших да отида на преглед и при него. Пренебрегнах чисто лични съображения относно факта, че е доста млад – почти на моята възраст, макар че аз вече не попадах в категорията „млади” :D.

След прегледа и разговора с него бях решила, че това е докторът, на когото да се доверя. По време на следващите консултации успях да обсъдя с него всички мои разбирания, въпроси и притеснения. Най-много ми хареса това, че той е супер човечен, предразполагащ и откровен.

Тъй като по препоръка на лекаря, който ми прави фетална ехография, терминът ми беше изместен с около 9 дена по-късно, една от основните ми тревоги беше дали израждащият ме лекар ще ме “изчака” до и след термин. Както знаете, лекарите си следят по схема терминът според последния цикъл, който при мен е нередовен и удължен. За мен той не можеше да се счита за конкретна отправна точка при изчисляването на датата за раждане. Д-р Нешев се съгласи и ме увери, че ако всичко е наред, може да ме изчака до една седмица след датата на термина по документи, което за мене беше голямо облекчение, защото не исках да бъда подложена на индуцирано раждане.

И затова при мен водещият фактор при избора за раждане се оказа лекарят, а не болницата.

Спрямо променената дата, терминът ми беше на 03.08.2021 г. До последния ми преглед, който беше на 02.08. имах само 2 см разкритие, което си беше така от около седмица и нямах никакви други индикации за раждане. Бяхме се разбрали да чакаме най-малко до 07.08.

На 02.08. срещу 03.08. през нощта получих силен спазъм (явно контракция), но беше единствена и след това си заспах отново. На другата вечер пак получих такава контрация и си помислих, че просто ще мине, но сякаш нещо ми замокри и реших да отида до тоалетната.

Когато станах разбрах, че започват да ми изтичат водите. Беше към 4:30 сутринта. Викам си: започва се и леко се притесних, но реших да не събуждам приятеля ми. Отидох в другата стая и отворих книгата на Олга Дукат, за да прочета за изтичането на водите и да си следя.

Знаех, че трябва да са бистри, като те бяха такива и не изтичаха наведнъж, а постепенно. Болки нямах поне 3 часа или поне не си спомням да съм имала или не съм ги усещала. 🙂 По някое време започнаха леки контракции, но търпими.

Д-р Нешев ми беше казал да му се обадя, ако в рамките на половин час съм намокрила 3 ежедневни превръзки, което се случи сигурно до 06:00. Но аз така и не се обадих, докато не започнаха по-леките контракции и бях “сигурна”, че ще се ражда на този ден :D. Пък и не исках да му звъня по тъмни доби (мои си размисли)…

Звъннах му едва към 09:00ч. и му разказах как са нещата. Разбрахме се, че след като водите са бистри и аз се чувствам добре, мога да си стоя вкъщи. Каза ми да отида към 12 на обяд в болницата, ако дотогава съм в “поносимо” състояние. Така и стана – контракциите започнаха да се засилват, а имаше и зацапване с кръв във водите от време на време.

Записвах си контракциите, но така и не хванах да стават регулярни. Спрямо моите очаквания за контракциите се бях настроила да използвам схемата 5:1:1, за да тръгна към болницата. През времето вкъщи си гледах плана за раждане и прилагах различни дейности по разсейване. Движението ми помагаше най-много да се справям с болката по време на контракциите.

Когато те се засилваха използвах фитнес (гимнастическа) топка. Сложих последните неща в багажа и тръгнахме към болницата, като бяхме там вече чак към 13:00. Попълних документите и бях приета, като се установи, че имам 6 см. разкритие.

Не можех да повярвам!

Бях още по-надъхана да издържа останалото и да родя естествено. Д-р Нешев ми предложи да ме сложи на окситоцин, за да минат по-бързо предстоящите болезнени контракции и да имам сили за напъните след това. Веднага започнаха колебания от моя страна – нужно ли е това, защо сега… но се доверих.

Това, което не ми хареса е, че трябваше да съм стационарно позиционирана през това време и не можех да се разхождам. За сметка на това си носех слушалки да си пускам музика. Информирах своевременно приятеля ми по телефона какво се случва. А за разконцентриране при болките стисках една стрес топка и едно малко гребенче (отново от наученото от курса при Йоанна).

На мен това ми помогна да не се концентрирам върху болката, а да насочвам вниманието си към нещо друго. След известно време д-р Нешев ме провери за разкритие и с изненада за мен с беше вече цели 8 см. Тогава ми предложи да ми сложат някакви спазмолитици за облекчаване на болката. Аз отново задавах въпроси, но ми каза, че по-късно ще е късно и затова потвърдих.

Започнах леко да се замайвам от тях, но това ми помогна да си почивам след всяка силна контранция, чак се унасях за секунди. Не след дълго бях вече с 10 см разкритие. Преместих се на стола за раждане (магарето), на което бях полулегнала позиция и можех да си хващам коленете. За мен на това магаре си беше окей и не чувствах дискомфорт.

Напъвах по време на контракциите, както ме навигира едната акушерка, а д-р Нешев беше плътно до мен по това време, като ми обясняваше също как да дишам и как да напъвам правилно. Бях в съзнание и се опитвах да следвам съветите им, защото вярвах, че ми дават правилни насоки. Честно казано обаче не помня колко време са били напъните. Но не мисля, че е било повече от 15-20 минути.

И така на 04.08.2021 г., в 15:45 ч. се появи моят първороден син Йоан, 3160 гр. След като бебчо излезе почувствах облекчение и разбира се огромно вълнение да зърна малкото човече.

Искам само да отбележа, че спрямо видеозоните и наблюденията през последния месец и следящият и израждащият ме лекар ми бяха казали, че се вижда, че бебчо има доста голяма глава. Смятаха, че ще ми бъде трудно. Въпреки това след като се роди се оказа, че обиколката на главата му е съвсем в рамките на нормалното. Явно е бил застанал така, че е изглеждала по-голяма.

Беше ми направена епизиотомия, но аз дори не съм усетила. След което д-р Нешев трябваше да ме зашие, което въпреки обезболяването си беше доста неприятно. Дори бих казала, че самите напъни при раждането бяха по-леки отколкото самите шевове. Поне такива бяха моите усещания и спомени от това.

За да ме разсее по време на тази процедура, д-р Нешев леко ме укори, че не съм спазила препоръките му да се обадя по-рано за изтичането на водите, но въпреки това ме подкрепи в избора ми. А това, че ми го каза чак след раждането още повече затвърди положителното ми мнение за него. Бих искала да отблежа, че по време на престоя ми в болницата, всеки ден, в който той беше на работа идваше да провери как сме с бебо.

И така, според моя план за раждане се бях настроила да родя с наличието на епидурална упойка в случай, че вече нямам сили и без окситоцин, а то се получи точно обратното, за което не съжалявам.

Сещайки се за раждането днес, бих го описала като несравнимо преживяване, носещо със себе си приятни емоции. Може би защото при мен целият процес се разви добре и спокойно. И както казват хората, сякаш болката се забравя и остава само споменът за едно неповторимо изживяване – да дариш живот.

Заслуга за положителните емоции от раждането отдавам първо на себе си – за вярата и силата на духа, на д-р Нешев – за отношението и сърдечността, на Йоанна – за правилните насоки и отзивчивостта, на мъжа до мен – за куража и подкрепата, на моите близки приятелки, родили преди мен – за съветите и споделения опит!!

Благодаря на Господ, че позволи да се случи по този начин и на моята майка, която ме подкрепя отвисоко и бди над мен!

Бих искала да насърча всички бъдещи майки да вярват в себе си и да влязат в родилната зала с позитивна нагласа, защото най-хубавото предстои!

Хареса ли Ви разказът на Александра? Още разкази за позитивно преживяно раждане можете да прочетете тук.

Ако сте бременна или планирате бременност, абонирайте се за бюлетина на „Сърце до сърце“ за още идеи, информация и вдъхновение.

Един срещу всички – всички за един

Какво бихте направили, ако Вашият акушр-гинеколог Ви каже, че не можете да родите нормално? Тази история се чете трудно, особено в началото. Но определено си заслужава!

Историята, която ще прочетете: всеки ред, всяка дума е абсолютно реална и разказана от първо лице – мен, Калина Иванова. И е представителна извадка за случващото се с родилките в България! За щастие моят край е щастлив и е ново начало!

Аз съм щастлива жена на 27 г. с невероятен съпруг и две прекрасни дечица! На 23 г. забременях с първото си дете, желано, осъзнато и слава на Бога от раз!

Бременността ми не мина леко:

Лежах поне 5-6 пъти за задържане и други проблеми. Но всъщност не се стигна до усложнения и въпреки лежането до началото на 9-ти месец, аз и бебчето стигнахме до заветния ден, в който всичко е като по учебник. Раждането ми започна напълно естествено, спонтанно и много бързо, два дни преди предвидения термин! 

Сега се връщаме малко назад, седмица преди да родя, когато болницата, която бях избрала се затвори за ремонт. Трябваше да родя в АГ или Майчин дом Варна. Предпочетох да е в АГ с избор на екип и да си вържа гащите с ВИП стая, заради доста тежките разкази за условията, които бях чула от други жени раждали там. Четох, четох, нямах време и се спрях на д-р….. няма да кажа името му тук! Не мисля, че е редно, а и други жени са доволни от него, има кой да съди и отсъжда! Но не и аз! 

Направихме първи преглед при въпросния лекар и се установи, че бебето е в супер позиция, тежи около 3,400гр. и има още около 10 дни до термин. При прегледа за разкритие леко се притесних и помръднах. Подчертавам, не съм пъшкала, охкала, леко помръднах, защото усетих болка. След това лекарят ми заяви, че съм много страхлива, бебето е голямо и НЯМА ДА МОГА ДА ГО РОДЯ и разбира се да помисля за секцио!

Колко познато, нали?

Аз отговорих, че е нормално да ме е страх, както всяка друга жена. Но желанието ми категорично е естествено раждане, щом няма никакво МЕДИЦИНСКО ПРОТИВОПОКАЗАНИЕ (с големи букви е, защото и с това се спекулира прекомерно за щяло и нещяло). 

И продължаваме напред…

Следящата ме АГ също ме навиваше за секцио и чух ужасни неща за естественото раждане! Но, има едно ГОЛЯМО НО. Аз имах на кого да вярвам повече от всякога! Макар и вече покойна, майка ми е родила 3 деца (аз съм номер 3) напълно естествено, без упойка и никога от нея не съм чула, че е било ужасно!

Тя може, и аз мога! За миг със съпругът ми не се поколебахме!

И така, на 9.06.2018 г. (с предвиден термин 11.06.2018) около 4-5 часа сутринта се събудих от кратка, силна контракция, но реших, че има накъде повече и си легнах. След няма и 10 минути обаче се повтори същото. И така след 30-40 минути вече ми се насълзяваха очите при всяка контракция!

Пропуснах да кажа, че щом чукнах 9 ти месец започнах да вървя като луда, защото се чувствах добре и вече знаех, че бебето е доносено и готово за срещата ни.

Връщаме се на 9 ти, когато съпругът ми се събуди и като видя как тихо си ридая, но съм доста спокойна, ми каза: „…мисля, че започва и е време да се обадиш на доктора!“

Още 30 мин. чакахме и засичахме и контракциите. Ставаха все по-силни, продължителни и сякаш процесът напредваше страшно бързо! Звъннах на доктора и той каза, че 7:30 ще ме чака в приемния кабинет. 

