Един срещу всички – всички за един

Какво бихте направили, ако Вашият акушр-гинеколог Ви каже, че не можете да родите нормално? Тази история се чете трудно, особено в началото. Но определено си заслужава!

Историята, която ще прочетете: всеки ред, всяка дума е абсолютно реална и разказана от първо лице – мен, Калина Иванова. И е представителна извадка за случващото се с родилките в България! За щастие моят край е щастлив и е ново начало!

Аз съм щастлива жена на 27 г. с невероятен съпруг и две прекрасни дечица! На 23 г. забременях с първото си дете, желано, осъзнато и слава на Бога от раз!

Бременността ми не мина леко:

Лежах поне 5-6 пъти за задържане и други проблеми. Но всъщност не се стигна до усложнения и въпреки лежането до началото на 9-ти месец, аз и бебчето стигнахме до заветния ден, в който всичко е като по учебник. Раждането ми започна напълно естествено, спонтанно и много бързо, два дни преди предвидения термин! 

Сега се връщаме малко назад, седмица преди да родя, когато болницата, която бях избрала се затвори за ремонт. Трябваше да родя в АГ или Майчин дом Варна. Предпочетох да е в АГ с избор на екип и да си вържа гащите с ВИП стая, заради доста тежките разкази за условията, които бях чула от други жени раждали там. Четох, четох, нямах време и се спрях на д-р….. няма да кажа името му тук! Не мисля, че е редно, а и други жени са доволни от него, има кой да съди и отсъжда! Но не и аз! 

Направихме първи преглед при въпросния лекар и се установи, че бебето е в супер позиция, тежи около 3,400гр. и има още около 10 дни до термин. При прегледа за разкритие леко се притесних и помръднах. Подчертавам, не съм пъшкала, охкала, леко помръднах, защото усетих болка. След това лекарят ми заяви, че съм много страхлива, бебето е голямо и НЯМА ДА МОГА ДА ГО РОДЯ и разбира се да помисля за секцио!

Колко познато, нали?

Аз отговорих, че е нормално да ме е страх, както всяка друга жена. Но желанието ми категорично е естествено раждане, щом няма никакво МЕДИЦИНСКО ПРОТИВОПОКАЗАНИЕ (с големи букви е, защото и с това се спекулира прекомерно за щяло и нещяло). 

И продължаваме напред…

Следящата ме АГ също ме навиваше за секцио и чух ужасни неща за естественото раждане! Но, има едно ГОЛЯМО НО. Аз имах на кого да вярвам повече от всякога! Макар и вече покойна, майка ми е родила 3 деца (аз съм номер 3) напълно естествено, без упойка и никога от нея не съм чула, че е било ужасно!

Тя може, и аз мога! За миг със съпругът ми не се поколебахме!

И така, на 9.06.2018 г. (с предвиден термин 11.06.2018) около 4-5 часа сутринта се събудих от кратка, силна контракция, но реших, че има накъде повече и си легнах. След няма и 10 минути обаче се повтори същото. И така след 30-40 минути вече ми се насълзяваха очите при всяка контракция!

Пропуснах да кажа, че щом чукнах 9 ти месец започнах да вървя като луда, защото се