Бяхме толкова спокойни, като за първо раждане, съпругът ми разходи кучето, а аз влязох да се къпя и хоп, тапата ми падна… Казах си, хайде, само водите останаха. Усещах, че всичко е много близо! Вълнувахме се, дори се майтапихме да не изцапам колата с води, доприготвихме се и тръгнахме за болницата. Вече се превивах на всеки 5 минути. В момента, в който доктора ме видя, каза:

„Ти раждаш!“

Приеха ми документите, качих се за преглед. Провери ме за разкритие и отсече: имаш пълно разкритие, ти раждаш, влизаме за секцио…Но чакайте малко, какво секцио защо? Кажете ми каква е причината, попитах аз. Тясна си, това голямо бебе, страхлива си, не, не можеш да го родиш. Влизаме веднага за секцио. Дори преди другото, уговорено такова, което беше точно за този час.

Станах и вървейки към родилна зала, отидох да прегърна съпруга ми. Казах му, че не искам секцио, че ме е страх, но той беше блед като платно. Не можах да му обясня, че няма медицинска причина да ме режат. Аз на 23 години, здрава, спортистка, спокойна, въпреки че знам какво изпитание ме очаква, веднъж не казах ‘страх ме е, искам секцио’!

Влязох в родина зала, седнах на кушетката и анестезиологът ме пита каква упойка искам. Разясняваше ми всичко, а аз се чувствах като в капан! Вече усещах и напъните… Лекарят толкова бързо се приготви и отсече: „Няма как да избира упойка, тя ражда! Приспивайте я и да вадим бебето!…“

Събрах сили и станах. Казах: „Но, моля ви, аз не искам секцио, каква е причината?“ Усещам как бебето ме натиска, усещам този уникален процес – раждането! Той повиши глас и каза, слагайте я бързо… отново легнах и пак казах, че не искам секцио

От там, знаете какво се случи… Бях приспана. Да, не ме приспаха, а бях приспана. Ей така, без да знам защо, усетих, че просто няма никой друг с мен. По-точно всички са срещу мен или поне не са срещу доктора.. Целият екип гледаха в ступор нашия спор и също недоумяваха какво се случва… 

Забележете: не измериха тонове на бебето, не са ме гледали на ехограф. Реално дори не се знаеше всичко, което трябва да се знае преди едно раждане, каквото и да е то! 

И тук вече следва тежката част.

Чувствата на една млада, здрава жена, която само иска да има избор. Иска да бъде подкрепена, иска да знае защо се случва това с нея, защо някой решава съдбата й! Чувствах се НАСИЛЕНА, ПОСЕЧЕНА, СКОПЕНА от привилегията да бъда жена и да изпитам най-красивата болка! 

Не спирах да се питам защо се стигна до там. След раждането се опитвах да се успокоя с това, че сме живи и здрави, да се фокусирам над прекрасната си рожба! Но горчивината от насилието и жертвата, която бях дала, всичко, което се случи с мен, беше подсъдимо! Два дни плаках и накрая просто се примирих.

Със спокоен тон попитах отново лекаря имало ли е наистина причина за секцио, че баща ми е доктор и иска да знае каква е тя. Но отговорът беше все така хаотичен и неясен… Клишетата на 21 – ви век… Тясна си, бебето е голямо.

ТИ НЕ МОЖЕШЕ ДА ГО РОДИШ ТОВА ДЕТЕ!

Минах дълъг път след това. Плаках нощем, омерзението беше по тялото ми, в психиката ми! Детето ме държеше. Все пак не исках да съм неблагодарна към Бога, не към някой друг! Молех се да забравя, да приема, да продължа напред… Но сякаш отнемането на женската ми мисия беше нещо символично и смазващо!

Обаждах се по съдилища, питах какви са процедурите, намерих организации и т. н., изчетох много! Накрая установих, че срещу лекаря има доста заведени дела! Въпреки всичко, аз знам, че да си лекар е ужасно трудно. Това е мисия, свързано е с куп лишения и неуморни, понякога сливащи се работни дни! Поставям се и на мястото на този човек – лекар! Аз самата съм от лекарско семейство, обаче и знам каква е цената, но знам и каква е каузата! Или се отдаваш и приемаш лишенията, за да бъдеш полезен или прекратяваш дейността си, щом е непосилно за теб!

Времето минаваше. Гледах дъщеря си с толкова любов, кърмих я доста дълго (2,6 г.), което много ми помогна да се почувствам пълноценна майка и някак да залича огорчението от раждането. Създадохме невероятна връзка и се наслаждавам на всеки ден с нея!

Тук ви благодаря, че изтърпяхте половината разказ и по-точно по-трудната част! Защото сега следва 180 градусово завъртане и разказът за моето чудо и пътят към мечтаното и полагащо ми се естествено раждане!

Един ден дъщеря ми ме спря на вратата с думите: „Мамо, ти имаш бебе в корема, аз го виждам и чувам!“ Останах на място. В ръцете си държах багаж и просто го пуснах на земята. Не знаех какво да кажа и след няколко секунди на абсолютен блокаж я попитах как така и от къде знае това…

Имахме един опит със съпруга ми, но не очаквахме да стане така бързо, тъй като преди 2 месеца бях преминала през гинекологична операция. Но в края на деня просто отидох до аптеката и след няколко часа видях светкавично появяващи се 2 черти. Беше толкова блага вест, дошла ни като истински подарък, отново желано бебе, което сякаш е дар от Бог

И ето че започнах да чета за ВБАК.

(бележка от Йоанна: ВБАК е директно зает от английски акроним, който означава нормално раждане след Цезарово сечение. Повече за спецификите на ВБАК можете да научите тук).

Още докато дъщеричката ни растеше, бях чула за този абсолютно възможен вариант и просто знаех, че някой ден ще опитам! Трябваше да търся възможностите за България и евентуално за Варна, града, в който живея.

Първо попаднах на Олга Дукат, чиято история прочетох и просто ѝ се доверих, защото разбрах, че тя има мисия в този живот и именно нея изпълнява! След това се спрях на двама лекари във Варна, като единият е вече доказан специалист, а другият е малко по-млад лекар. И все пак интуицията ми винаги ме е водела и отново реших да й се доверя.

Избрах Доц. Славчев, а дори не бях чувала дали води ВБАК. Просто още от първата ми бременност мислех да се запиша при него, но не се случи. Така или иначе и да бях избрала него първия път, както споменах по-горе, родилното на Света Анна затвори врати за ремонт малко преди моето раждане. 

Записах час за първи преглед и се надявах доцентът да ме приеме, защото графикът му е препълнен (и има защо). Прегледът мина нормално. Не питах веднага за ВБАК, защото реших, че не е дошло подходящото време, но пък бях успешно записана за следене на бременност при Доц. Славчев. След това направих една консултация с Олга Дукат, която беше като моята изповед, като обръщането на палачинката от „ДАЛИ ЩЕ МОГА“ до

„АЗ ЩЕ УСПЕЯ“!

И тук е момента да кажа: Олга, благодаря ти! Наистина знам, че имаш невероятна мисия и си избрана за това, което правиш! 30 минути видео връзка отговориха на всичките ми въпроси. Погледите, реакциите и информацията ѝ бяха истински, преживяни, достоверни и някак разбиращи ме! Мен, недоразбраната, наранената женска душа на една обикновена млада жена, мечтаеща и нуждаеща се от шанс за естествено раждане! 

И така започна историята на моето чудо!

С вярата вдъхната ми от Олга и след това от срещата с моя ангел Доц. Славчев! Този ЧОВЕК, защото той е на първо място е един невероятен човек, ми вдъхваше толкова спокойствие с присъствието си, думите си, кратък и ясен. Винаги отговаряше адекватно и отдадено на въпросите ми. Преглед след преглед, чувах само: „тук всичко е наред, всичко е супер, браво, нещата вървят добре“ и подобни малки, кратки изречения, КОИТО МИ СТИГАХА! Защото точно от това имах нужда!

Бременността не е нещо, което може да бъде обяснено. Никога няма да ти стигне времето, ако започнеш да задълбаваш във всяка подробност! За мен това е естествен процес и просто се наслаждавах на леката и спокойна бременност, благодарение на доцента!

Около 4-5 ти месец на една от консултациите си поговорихме за предишното ми раждане и със сълзи на очи разказах накратко какво се е случило. Доцентът не беше в точното настроение този ден и дори леко го помрачих с моя негативен разказ, който той явно беше слушал до болка от много жени… Каза, че това е подсъдимо и не може да си обясни как се е случило предположение, че имам перфектен статус, за да родя по естествен път успешно. Но с всяка следваща консултация, комуникацията ни ставаше още по-приятна и дори приятелска.

Усетихме доверие един в друг.

Той в моята вяра, хъс и непоколебимост, че ако всичко се подреди правилно просто ще успеем да родим нормално. А аз в неговия професионализъм, отдаденост, човечност и спокойствие, което толкова много търсих след психо атаките от предходното ми раждане! Всеки път го питах: ‘докторе, нали ако всичко върви така добре ще опитаме’. И той всеки път казваше: ‘разбира се и не само ще опитаме, а мисля и че ще успеем, просто няма причина за секцио!’

Прегледите ми бяха изпълнени с вълнение. Ходихме заедно цялото семейство. Влизахме задружно в кабинета, а той само ни кимваше и ни посрещаше с усмивка. А колко ли умора се крие зад нея, само той си знае! 

И така, докато не настъпи 9 тия месец, вече с голямо коремче, наближаващ финал и ново начало! Говорихме все по-подробно за какво ще следим. Около 20 ти ноември (с термин 3.12.2021), доцентът ми направи първи преглед за разкритие и просто, за да види какви са моите пропорции и т. н. След прегледа попитах някои неща и всичко ми беше обяснено. За първи път не се страхувах от гинекологичен преглед. Защо ли? Защото просто вече имах доверие в моя лекар! Знаех, че няма да бъда предадена и двамата вървим в една посока! Установихме и 2 см. разкритие, които явно бяха резултат от леките нощни контракции напоследък. Каза ми и че ако така получавам разкритие плавно, леко, преди същинските контракции ще е още по-добре за състоянието на белега. И само повтаряше, от теб искам само да вървиш!

Аз не се спирах!

Бях изключително дейна до самия финал на бременността. Тренирах през цялото време. Хранех се изключително добре, без желание за никакви вредни храни. Просто се бях отпуснала и отдала на естествените събития. Нищо не беше на всяка цена, а просто знаех, че ще се случи! Визуализирах го непрестанно. Говорих на бебчето и му давах кураж, че заедно ще се справим, че вярвам в него.

На 27.11. бях на рутинен преглед. Докторът не ме провери за разкритие, защото все още нямах регулярни контракции, а само нощните продължаваха и прогресираха. Повика ме в понеделник отново на преглед. Каза ми: подготви се, че от тук нататък ще следим по-честичко за разкритие. Та, кой лекар разбира, че жената има нужда да се нагласи за тези прегледи, кой лекар изобщо се опитва да разбира жената… да я уважава! Е, явно има и такива ЛЕКАРИ, като Доц. Славчев. Уважаващи личността ти.

Дори на единия преглед със съпруга ми си размениха няколко реплики… Съпругът ми му каза, че съм силна и че е сигурен, че ще издържа и ще се справя! А доцентът му отвърна: ‘а те жените са много по-силни от нас! Преминават през такива болки и успяват да ги преодолеят’… В този ден си тръгнах с насълзени очи от щастие, че двама мъже, в момента най-важните за мен, просто ми ВЯРВАХА! 

Връщам се пак след лирическото отклонение, сякаш не искам този разказ да свършва, дано не съм ви досадила, а успея да ви докосна! Както аз бях! Ииии в понеделник на 29.11 установихме суперските 3,5 – 4 см. разкритие! Вярно, последните 2 нощи бяха с малко по-силни, но не регулярни контракции! Вече дори имаше леко изтощение в мен, защото макар и леки, нощните контракции бяха почти през целия 9 ти месец! В сряда, 1.12, отново бях на преглед и вече имах 5 см. разкритие.

Да, но докторът имаше план, който за моя глупост първо не исках да приема! Той ми каза, че е мислил и е взел решение да ме повика на следващия ден в болницата за прием, тъй като е на редовна дневна смяна. Щеше да бъде с най-добрата акушерка и екип от лекари, на които може да разчита, ако се наложи. Ще спукаме водите и тъй като бебчето си беше много надолу, до обяд с няколко разходки ще родя!

Това звучеше толкова невероятно! Като чудо… нормално беше първоначално да не повярвам! Но Доц. Славчев има много повече опит от мен с ражданията и беше редно да му се доверя! Споделих му, че този план ме притеснява, не исках да забързваме нещата, исках да чакаме естествеността да се случи, но докторът се обоснова и въпреки всичко каза, както решиш! Това е моето мнение и желание, защото искам да бъда на твое разположение, да проследим всичко с пълни сили и да успеем!

Приех, благодарих му, защото той наистина беше помислил за мен. За моя случай, за евентуалните пречки, беше преценил напредването на раждането, възможностите ми! А неговият график е изключително натоварен. Освен, че е изключително добър израждащ лекар, той прави и гинекологични операции и води бременност! Само един истински отдаден лекар може да издържи това натоварване и все пак да не спира да изпълнява истински клетвата си.

Дядо ми беше лекар, професор по кожни болести, преподавател, доктор хонорис кауза и от личния му пример знам как изглежда и как се държи и каква е цената да бъдеш ИСТИНСКИ ЛЕКАР! 

На 1.12 съпругът ми си остана вкъщи. Аз имах странни усещания и болки, сякаш раждането вече се случва! Бях притеснена, обаче, дори леко разколебана, защо ли… Цяла нощ не спах и със съпруга ми решихме, че ще говоря още веднъж с доцента и ако преценим няма да бъда приета в този ден (2.12), а ще чакаме.

И вече в болницата отново се проведе същият разговор от вчерашния преглед. Аз притеснена, а Доц. Славчев спокоен, усмихнат и този път още по-непоколебимо, но не и задължаващо ми каза: Ти решаваш! Не искам да те притискам! Но искам да знаеш, че за мен е важно да успеем!’ Че може довечера да ми се обадиш през нощта или по друго време, в което аз израждам или оперирам и просто да се разминем. Просто мисля, че трябва доверието да е взаимно. Ние не сме на нечия друга страна, аз и екипът сме НА ТВОЯ СТРАНА!

И тук всичко приключи.

Казах му, прав сте! Не знам защо изобщо се поколебах и за миг дори Ви обидих с недоверието си! Защото, знаете ли, да, ние имаме желания, но и лекарите са ХОРА! Те също имат емоции, преживявания, дори и горчив опит. Но въпреки всичко те са там за нас (поне някои от тях) и за сметка на личния си живот, който на всички ни е безценен, те успяват да практикуват професията си! Имах ангел за себе си, а именно Доцент Славчев!

А датата 2.12 е и рождената дата на дядо ми – Проф. Д-р ДМН Златко Й. Пенев. Сякаш вселената ми пращаше всевъзможни сигнали, че това е моят ден. Изведнъж почувствах отново спокойствие, непоколебима вяра и не просто се надявах, че ще се случи. Аз знаех, че ще успеем заедно с доцента и екипа на болницата!

До към 10 часа оправяхме документи и в 10:30 пук, мехурът вече беше спукан! Безболезнена процедура, водите трябваше да изтичат контролирано, всичко траеше около 5 мин. и след това измерихме тонове. Моят момент, който бях очаквала не 9 месеца, а повече от 4 години вече беше тук!

Бях отдадена на случващото се, бях приела болката като мой приятел, очаквах я с нетърпение, защото тази болка щеше да донесе рожбата ми! Щеше да сбъдне мечтата ми!

За мен това е да си жена. Осъзната, отдадена на мисията да дадеш живот, дори и с цената на своя!

Контракциите започнаха и вече станах да се разхождам, както ми каза доцентът. А в стаята, в която следяхме тонове и бях временно настанена, бяха още две жени, които бяха родили естествено и толкова ми помогнаха… Окуражаваха ме и ми се възхищаваха как се справям, колко съм спокойна.. Повтаряха само, че ще успея!

Персоналът на болницата беше невероятен – приятели на раждащите жени. Отделението кипеше от живот, беше пълно и сякаш грееше със собствена светлина. Времето беше топло, слънчево, просто един невероятен декемврийски ден!

Пратих само 2 кратки клипчета на съпруга ми от моментите на контракции след вече установени 9 см. разкритие, просто защото искахме и той да е с мен, поне малко да го докосна до магията…! Видеото показваше стичащите се сълзи по лицето ми от БОЛКИТЕ НА ЖИВОТА, както и жест с палец нагоре, защото аз ще успея.

Всички ние, замесените ще успеем!

Не спирах да вървя и да дишам. И ето че вече напъните бяха факт, на третия напън едната акушерка направи последен опит да ме попита дали искам някакво обезболяващо (не знам какво могат да слагат в този момент, но вероятно има нещо лекичко, което е позволено), но аз категорично отказах. Доцентът дойде и само ме попита: ‘готова ли си’, а аз категорично отвърнах, че съм! 

Ех, този спокоен, благ поглед… той ми даваше кураж, че щом той вярва, коя съм аз да се съмнявам! Легнах и определено първите няколко напъна се затрудних, просто бях толкова старателна и нетърпелива, че не успях да осмисля как точно да напъвам. А болката беше неописуема, сякаш трябва да преминеш на някакво по-високо ниво на съществуване! Сякаш трябва да се отдадеш на всичко това, да се отпуснеш на процеса, на тялото си, на екипа, който иска най-доброто за теб!

Очите ми са затворени, преодолявайки болката, напъвам с цялото си същество и осъзнавам, че само аз мога да бъда пречката за себе си, за лекаря си, за бебето си! Бебето! То е там и чака заедно да се справим! То знае по-добре дори от мен какво да прави! И след не много напъни в 12:40 ч.

Ноа се роди!

Ето го стои на гърдите ми, прекрасен е! И всичко доби смисъл, а аз отново съм с насълзени очи, докато ви разказвам всичко това! Лично е, много е лично, но е и общо! Това е чудото на моето естествено раждане, на нашето естествено раждане, на вашето такова! Защото всяка жена е различна, но животът идва по един и същи начин – чрез нас!

Изтеглиха Ноа и той тежеше 4060 гр. Не само успях да родя нормално, не само успях да родя ВБАК, но родих и 4 килограмов мъж! И защо се хваля, че УСПЯХ…

УСПЯХМЕ!

Защото при предното ми раждане чувах само ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ГО РОДИШ ТОВА БЕБЕ (3,600 – 3,700)! А това го чуват и много, много от вас! Ако някой ви каже, че не можете, търсете други възможности! Защото всяка жена заслужава да има шанса да изживее мисията на своя живот – да дари такъв!

Благодаря на Бог, че ми изпрати ангели! А на Доцент Славчев ще бъда благодарна цял живот, той го знае, защото му го казах! През цялата ми бременност и раждане беше неотлъчно до мен. Говорихме си, донесе ми шоколад, направиха ми айрян, защото бях изтощена и кръвното ми падаше и се качваше, докато показателите се нормализират.

Какъв човек, какъв лекар само! Той, той и пак той е виновникът за нашия успех! След като на 2.12 му беше четвърти ден на редовна смяна в родилното, на 3.12 беше повикан за естествено раждане с избор на екип! В същата вечер 3 срещу 4.12 беше нощна смяна и изроди 3 жени естествено… и през цялото време идваше и да ме пита как съм!

Видях с очите си какъв подвиг е да си лекар, видях през неговите очи!Благодаря и пак благодаря!

Знайте, мили майки, че можете, защото сте създадени да дарявате с живот!

Хареса ли Ви този разказ? Ето тук можете да намерите още ВБАК вдъхновение. А тук са събрани разкази за раждане във Варна с уважение към жената.

Ако сте бременна или планирате бременност и искате да получавате всяка седмица информация и вдъхновение за раждането, абонирайте се за бюлетина на „Сърце до сърце“.

VBAC на голямо бебе – мисията възможна

Означава ли голямо бебе задължително секцио?

Предистория

Ще започна от това, че през 2016г. се наложи да родя първото си дете секцио, поради седалищно предлежание и двойно увита пъпна връв около врата. Въпреки че още в 7-ми месец всичко това се видя, следящият ме лекар (д-р Боян Георгиев) изчака до последно да види дали ще се промени нещо и насрочи дата за секциото едва няколко дни преди термин (да не 2 седмици…не 10дни :)).

Два дни преди насрочената дата за късмет дъщеря ми реши да избърза и тръгна сама. Събудих се от следобеден сън с контракции. Обадих се на следящата ме акушерка да предупредя, че тръгвам към болницата.

Докато пътувах към Майчин дом и докато се събере екипът, преминах през серия от доста силни контракции, стигайки разкритие от около 5см. За съжаление нямаше специалист, който да посмее да изроди бебето седалищно. Когато дойде докторът, извършиха операцията.

Така се роди първата ни дъщеря – точно 4000гр и 52см топчица любов.

❤️📍Втора бременност

През 2021г. забременях повторно. Много исках да родя нормално и търсех лекаря, който ще сбъдне мечтата ми🙂 Един ден случайно срещнах позната, която бе все още бременна с второто си детенце тогава. Тя сподели, че обмисля VBAC (бел. Йоанна – нормално раждане след цезарово сечение) при д-р Мирослав Иванов в “Майчин дом” Варна и ми го препоръча.

Реших да я послушам и си записах преглед при него. Д-р Иванов се оказа изключително адекватен, информиран и асистирал на не един VBAC по време на работата си в Германия. На прегледа прекарах сигурно час във въпроси, приказки и смях с този човек. Да, не просто лекар, а човек с главно Ч – сърдечен, емпатичен и разбран! Търпеливо отговори на всичко и ме изпрати с усмивка.

Разбира се, веднага като дойде момента се записах при него да следи бременността ми. А тя…тя мина безпроблемно. Наближи краят ѝ, а бебето отново вървеше голямо. Това нито за миг не разколеба д-р Иванов. Все пак първата ми дъщеря се роди 4кг. … та той го очакваше.

Само ми казваше, че няма противопоказания и щом го искам, ще се справя. Терминът ми чукаше на вратата, а аз нямах никакви признаци, че ще родя скоро. Д-р Иванов каза, че ще ме изчака до 10 дена след термин и че ме вика на тонове на всеки два дни. Останах за пореден път впечатлена…

10дни след термин!!!

Всеки друг вече щеше да гласи дата за секцио…

Раждането

На 26.10. следобяд падна “тапата”. Вечерта към 20ч. започнаха лека-полека контракциите, като се усилваха постепенно. В 00:00 получих силно болезнена контракция. След 5-6 минути последва втора…трета…

Решихме с мъжа ми да отидем до болницата, за да проверим с какво разкритие съм. Паркирахме пред болницата и какво да видим – няколко коли спрели на аварийни пред нас… Влязохме и се оказа, че в момента раждат още няколки жени по спешност. 😬

Седнахме да чакаме пред регистратура…след около десетина минути слезе д-р Елена Димитрова. Настани ме в един кабинет за запис на тонове, докато се освободи някоя родилна зала… А болките, те бяха вече адски. Едвам дочаках санитарката, която ме заведе в приемната. Там провериха разкритието, бях стигнала околo 5см.

Поисках си упойка…Реших, че е по-добре да пестя сили и да избегна и най-малкия риск от секцио. Докато ми подготвят документацията, разкритието стана 6см и как болеше 🤦🏻‍♀️ Най-сетне успяха да ми сложат упойка.

Вече бях “на себе си” и се обърнах към акушерката, която щеше да ме изражда, с молба да отложи максимално клампирането на пъпната връв. Тя се усмихна и каза “Нямаш грижи!”. 😮😍

Обадиха се на д-р Иванов и той не след дълго дойде…посред нощ! Когато пристигна аз вече бях с упойка и си почивах общо взето 😁. Не можех да повярвам, че не ме боли! Даже се притесних, че всичко утихна.

Поприказвахме си с доктора и по едно време реших, че съм си “починала”достатъчно и станах да се разхождам. Обикалях залата, после излязохме с доктора в коридора, повървяхме малко и изведнъж…

… водите ми изтекоха.

Върнахме се в родилна зала и се качих на магарето. Той се усмихна и каза: “Поемаш въздух, задържаш го, навеждаш брадичка към гърди и напъваш когато ти кажем!” Реших, че ще му се доверя и ще слушам, въпреки, че се бях настроила против дирижираното раждане 🤷🏻‍♀️

Точно 6-7 напъна по-късно, в 04:01ч. се роди нашата втора дъщеричка – 3840гр. и 53см. Сложиха я на гърдите ми и изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и я прерязаха.🙏🏻 След около 10-тина минути “родих” и плацентата, без стимулация с окситоцин. Докторът уважи и това ми решение.

Благодарение на правилното координиране на напъните от страна на екипа се разминах само с няколко вътрешни шева. След като почистиха и прегледаха Катрин, ми я дадоха веднага и тя засука. Около час стояхме гушнати в залата под наблюдение на екипа.

Думите са малко и най-голямото БЛАГОДАРЯ не стига, за това, което направи екипът за нас. Чувала съм какво ли не за Майчин дом… Да, може да съм имала късмет онази нощ, но всички хора, които бяха с мен тогава, бяха прекрасни и бяха професионалисти! От санитарката, която сама ми предложи вода ❤️, до д-р Иванов.

С този си дъъълъг разказ искам да ви покажа мили момичета, че

ИМА кой и ИМА как!

Че раждането на голямо бебе е мисия – възможна, възможна и след секцио. Че има професионалисти, които знаят какво правят и са сигурни в себе си и опита си, до толкова, че да ви предразположат и вас, да вярвате в себе си и да сте спокойни, че всичко, ще бъде наред! ❤️

Хареса ли Ви този разказ? Прочетете още вдъхновяващи истории тук.

Твоето раждане, твоите решения

Раждането рядко е по план. Но всяко раждане – дори такова съвсем не по план – може да бъде удовлетворяващо. Особено когато жената е подготвена и сама взима своите информирани решения в диалог с лекаря.

Имам две прекрасни деца. И двете са родени чрез цезарово сечение в една и съща болница, но преживяването на всяко раждане бе съвсем различно.

Много ми се искаше историята за раждането на второто ми дете да е история за успешен VBAC. И въпреки че не е и всичко се разви тотално различно от моите представи, аз имах едно чудесно раждане с подкрепа, разбиране и постродилна грижа, която пожелавам на всички майки. 

Историята ми започва през 2017 година, когато родих първото си дете. Следих се при лекар, на когото имах пълно доверие още от преди да забременея. От самото начало говорехме само за естествено раждане. Той ме подкрепяше и всичко изглеждаше наред.

Вярвах, че раждането е естествен процес, за който няма нужда да се подготвям и разчитах на специалиста, който съм избрала. Имах лека бременност до 7ми месец, когато получих контракции и се наложи да лежа повече и да приемам медикаменти. Това определено не ми се отрази добре психически и физически.

Все пак, продължавахме да говорим за естествено раждане. В края на 8ми месец следящият ме АГ започна да говори колко голямо е бебето, че аз съм с тесен таз и няма да мога да го родя нормално, а за капак се е обърнало седалищно. Искрено вярвах, че ще се обърне, и няма да се налага секцио. Лекарят настояваше, че е голямо и при всички случаи ще се стигне  до секцио. По-добре да било планирано.

Нямах сили да търся второ мнение, а и имах пълно доверие на лекаря си и се съгласих. Десет дни преди термин синът ми се роди – 51см, 3640гр, прекрасен. Оказа се, че все пак се е обърнал в главично предлежание малко преди операцията и е можело поне да опитаме естествено раждане. И така, имах прекрасен син, болезнено възстановяване и едно неприятно съмнение дали пък не е можело нещата да се случат по друг начин.

През 2020 година забременях за втори път. Започнаха да изплуват спомени за първото ми раждане и чак тогава осъзнах колко противоречиви чувства е оставило то в мен. И си мислех само как ли ще се грижа за 2 деца, спомняйки си пост-родилния период.

Вече знаех и за всички рискове, които операцията крие и честно казано, изпитвах много по-голям страх спрямо първия път. За проследяването на бременността си се насочих към същия лекар. Тогава все още мислех, че „веднъж секцио, значи винаги секцио“ и реших да съм при вече познат специалист. 

Случайно попаднах на групата „Раждане във Варна-информиран избор и подкрепа“ и се запознах с Йоанна. Не мога да опиша с думи каква подкрепа е тази жена! Благодарение на срещите в групата успях да си изясня доста съмнения и противоречия, които останаха в мен след първото раждане.

Разбрах, че разочарованието и страховете, които изпитвах, са следствие от липсата на информация и реална подкрепа от следящия ме лекар. Осъзнах, че той доста убедително е налагал мнението си, използвайки страховете ми. Благодарение на групата разбрах и за възможността за VBAC (нормално раждане след предишно цезарово сечение). 

Потърсих повече информация и започнах да се подготвям за възможно естествено раждане (vbac). Много исках този път нещата да се случат по най-естествения начин, да се вслушвам предимно в тялото си и бебето да се появи на бял свят когато самото то е готово. Знаех, че може пак да се стигне до секцио, но исках този път да направя всичко, което зависи от мен, за да го избегна. 

Отново имах лека бременност. Стараех се да се храня добре, да се движа повече и да се подготвя с информация за предстоящото раждане. В средата на 6ти месец отново започнах да усещам леки контракции. Веднага си помислих как лекарят отново ще ми назначи лекарства и ще трябва да пазя леглото. Споделих с Йоанна и тя ме посъветва да опитам да пия поне по 3 литра вода на ден като за начало. И колкото и да бях скептична, след 3 дни забравих за контракциите.  

Със следящия ме АГ още в началото обсъдих желанието си за естествено раждане, въпреки предишното секцио или поне да изчакаме да започнат индикации за раждане, преди да преминем към секцио, ако то е неизбежно. Тогава той ми каза, че няма проблем да опитам. В 5ти месец направи намек за секцио. Когато казах, че не искам да мисля за планово секцио, отговорът му беше: „Щом искаш, ще те оставя да се мъчиш, а после така или иначе ще те срежа„.

Това беше и капката, която преля чашата и ме накара да се обърна към друг лекар за самото раждане. Вече бях чувала за доктор Цонев от много места и затова, че той подкрепя vbac. Срещнах се с него. Отговори на всичките ми въпроси. Не ми обеща vbac на всяка цена, но ми обеща, че ще опитаме. Усетих съпричастност, разбиране, уважение към желанието ми да родя естествено. И най-вече усетих, че това е човекът, на когото искам да се доверя за раждането си. 

На преглед в 32ра седмица видяхме, че бебето се беше обърнало седалищно, но д-р Цонев ме успокои, че има време да се обърне. Аз също бях спокойна, тъй като и първото ми бебче се завъртя в последния момент. Започнах да правя упражнения за обръщане на бебето и зачаках следващия преглед. Междувременно правех йога, ходех много и се чувствах чудесно. 

Уви, в 37ма седмица ехографът отново показа, че бебето е със седалищно предлежание. Обсъдихме възможността за външно верзио, но процедурата, която включваше оставане в болница и високата цена без гаранция за успех, ме възпряха. Все още вярвах, че мога да помогна на бебето да се завърти. Уви, в 39 седмица бебето все още беше седалищно.

При това положение шансовете ми за vbac вече клоняха към нула. С лекаря обсъдихме вариантите. Обясни ми всички плюсове и минуси при различните сценарии. И през цялото време повтаряше, че ще направим това, което аз искам.

Реших да чакаме до термина и тогава преминем към секцио, с уговорката, че ако бебето се обърне, ще чакаме естествено раждане. Бях разочарована, че отново всичко ще се случи по някакъв установен болничен план, вместо бебето да се появи, когато е готово. Отново споделих с Йоанна, която ми оказа страхотна подкрепа в този момент. 

И така, зачаках датата на термина. Пет дни преди термин започнах да усещам леки нерегулярни контракции. На следващия ден видях и че част от тапата падна. Ден след това отидох за прием на документи и тонове в Майчин дом.

Както винаги, предупредих, че като лежа по гръб ми става зле, но акушерката държеше така да мерим тоновете. И докато си лежах, усетих силна контракция. Коремът ми се сви и придоби много странна форма, все едно бебето се качи към ребрата ми, а тоновете на бебето се изгубиха. За цели 7 минути.

Акушерката се притесни, извика старшата акушерка. Тя пък извика дежурния лекар. Появиха се и още двама души от персонала. Помня как лежах, като повтарях, че ми е зле и питах какво се случва, а 5 души се взираха в монитора притеснено и не ми отговаряха.

Това бяха най-дългите 7 минути в живота ми. Тонове така и не се появиха. Преместиха ме в друг кабинет, докато главната акушерка само нареждаше: „да идват да я вземат с количката и който е свободен да я реже“… А аз все едно не бях там и продължаваха да не ми отговарят какво се случва.

В този момент дойде и д-р Цонев. Всички започнаха един през друг да му обясняват какво е станало, а той се обърна към мен и ме помоли да му разкажа. Най-накрая някой ме чу. Помогна ми да легна настрани и веднага накара да ми пуснат нови тонове, като обясни че най-вероятно имам проблеми с вена кава. Хвана ме за ръка, успокои ме, каза, че ще види отново тоновете и след това ще преценим кое е най-доброто за мен и бебето. Започнах да дишам по-спокойно. 

При новото мерене тоновете вече бяха в норма. Лекарят ме успокои, че за момента всичко изглежда наред, но за всеки случай ще продължат да следят. Качиха ме в приемния кабинет на втория етаж и отново ми пуснаха тонове. Йоанна беше до мен виртуално, като постоянно проверяваше как съм и ми даваше съвети.

Д-р Цонев идваше през няколко минути, за да види тоновете. Говорихме доста. Тъй като не беше ясно каква е причината за дългата загуба на тоновете, а и вече имах индикации, че раждането започва, решихме да преминем към секцио. В нито един момент не усетих натиск за това. Знаех, че мога да стана и да си тръгна, ако реша, но виждах и един наистина загрижен лекар срещу мен, който искаше да се увери, че всичко с мен и бебето е наред. И аз исках същото.

Когато отидохме в операционната, д-р Цонев държеше ръцете ми, докато ми слагаха упойката и ме успокояваше. Обясняваше ми всяка стъпка и процедура, която следва. И заедно с мен се засмя, когато бебето изплака. 

Всяка майка знае какво е чувството да чуе първия плач на детето си. А ако минути преди това си се страхувала дали изобщо ще го чуеш, то това чувство се засилва на n-та степен. 

Малката топчица се роди 3640 гр, 51 см, точно колкото брат си. Малко след операцията ми я доведоха в реанимация, където я сложих на гърда и тя веднага засука. Раздвижиха ме 6 часа по-късно и установих, че ме боли много по-малко от първото секцио.

Питаха ме дали искам да остане с мен през нощта или предпочитам да я вземат, за да си почина. Питаха и дали искам да ми дадат АМ, докато слезе кърмата или не. Изобщо, съобразяваха с моите желания като майка. 

Д-р Цонев идваше да ме види всеки ден. Лично проверяваше белега от операцията и се уверяваше, че се чувствам добре. В деня на изписването дойде за снимка с бебето и лично представи малката на батко ѝ, който все още разказва историята на всички. 

Прибрах се щастлива вкъщи. Този път нямаше съмнения или самообвинения, че съм се оставила да ме манипулират. Имаше удовлетворение, че съм дала всичко от себе си, за да родя естествено и че съм дала на бебето време да е напълно готово за срещата с големия шарен свят.

Радвам се, че изчаках да започне родова дейност и че не избрах датата за раждането на дъщеря ми според нечий график. Възстанових много по-бързо и искрено вярвам, че това се дължи на физическата и психическа подготовка през бременноста. 

Въпреки, че нещата не се случиха така, както планирах, те се случиха по най-добрия възможен начин. 

(Бележка: снимката е илюстративна. Автор: Jozemara Friorili Lemes от Pexels)

Можеш!

„Искаш ли да срежеш пъпната връв сама?“

Докато са свежи спомените ми, искам да споделя и с вас за раждането на третото ми дете.

Аз съм Елена, една обикновена обичана и обичаща майка и съпруга. Преди 6 години пристигнах в България от Москва, с едно бебе под сърцето и останах в тази прекрасна страна с любимия ми мъж. След две години родихме (именно родихме, той пак беше до мен от началото до края!) второто ни дете. И това лято (2021), в същия ден, дойде време да се появи и третото! Този път в Майчин дом във Варна.

Водих бремеността си в Майчин дом при Атанас Цонев – за този доктор мисля, че няма нужда да разказвам отделно! Само да кажа, че съжалявам, че не можах да го намеря за първите си две раждания. И той ако знаеше колко благодарности и приятни неща пишат за него в подобни групи жени, родилки и майки – сигурно усмивката му ще стане още по-широка и по-лъчезарна!

Но така де, трета бременост, без усложнения. Контракциите започнаха в 5 сутринта, 5 дни преди термина. И тъй като помня от второто раждане, че родих за няколко часа, притесних се да не родя този път по пътя.

В 9:15 пристигнах в Майчин дом. Моята грешка беше да се обърна към регистратурата. Никога НИКОГА не правете така! Бягайте да ви посрещат направо в приемното. Аз чаках един час от «вземете документите си от вашата акушерка» до «седнете тук да изчакате», докато ме огъваха контракции на всеки 4мин. Май тогава се блокирах и подсъзнателно тялото ми се разтревожи и спря родовата дейност – понеже този път бях без подкрепата на съпруга ми. Той остана с двете деца, а аз решавах всичко сама.

Приеха ме в 10.15 на 4см. Докато се оказах в предродилното, към 13.30 дойде докторът и установи същите 4см. Уговорихме се, че ще дойде към 15ч да види пак, а аз мислех само за почивка и храна. Бях яла последно преди 5-6 часа и това не отпускаше моята гладна душичка.

През цялото време край жените има добри спокойни и всеотдайни акушерки и санитарки. Не ти пречат да се движиш, говорят, милват, насочват и не се смеят на плана ти за раждане.

Телефонът беше в мен, затова през цялото време бях на линия с любимата ми женска подкрепа – Йоанна Рачовска! Тя ми даде идея да помоля за парче шоколад и да поспя колкото е възможно. И най-важно: да съм спокойна и готова да се срещна с бебето.

По съвета на Йо се изключих между засилващите се контракции. Към 14ч разбрах, че не мога да лежа. Изядох какаово барче и влакът тръгна! По експрес начин!

Още дъвчех какаото и се надигах на пръсти, исках да летя, а след малко вече падах на земята и бях готова да остана там. Д-р Цонев пристигна на същия бърз влак със своята усмивка: „Какво направихте вие, за 30 минути от 4 до 10см?!?“

А аз на пода с пелена, още чакам да изтекат водите, но вече усещам, че ми се напъва. Екипът беше страхотен. Никой не се колебаеше и бяха готови да асистират дори и на пода! Но за малко ме отпусна, намерих възможност да се кача на кушетката и за 4 напъна се роди малкото ми коте в цял околоплоден мехур!

Мехурът веднага се пукна на корема ми. Бебето се размърда бавно, махнаха ѝ увитата пъпна връв от вратлето и я завиха с пелена. Благодарности на д-р Цонев: той се съобрази с моя план за раждане и с желанието ми за отложено клампиране. Не пропуснах и неговото известно: „Искаш ли да срежеш пъпната връв сама?“ и я срязох!

Тя засука, аз бях щастлива и спокойна и вече бяхме неразделни с моята Лариска, родена в ризка. А и постродилната грижа беше перфектна от всеки един, които влизаше в стаята.

Понеже съм видеограф, винаги ми е билo мечта да снимам невероятното преживяване на ражданеto. Засега не съм успяла да намеря такъв човек във Варна. Но се надявам, че аз ще съм тази, която ще стои един ден тихичко до една прекрасна и силна жена. И, подкрепяйки я, ще снимам това вълшебство на раждането на нов човек, нов живот.

На всички, на които предстои раждане, мога само да кажа, че за пореден път се убеждавам с колко силно и невероятно тяло природата е наградила всяка една жена, майка. Ние понякога не сме сигурни дали ще можем да изтърпим… Но ако си дадеш шанс да изчакаш още мъничко, ще видиш, че всичко можеш!

И подкрепа – много е важно да си информиран какво се случва в този момент и да има някой до тебе, вярващ и даващ спокойствие и увереност. И помнете – не спирайте на регистратура, бягайте в приемното!! 🙂

Безкрайно благодарна съм ти, Йоанна, за поредната невероятна женска подкрепа от твоята страна! Дори и благодарение на теб си намерих ‘моят’ доктор! Ти правиш много ценни неща за жените, аз вече много пъти съм се убедила!

Естественото раждане е наше право

Колко решаващо може да бъде второто мнение!

Моята история започва през 2017 с раждането на първата ми дъщеря, която беше с пъпна връв увита около врата. По думите на доктора ми – имах му безрезервно доверие – това беше достатъчна причина за секцио един ден преди термин.

Като се има предвид и че бебето не наддаваше, дори и не потърсих друго мнение, за което сега съжалявам. Но както и да е.

През 2020 забременях за втори път и реших да потърся същия доктор. След като в 7 месец нямаше никакви причини за секцио освен наличното първо такова, аз попитах за пореден път за нормално раждане.

Отговорът беше – може, но без мен.

Този отговор ме мотивира и въпреки притеснението от вече напредналата бременност, реших да потърся друг лекар. По препоръки на анестезиолози от Майчин дом, както и на мои познати, се насочих към д-р Мирослав Иванов от Майчин дом, което беше най-правилното ми решение. На термин се видяхме и се разбрахме да изчакаме докрая на седмицата. Ако не тръгне раждане, да отида да ми пусне бавна капка окситоцин.

На 4тия ден, в който пренасях – 04.04, влязох в болницата без започнала никаква родова дейност. В 10:3о ми пуснаха банката. В 11:30 започнаха контракции на 2 минути. В 14:30 бях с 4 см разкритие и ужасно болезнени контракции през 2 минути. Сложиха ми епидурална упойка и слава Богу, защото нямаше да издържа без нея.

Един час по-късно ми сложиха още една доза, защото главичката беше високо, въпреки че бях с 8см вече. През цялото време следяхме тоновете на бебето, защото на всяка контракция падаха за секунда .

В 18:20 родих моето момиченце с пъпна връв два пъти увита около врата . Разбрах защо тоновете са падали и не е слязла надолу …

Въпреки всички премеждия, крайният резултат е налице – родих естествено моята малка дъщеричка жива и здрава! Благодаря на д-р Иванов за смелостта и винаги ще му бъда благодарна! Сигурна съм че всеки друг щеше да намери причина за повторно секцио. Моето лично мнение за него е че е много внимателен, честен както и добър професионалист.

Естественото раждане е наше право , не се отказвайте от него! И ако докторът не Ви подкрепя, не се колебайте да потърсите друг, никога не е късно! Извинявам се за дългия разказ 🙂 !

Раждане без страх

Това, че раждането боли, не означава, че е страшно.

Раждането започна с падането на тапата в понеделник вечер срещу вторник. Tака търпеливо започнах да чакам кога ще започне и същинското раждане.

В петък вечер получих леки болки, наподобяващи менструални и легнах да спя, защото знаех, че ще имам нужда от енергия. Към 12 часа контракциите се засилиха и без да будя таткото отидох в другата стая и започнах да подскачам на топката. Имах и червено течение, но проверих в книгата на Олга Дукат и се успокои, че е нормално и няма защо да бързам.

Към 3 часа и таткото се събуди и започнахме да следим честотата на контракциите. Контракциите овладявах с дълбоко дишане, подскачане на топката и музика. Таткото отиде да разходи кучето към 7 часа и с контракции на 4-5 минути тръгнахме към болницата.

Дежурната лекарка ме прегледа за разкритие и аз се чудих дали е нормално да не усещам нищо, все пак казваха, че е проверката за разкритието болезнена. Наум се молех да е поне 2 см, че да не трябва да се прибирам отново вкъщи. Много се притеснявах, че съм отишла твърде рано. Там за мое учудване установиха, че съм с 6 см разкритие.

Започна се дългото чакане. Сложиха ме легнала с изпънати крака и започнаха процедурите – кардиограма, тест за алергии, подписване на документи, а междувременно бях с контракции и маска на лицето. Всички казваха, че явно имам висок праг на болка и затова ме оставиха с опънати крака на доста болезнени контракции. Помолих ги да си сгъна краката, защото много ме боли, но ми казаха да ги държа изпънати,иначе не могат да направят изследванията.

След един час се качихме в активната зала, където ме чакаха д-р Цонев и Стамат. Седнах на топката и започнахме да чакаме.

Таткото беше до мен през цялото време.

Всички бяха в добро настроение, включително и аз. Бях доста развълнувана, че скоро ще срещна дъщеря си.

Контракциите станаха по-силни, но таткото ми пусна любимия пианист Yuruma и успях да се справя.

При достигането на 9 см започна и чувството за напън. С болката от него за жалост не можах да се справя. Напъните ми не бяха в точния момент, затова ми вляха окситоцин и ми спукаха мехура.

В плана ми за раждане пишеше, че не желая окситоцин и спукване на мехура, затова д-р Цонев ме попита какво мисля и аз му се доверих. След спукването на мехура се преместих от магарето на леглото, защото болката стана непоносима.

От там нататък имам бели петна. Спомням си, че не напъвах както трябва. Напъните продължиха около 2 часа и доста време главичката се показваше на 2 см, даже успях да я пипна. Края не си го спомням, защото не чувах никого, просто чувах един ужасен шум. Доктор Цонев направи епизотомия и някак си се събрах и успях да изкарам най-прекрасното бебе на света.

Сложиха го върху мен и забравих всичко. Спомням си, че го взеха за 30 минути, през които аз десет пъти питах кога ще ми я върнат. За мен беше важно да засуче възможно най-скоро. От тогава не сме се разделяли повече от половин час.

Искам да благодаря на д-р Цонев за подкрепата и въпреки че раждането не мина по план, се чуствствам напълно удоволетворена от решенията, които той взе и горда, че се справих без упойка. Най-странното е, че даже не съм се сещала нито за упойка, нито за секцио.

Знаех, че ще се справя.

Също така благодаря на Йоанна, която ни даде увереност, на мен и на таткото и отидохме без страх в родилната зала. Съветвам всяка жена да се информира, да отиде на курс и да прочете книгата на Олга Дукат. Йоанна ми оказа и емоционална подкрепа за кърменето, за което съм ѝ ужасно благодарна.

След такова позитивно раждане нямам страх да родя отново без упойка, но само при доктор Цонев. Прекрасен лекар, който през цялата бременност и раждане ми вдъхваше спокойствие – така успях да се насладя и на раждането, и на бременността ми.

Сбъдването на една мечта

Разказът на Златина разбива едновременно няколко мита: за това, че не може да се роди нормално след секцио, за това, че не може да се роди голямо бебе по естествен път, особено след секцио, за това, че при ВБАК не трябва да се използва упойка…

Здравейте! Реших да споделя тук за моя успешен ВБАK (нормално раждане след цезарово сечение) и да дам надежда на всички, който искат да усетят красотата на естественото раждане ❤️!

Малко предистория: първата ми бременност…. Терминът ми беше за 11.01.16, преносих 7 дни. На 18.01.16 година с три см разкритие отидох на секцио, заради седалищно (краково) разположение на бебка, размери 3980гр, 52см. Бързо възстановяване след секциото, но останала надеждата за нормално раждане!

И така, почти 5 години минаха и нещата се случиха идеално!!! ☺️☺️☺️Терминът ми беше за 15.12.20 година (вторник). Бях сигурна, че ще пренося отново. До термин бях адски спокойна, дори багажа си не бях събрала. Трябваше да ходя на тонове през ден, като на 21.12.20 имах час при д-р Цонев (Майчин дом Варна) да види как са нещата. В неделя се отдадох на домакините задължения, като си казах, че все пак е редно и багажа да си оправя, но така и не ми остана време 😉☺️

С д-р Цонев се разбрахме в неделя (20.12) вечер, да си направя един Акушерски коктейл, пък знае ли се ….може да тръгнат нещата! В 18ч забърках аз коктейла и зачаках… Но нищо не се случваше (дет се вика дори и то тоалетна не ме караше да ходя). Около 20:30 часа вече взех да ходя до тоалетната, но определено си мислех, че ще бъде повече….

Реших да се изкъпя с гореща вода и да си легна в леглото за почивка. Около 21:30 часа ходих да пишкам и ми направи впечатление, че тоалетната хартия е малко „лигава“ и ми светна веднага лампата- това сигурно е началото, но все пак не ми се вярваше. Легнах аз в леглото и в един момент усещам, че нещо ме намокри. Скачам и газзз в тоалетната. Какво да видя – някаква странна слузеста течност изтича от мен, ама доста!

Влязох пак в банята, оправих се и какво да ви кажа, като се почнаха едни контракции вече около 22ч… Усетих аз, че нещата май ще се засилват. Станах да оправям аз багаж, ама ме боли…. В един момент гледам докато се мотам станало 24 часа. Мъжът ми се разбуди леко и му викам: „Наспа ли се?“А той ме гледа умно и де ли си вика тая какво иска сега от мен. Само докато му казах, „мисля че трябва да ходим до болницата“, като скочи, като хукна (и той не знае на къде) 😁😁😁.

Такаааа… Удари едно рамо, стегнахме багажа, а аз вече умирам, много ме боли! Грабнахме детето, облякохме го, щяхме да го водим в баба му. Ноо уви обадихме се да дойдат да го вземат, не мога, боли!!!

Тръгнахме към болницата, аз мра….мъжът ми уж засича контракции и в един момент вика: „Абе те са на 2мин!“. Пристигнахме в Майчин дом, влизам аз, с адски болки, разкритие 6см , светнах сигурно като коледна елха 😁😁😁Приеха ме в 01:30-02:00часа. И да ви кажа боли, боли си яко….

Дежурният лекар се обади на д-р Цонев. Разбраха се какво да правят и кога да идва той, сложиха ми епидурална упойка и нещата се нормализираха. В 5 часа дойде д-р Цонев, както винаги спокоен, усмихнат и абсолютно подкрепящ, провери ме за развитие, оп вече имахме 8-9см….

Сложиха ми малка система окситоцин за 20 мин (от 05:20-05:40) и докторът каза, че изтече ли времето ДЕЙСТВАМЕ! Всичко се случи за нямаше и 10-15мин….

В 05:55ч се роди синът ми Боян със завидните мерки 4120гр и 56см!!!!Думи нямам да изкажа благодарността си към всички, който направиха толкова неща, за да сбъднат мечтата ми. Благодаря първо на д-р Цонев, че повярва в мен, благодаря на д-р Костов за спокойствието, търпението и човечността, с които ме прие, благодаря на д-р Добрева за анестезията и на всичкиии акушерки, който бяха неотлъчно до мен мили, усмихнати и адски надъхващи!!!!

Б Л А Г О Д А Р Я В И !!!! ♥️♥️♥️♥️♥️

А на вас мили майчета, мога само да ви кажа: не позволявайте на никой да ви прави психоатаки и да се мъчи да ви раздели от мечтите ви! Вярвайте в себе си !!!!

The journey of baby Joana to this world

Kris from Hungary, who had her first daughter in Denmark, tells us about her birth experience in Varna.

I gave birth to my second daughter on Sept 7th 2020 in Maichin Dom, Varna.

I gave birth to my first daughter in Denmark. When I found out that I’m pregnant with her, I was in Bulgaria. I went to Maichin Dom to confirm my pregnancy. I was only one month pregnant and the doctor told me that most probably they will do a Cesarean section, because my hips (pelvis) are too small. I decided then that I was going to give birth abroad.

I used to work in Denmark, so I went back there. The first doctor I met wasn’t nice to me at all, he didn’t really like foreigners. But in Denmark midwifes take care of the pregnant women and my midwifes were extremely nice. They worked in a small hospital on a small island, they had no ultrasound or other machines (only Doppler), they checked the position and the weight of the baby with their hands. And at the birth it turned out that they were more exact then the ultrasound 🙂 They gave me a lot of emotional support too and they fought for my right to be in the medical system there, even though that first doctor tried to make this impossible.

I would have loved to give birth with them, but in the last month of the pregnancy my baby didn’t really grow. So, after I went past the due date, they advised me to go to the mainland to a bigger hospital and to start the birth there with a pill called Angusta.

In the hospital, one female doctor did a membrane sweep without informing me about it. That wasn’t very nice, but everyone else was very helpful and kind. I literally fell in love with them during the birth. After an easy vaginal birth they waited for the umbilical cord to stop to pulsate. The father, who was with me all the time, cut it and then they immediately gave me the baby. After that they brought me food and they left us alone a little bit. Then one more last check-up on me and the baby and we were ready to go home.

It was amazing experience to spend the first night with our precious baby at our home, in our bed, together with daddy. I have no words for the happiness we felt. My midwifes- those that had been monitoring my pregnancy, came regularly to check the baby. One month after the birth we came back to Bulgaria.

So, after this wonderful experience, I decided to give birth to my second daughter in Denmark again. We were ready for the trip, all the luggage was in the car already, and then we heard the news that they closed the borders of Denmark and other countries in Europe due to Covid-19. I got scared.

We needed a plan B.

I started to look for groups on Facebook to find some people who could help me have the birth experience I wish for in Bulgaria. First I found ЖЕНИ & АКУШЕРКИ and there they gave me contacts of doulas in Varna. I also joined Раждане във Варна: информиран избор и подкрепа and I got in contact with Yoanna Rachovska. She advised me to go to Dr.Tsonev who respected all my wishes about the prenatal care and agreed to help me have a birth as natural as possible without any unnecessary interventions. And he was the only doctor in Maichin Dom who spoke English, so with whom I could actually communicate.

Then I had to get a midwife, but the one I contacted first was very rude. Thankfully, Dr.Tsonev helped me to change her to Reni, who was very sweet and caring. Since she didn’t speak English, and my Bulgarian is very weak, my boyfriend was allowed to join me at almost every check-up, despite the deteriorating situation with Covid-19. This made the time of the pregnancy much calmer, since I didn’t really like to be in Maichin Dom in general.

I already had the experience from my first pregnancy when they wanted to do a C-section without any reason. And at the information desk, the girls were often rude and everything but informative. They couldn’t give me any official paper about the prices, they said that what was written on their website wasn’t relevant and every time I asked them about something they gave me different information. I felt that they were trying to trick me to pay more. And they managed. When we got the bill at the end, it was much higher then what we expected, even though we had asked about all the details so many times.

I remember one time when they didn’t let my boyfriend in. I was crying while I was waiting for my check-up, because the whole place made me feel so vulnerable. As if they just wanted me to shut up and pay. And as if I didn’t have any right to receive information and make decisions about my own body and about my baby and my birth experience. But with my midwife and at my doctor I felt safe and cared about and heard.

And just when I believed that with their help everything was going to be all right, Dr. Tsonev told me that he would be on vacation at the time when I was supposed to give birth. I got terrified.

I needed a plan C.

But there are not many doctors like him in Varna who are so open-minded, so professional and respect women and support them in their choices – maybe also owing to his work experience from Western countries. I went to talk to Dr. Anna Atanasova, but she didn’t want to spend the time to discuss how I would like to give birth. She just told me to call her when I’m already in labor and that’s it. So I contacted Dr. Zhasmin Kostov, who was nice, but he told me that he was on vacation at the same time like Dr. Tsonev. I didn’t know who else I could ask.

I decided to not make more plans, and just hope that everything was going to be the way it should be. What else could I do? There were new restrictions all the time, it was impossible to plan anymore. No one knew what tomorrow would bring. I hoped that I would give birth after my due date, so Dr. Tsonev would be back. That way, even if because of some new law my boyfriend would not have been able to come with me, I would be with a doctor who speaks English and who I trusted. And if I would have gone into labor earlier I was thinking to just go to the hospital as late as possible and give birth with whoever is there.

Three weeks before my due date, one night I didn’t feel very well and I had some not-so-strong, irregular contractions. But they went away and the birth didn’t start. Every now and then I started to worry or I got afraid of what is ahead of me. But then I just wrote to Yoanna Rachovska or I went to meet her in person and she always made me relaxed and helped me to be positive. She told me what kind of things could make the birth easier. She taught my boyfriend massage techniques to ease the pain during the labor and many more things. She gave me a huge amount of support.

Then time was passing and my due date came and Dr. Tsonev was back in town, yeah!!! After my due date passed, the plan was that I would go every other day to check the heart rate of the baby and see if it would be safe to wait longer for the birth to start by itself. But now Reni went on holiday and I was monitored by another midwife. She was awful.

She didn’t let my boyfriend in. She thought that I was lying about being in the Bulgarian health care system and that I was trying to sneak around and get the examinations for free. And she didn’t really give me any information about my results, which made me worried for my baby. I hated to go to her. And instead of having to be checked every other day, I had to go every day, because the baby was often sleeping during these examinations, so they couldn’t get good results.

I felt that everything was fine with the baby. She had always been like this. If I lay down to rest, she got quiet too – unlike her sister who always started to kick me as strong as she could when I wanted to rest. But otherwise she was active during the day. I was also checked on the ultrasound and they found everything all right. I really really wanted the birth to start by itself. I was so sad and disappointed when last time they had to induce it with the pills. I would have loved to have the experience of a totally natural birth so so so much!!!!

So, every time I had to enter Maichin Dom, I was stressed because I was very scared that they would not let me out and the birth would be induced again. I knew that this new midwife wants to keep me in.

The second day after my due date I had a very exhausting day. I was out in the Sea Garden till 10 o’clock at night with my daughter and her new friend. The day after, the baby in my belly wasn’t active at all. I got worried. Maybe she was just tired too, like me, but maybe there was something wrong with her. I had to go have a check-up to find out. But I just felt so bad around the new midwife… I got physically sick if I was around her. I didn’t want to be monitored by her again. And I knew that if I went to her one more time, no matter what the result would be, she was going to keep me in. However I had to know if the baby was safe or no. So we called a midwife who comes to your home with a Doppler, check the baby’s heart rate and make an examination. But she could have come only in the evening, and I didn’t want to wait so long.

Then my boyfriend told me that the day before he saw Reni going into the hospital. So most probably she was back to work. At the reception when I asked, they couldn’t tell me on which day would she come back. So we decided to go to Maichin Dom, but not to the new midwife, but to try to find Reni. When we got in, I passed the door of the new midwife very carefully, so as not be seen by her, since she was expecting me that day too. It’s good that the room of Reni is a bit sequestered, so I could hide there till she came out.

Then my boyfriend explained to her that I would like to be checked by her, because I don’t feel good with the other midwife. She said that Dr. Tsonev asked that I be checked by the other woman while Reni was on holiday. And in Bulgaria it’s only possible to choose the doctor, not the midwife. But she saw how desperate I was, so she smiled at me and agreed to examine me. The heartbeat wasn’t very good, baby was sleeping again. But when she checked with her hand she said that the baby reacts to her hand so it’s fine.

She consulted a doctor and they decided that everything is good enough and I can go home and she will check me the next day, even though her schedule was full. Wow, such a different experience!!! She explained everything, she gave me advice, she was caring and she payed attention to me. The other midwife just put me in an empty room and left me there and sometimes came in to shout at me if I removed my mask from my nose.

I was happy and calm again.

The next day, the results of the baby’s heart beat were very good. Luckily, because the other midwife started to pressure Reni to keep me in the hospital, but tat way I was free to go one more time. But then the weekend came, and Reni was not working.

When we went to the hospital the next day, it was like a ghost house. We were wandered around for a long time before we could find anyone. It was also a national holiday, the Uniting of Bulgaria, so I think thanks to this I could go home again after the examination, since no one wanted to have extra work this time. The baby was very active again and I was having some contractions too. I talked to Dr. Tsonev and he said that he will work next Monday and he would like to make an ultrasound and then decide if he would induce he birth or no. But he would prefer to induce it.

On Sunday, the results of the heart beat weren’t very good. I think it was because we made love with my boyfriend in an attempt to start the birth. As a result, my belly became very hard and stayed like that all day long. But it made Dr. Tsonev change his mind and he said that he wanted me to go back to the hospital in the evening and take Cytotec to induce the birth.

So that was it, no natural birth again. We thought it was also because Tsonev was on shift the next day, so he had to stay in the hospital all day long anyway. But I didn’t want to put the baby at risk and with the not-so-good heart rates, I didn’t feel that everything was good enough for waiting more. Probably it would have been okay to wait more, but I wasn’t sure. So I agreed to the induction.

But I still had one last chance to not take that pill. I made a mixture that is considered a way to induce birth within 3 to 6 hours. I drank it at 4 o’clock in the afternoon and I had to be back in the hospital at 9 p.m. Just when we arrived at the door of Maichin Dom, I felt that I had to go to the toilet immediately. After I finished my business in the toilet, the contractions started.

I was happy and hopeful. In the hospital they examined me and we had to fill out thousands of papers. We finished with this at 12 o’clock. The contractions were continuing and getting slightly stronger. Even the midwife could see them through my T-shirt.

At 12:30 they brought me the Cytotec and left us alone. But I didn’t take the tablet. I was still hoping that the contractions would get strong enough for the birth to start. I waited till maybe 3 o’clock at night, but nothing happened. The contractions went away totally. So I took the medicine. But the only reaction I had from it was my belly getting very hard and staying like that, just like after making love – after all, in this pill there are the same hormones like in the sperm.

In the morning, Dr. Tsonev came to examine me. I was 4 cm dilated. He though it was from the Cytotec, but it could have been from the contractions I had after I drunk the mixture. Since taking the pill I didn’t feel any pain or contractions, only the hardness of the belly. He did a membrane sweep and said that we would wait for one more hour to see if I continue to dilate; if no, I would be started on oxytocin.

Unfortunately, nothing happened in that hour, so the midwife on duty put me on oxytocin. It wasn’t an easy task for her. Before this, she had already had problems operating the machine for checking the heart rate of the baby. Even when she did find out which button she had to push, she had difficulties pushing it because of long fake nail. Otherwise she was sweet.

After she managed – with the help of Dr. Tsonev – to put me on a mobile oxytocin IV, so I’d still be able to move, nothing happened for like one more hour. They increased the dose every 15 minutes, which I thought was too fast, since I read on the internet that it should be increased every half an hour. I said this to the midwife, but she said that these were the instructions of Dr. Tsonev, so she would do it like this. I had no experience with oxytocin and I’m not a doctor, so I let them continue it like this.

Then painful contractions started, but they were not coming very quickly after each other yet. They were very different from the contractions I experienced at the my first birth. At the first birth, they came like a wave, arriving slowly, getting stronger and stronger, then going away. With the IV oxytocin, the pain was very sharp, arriving from nowhere but super strong and then disappearing in a second. It didn’t feel natural at all. I missed my wave-like contractions, which rocked my body to gently open up for the baby.

I lost interest in the process of giving birth, in listening to my body, because I felt that the things are not in the control of my body anyway. First I went to bounce on the fitness ball, then when I got bored with that, I went to the bed to watch some stupid movie.

More or less one hour passed like this and suddenly, out of nowhere, the bearable contractions turned into unbearable ones. I just wanted to smash my head into the wall from them. When they came, I hugged my boyfriend as strong as I could. Feeling his body close to mine was the only thing which made me survive this part. And while I was hugging him, I was watched from the corner of my eyes the cleaning ladies who were a few steps away from me, observing my suffering. I didn’t understand why they had to be in the room. I also felt huge pain in my vagina, as if it wanted to erupt.

Since it wasn’t my own body producing the oxytocin, I didn’t produce endorfins and other hormones which would have helped me to cope with the pain and put me in an euphoric state of mind, and give me the joy of giving birth (yep, joy, my firth birth was an orgasmic birth, it was nice).

I started to beg to the midwife to turn down the oxytocin, because it was hell like this. She called for Dr. Tsonev. When he came, I was screaming from the pain. He tried to examine me, but the pain was so strong and constant I could hardly open my legs. But when finally he could check me, he said with a bit of surprise in his voice that the head was coming out: a few more pushes and I would have the baby.

But I felt that it was not the time yet. My tissues were not ready, they were resisting and not letting the baby out. I needed more time. I told him too that I wanted the oxitocin to be turned off immediately and I want my own body, my own hormones to work out this birth. He said that he strongly disagreed but we will do whatever I decide. I said turn it off. All these things were happening very fast. I had only around 4 from these super painful contractions.

When I got free from the oxytocin, I suddenly felt the need to get out of the bed. The staff weren’t very happy about this. But I just wanted to run away from them and do the things my body commands me to do.

I didn’t listen to the staff anymore, only to my body and it made me feel free and strong.

But they followed me on my runaway of course. I managed to get to the „donkey“ when the next contraction came. They were begging me to sit on it. They were scared that I was going to give birth standing and they won’t be able to catch the baby and she will fall from too high. But I refused to sit on it. It wasn’t the position my body needed.

Then Dr. Tsonev found the solution.

Very fast, he put the yoga mat in front of me on the ground, the fitness ball at the end of it and he told me to kneel down on the mat with my upper body on the ball and he put my boyfriend at the other side of the ball. They tried to apply the warm compress I asked for before the birth. Dr. Tsonev prepared it with my favorite oil, but somehow it didn’t feel good, so I asked them to not do it.

Dr. Tsonev told me to push, but the contractions were still so uncontrollably painful that I couldn’t push hard enough. We tried a few times, and with time, the contractions started to normalize and my tissues felt slightly more ready. My water broke. In the meantime, they tried to monitor the heartbeat of the baby, but this midwife had a hard time finding it even when I was lying in the bed. So in this position, on the ground, on my knees, it was impossible for her. 1-2 pushes later Dr. Tsonev said that it had been like 5 minutes since they had not been able to find the pulse of the baby, so we can try one more push and then he would like me to go to the bed to check if everything was all right.

I got worried for my baby: what if her heart is not beating? So with the support of my boyfriend, who was motivating me to push hard at the next contraction, I collected all my power and I pushed the baby out. Dr. Tsonev gave me the baby (he had to help the midwife catch her because of the unusual position of giving birth).

I must say I didn’t feel the same way as after the birth of my first daughter. Back then, because my body was producing all these mixtures of hormones, I was in another word. Naturally high, I didn’t know at all what was happening around me. I was so much under the spell of this experience and I fell in love with all the midwifes who helped me. And when my baby was finally out, I was so so happy to hold her in my arms. She was so soft and warm and cuddly and perfect, my heart got filled with love.

This time, without my own hormones, my head stayed clear and I was just happy that the baby was finally out and fine and the birth was over. We waited for the umbilical cord to stop to pulsate then dr. Tsonev offered to my boyfriend to cut it. He offered me oxytocin for the placenta to come out faster, but I refused, so he patently waited for it. I was bleeding though, so he asked me to try to push and when it was out, he checked me and sewed me. They measured the baby in the meanwhile.

After the birth I felt very good physically, almost like nothing happened. All in all, it was a super easy and fast birth. It wasn’t the birth experience I wanted, but still I’m extremely thankful to Dr. Tsonev for being so flexible and understanding and supportive and for giving me the freedom of choice. It made me feel very happy and proud about my birth.

I wanted an early discharge from the hospital, to go home to my first-born as soon as possible. But the Bulgarian health care system didn’t allow it. I find this very stupid, because it would have been cheaper for the healthcare system too if they wouldn’t have to pay those days I was forced to stay in the hospital. Me and my baby felt perfectly well, breastfeeding was going amazingly well, there was no reason for us to stay. For my first child this was very hard (and to me too). It was the first time she had to spend 3 days away from me and it took a long time for her to get over it.

It felt good to rest there in the first day, but after that I found it very annoying and disturbing that people came in and out of my room all the time. They were loud, waking the baby up all the time. They woke me up 6 o’clock every morning to check my and my baby’s temperature (I just gave birth, let me sleep!!!!!).

The staff in the hospital must have found me a bit annoying since I wanted to be present at all the examinations of the baby and I wanted to be informed about everything, but they tried to be sympathetic.

Finally, the three days passed and we were discharged and we lived happy ever after.

Прераждане

Усмихната, решителна, информирана, борбена. Запознайте се с Таня от Варна и нейната битка за ВБАК!

На 22.03.2017 г. на бял свят се появи моята първа рожба. За съжаление Алекс дойде чрез секцио, нещо, за което не бях подготвена чисто психически. Мисълта, че не съм се справила, че не мога да съм пълноценна майка, ме смазваше. Това вървеше ръка за ръка с облекчението, че всичко е свършило – много ми тежеше в края на бременността и се мразех още повече, защото вместо да се отдам на вината, аз все пак чувствах някаква лекота. Тази травма, която до голяма степен сама си нанесох, не можех изобщо да преживея. При всяко обръщане към този момент мислено линчувах себе си.

Малко след раждането започнах да се интересувам дали е възможно и какво е нужно, за да родя естествено следващия път. Разбрах колко неподготвена съм била за първото си раждане, колко податлива съм била на манипулации и колко зависима от лекарската дума.

Мечтаехме за породени деца и през февруари 2018та видяхме отново 2 чертички. Уви, не е било писано. Ужасно много жени преминават през ада на „неуспешната бременност“; за мен това е загуба на дете, както и да го гледам и го преживявах за втори път. Потърсих помощ, чисто емоционална, попаднах на хора с много тъжни истории, така не бях сама в болката. Точно от тези хора научих за възможността за даряване на генетичен материал и се зарекох, че ако имам възможност някой ден ще даря яйцеклетки.

Продължихме с опитите, но без успех. Аз се върнах на работа и ежедневието ни грабна. Беше минало време от отбиването на Алекс и реших, че моментът е настъпил. Потърсих координати и през ноември 2019та станах донор. Усещането, че си помогнал на някой да сбъдне мечта и да получи смисъл в живота е много зареждащо, изпълва те и чувстваш едно чисто щастие. Три месеца по-късно моето добро ми се върна съвсем неочаквано – без планове, без опити, без сметки. Просто плод на любов. Така с началото на пандемията от корона вирус започна и моята четвърта бременност.

Реших, че този път ще се подготвя много по-добре за раждането. Имах бегла представа за дулите, за ролята им по време на бременността и раждането. Знаех, че ще потърся контакт, когато дойде моментът и го направих – скоро ми предстоеше среща с Йоанна Рачовска, но за нея по-нататък.

Имах късмет (така ще го нарека) и в ръцете ми попадна книгата на Олга Дукат – Раждане с любов. Невероятно е как само в първите 10 страници на една книга можеш толкова пъти да откриеш себе си, да се познаеш, да се разплачеш, да осъзнаеш, че всичките вини, които си си вменявала, всъщност на себе си и на лекарите, са ненужни. Да приемеш и да опиташ да си простиш. Може би това е най-важната първа стъпка за успешен ВБАК. И далеч не толкова лесна стъпка.

Не съм имала колебания за избора си на лекар, името на доктор Атанас Цонев ми беше познато и го свързвах само с положителни отзиви, просто не знаех дали ще се харесаме с него. Оказа се чудесен, такъв омайващ още от пръв поглед, отворен за ВБАК, за естественото раждане (нарочно не пиша нормално, а естествено!), подкрепящ бондинга, отложеното клампиране, отказа от къпане на бебето в първите 24 часа и още, и още. Познах си го – моят лекар беше.

Първото, което обсъдихме, беше какво е довело до секцио предния път. Както споменах, тъкмо ми беше олекнало, уж бях го приела и всичко беше наред, докато не разбрах, че причините, които са ми били изтъкнати за оперативно родоразрешение далеч не са били основателни. И онова глождещо чувство се върна. Всичко ми беше объркано и отново криво. Междувременно напредвах с книгата и идеята за успех започваше да изглежда реална.

Някъде към средата на бременността си се запознах и на живо с Йоанна. Беше специален ден – най-малката ѝ дъщеричка ставаше на 1 годинка, нейният втори успешен ВБА2К. Една от онези неслучайни случайности, които ти се случват в правилния момент. А тази среща, този разговор…не знам за нея как е било, но аз се почувствах изключително добре. Йоанна излъчва спокойствие и някак неусетно те предразполага да говориш, ама много и всичко да си кажеш. Един открит разговор с на пръв поглед непознат, който се усеща по-близък и от най-добрия ти приятел. За първи път споделих на глас това, което най ми е тежало и което вероятно е било причината да се самообвинявам толкова време.

Прибрах се у дома заредена, ентусиазирана и вярваща повече от всякога, че ще успея. Съпругът ми слушаше ентусиазирания ми разказ и каза само, че ме подкрепя, каквото и да реша. Така се съгласи да отидем на курс за подготовка за раждането. И там разбрах колко много той не вярва във всичко, което аз искам. За щастие, въпреки първоначалната си нагласа, след няколко срещи с Йоанна той разбра какво предстои. Не казвам, че се е успокоил, защото беше по-притеснен от всякога (ама той си е такъв), просто вече беше наясно какво ще се случи, научи същината на целия процес, етапите му, с какво и кога може да ми е полезен.

Поиска среща с д-р Цонев, която заради пандемията се случи онлайн (дай Боже всекиму такъв лекар!) и зададе и на него всичките си въпроси, пак си остана притеснен, НО информиран! Многократно обсъдихме възможности, рискове, до къде е границата. Усещането, че си подготвен за предстоящо ти носи сериозна увереност и спокойствие. Поне на мен това ми донесе. Оставаше само да чакаме.

И зачакахме. Всички мислехме, че ще пренося, терминът беше 08.11.2020, очаквахме бебето към средата на месеца. Но винаги трябва да очакваме неочакваното.

Петък (23.10) беше чудесен слънчев ден. Със съпруга ми се разходихме до морето, насладихме се на малко време само двамата, докато Алекс е на градина. После си го прибрахме и си имахме съвсем обикновена и спокойна петък вечер у дома. В 00:30 се събудих, водите ми изтекоха. Един от кофти сценариите беше това, докторът държеше незабавно да се тръгне към болницата в такъв случай.

Станах, събудих Дидо, изкъпах се, свекървата дойде, за да не будим Алекс, а ние тръгнахме към болницата. Прие ме д-р Иванов в 01:30 часа с изтекли води, с 0 см разкритие и никаква родова дейност. Имах План за раждане, в който детайлно бях описала какво искам и не искам да ми се прави. Това не се понрави особено, но през нощта ме оставиха и се съобразиха с мен.

Дежурният ме изпрати да поспя, защото предстои тежък ден, но в 3:00 часа започнаха регулярни контракции. В началото ги засичах в леглото, но започваше да боли повече и реших, че е по-добре да се движа. Разхождах се из коридорите, влизах в банята и разчитах на обезболяващия ефект на водата. По някое време умората надделя и реших, че трябва да се върна в леглото. Оказа се, че 4 минути са много време, в което дори можеш да поспиш, въпреки болката между тях.

Не очаквах толкова да боли, откровено казано. Повръщах многократно от болката. Опитвах да пия вода, но всяка глътка водеше до слдващо повръщане. Така някак се изниза нощта. Резултатът от нея – в 8:00 часа при преглед д-р Иванов установи 1 см разкритие, скъсена и изгладена шийка, според него чудесно, но на мен ми подейства доста демотивиращо.

Дежурните се смениха и дойде моят ад. Лекарката, която застъпи никак не беше привърженик на това, което исках аз. Последва преглед за разкритие 10 минути след предишния, защото тя искала, не било достатъчно това, което колегата предава. Аз изрично бях поискала тези прегледи да са максимално рядко. Дойде и анестезиоложка, било задължителна консултация. Чудесно, но тя дойде с катетър за епидурална упойка, каквато изрично бях казала да не ми се предлага, освен ако аз не попитам! В момент, в който много те боли и някой се появи с предложение за обезболяване е доста трудно да откажеш, аз успях.

Докато ме консултираше анестезиоложката бяха пуснали запис на тонове, но трябваше да лежа по гръб. Заради ужасната болка в кръста аз се изправих, лекарката не реагира, но пък една акушерка беше изключително ядосана, че съм дръзнала да стана. Чак вратата на стаята блъсна на излизане. И аз, и те разбрахме, че не съм удобен пациент. Водих битка на два фронта – трябваше да се справя с контракциите и да отстоявам исканията си едновременно.

Дежурната се появи, за да ме пита дали съм искала да се спазва Плана ми за раждане, аз категорично заявих, че държа на всичко написано. Тя се ядоса, обади се на моя лекар, с който се бяхме разбрали да дойде при ефективна родова дейност, но тя отказа да носи отговорност за мен и обстоятелствата наложиха по-ранното му пристигане. Аз също говорих с него. Явно двете версии се разминаваха. Той се появи бързо, след като разбра какво се случва. Вече нямаше да съм сама и се почувствах по – добре, за съжаление това не беше за дълго.

Бях с 3 см, а на него му се налагаше да излезе отново, увери ме, че ще се върне бързо и ми каза какво да правя, докато го няма. При мен остана Гери – една изключително мила, добра и внимателна акушерка. Дежурната изчака доктор Цонев да замине и пак започнаха атаки, неуместни коментари и действия. Докторът се върна, прогрес нямаше. Предложи да пуснем система с окситоцин, заради неефективните и ужасно болезнени контракции. Съгласих се, сложи ми система и замина отново с обещание, че ще се върне съвсем скоро и едва тогава ще има нов преглед за разкритие.

Дежурната обаче се появи пак, настоя да ме прегледа и каза, че има кървене. Спря системата и замина. Тогава настоях да се изправя и да отида до тоалетната, имах нужда да пишкам, но се оказа фалшива тревога. Но движението ми се отрази добре. Санитарката щеше да получи удар, мислеше, че ще родя в тоалетната. Върнах се набързо в стаята и отново ме накараха да легна.

Появи се моят лекар и не му се понрави като видя, че системата е спряна, последва преглед и от него, при който не се установи никакво кървене, матката си беше идеална и белегът от секциото непокътнат. Пусна системата отново и повече почти не се отдели от мен.

После всичко стана много интензивно, болката беше сюрреалистична, исках всичко да свърши. Да свърши веднага! Докторът само повтаряше, че се справям чудесно, че остава още малко, че ще успея. Правеше ми масаж: не точно масаж, а онзи силен натиск ниско в кръста, който за секунда поне облекчава. А аз все повече губех сили и увереност. Предложи ми да се изправя, но усещах, че не мога. Поисках епидурална упойка, но бях стигнала 7 см и беше невъзможно.

Оставаше малко, но усещах, че съм на предела. Молех се да ме срежат, нямах контрол над тялото си и исках всичко да спре. Докторът ми каза само, че съм с 9 см и вече съм родила, няма шанс да се откажа сега.

Започнах да усещам напъни, които не можех да контролирам. Казваха ми да не напъвам, а да дишам, това беше най –трудното нещо в този момент. Помня само топлите му ръце и как ми повтаряше да отворя очи, да го гледам. Толкова е успокояващ този човек. След това каза, че е дошъл моментът, в който ще ми трябва цялата ми сила. Някъде там някой наистина беше прочел онзи мой План и се появиха с кърпи, с които ми правиха топли компреси на перинеума.

Трябваше да се концентрирам и да се мобилизирам, докторът хвана ръката ми и я насочи надолу – докоснах нещо меко, той каза, че това е главата на бебето и това ми подейства много мотивиращо, наистина оставаше малко! Три контракции и общо четири напъна. В 13:35 се роди Михаил! (Аз също съм родена точно в 13:35!) Болката спря в секундата, в която усетих малкото телце върху гърдите си, като с магия спря! Дойде прилив на адреналин. Толкова си струва всичко, толкова неземно е усещането. Прегръщах детето си и се помирих със себе си.

Светът е нов. Михаил се роди. Аз се родих!

Съобразиха се с желанието ми за отложено клампиране, също и с отказа ми от къпане в първите 24 часа. Взеха детето за преглед, защото спуканият мехур можело да бъде в резултат на инфекция. От момента, в който ми го върнаха бяхме неразделни. Той засука, аз бях спокойна и всичко беше наред. Постродилната грижа беше перфектна. Никой не се опита да ми обясни как да си гледам детето. Питаха ме за всяко нещо и се съобразяваха с желанията ми.

На всички, на които тепърва предстои това пътуване, мога само да кажа да се информират, да четат много, да отидат на курс, да вкарат партньора в това приключение и да вярват. С подкрепа и добър екип всичко е възможно!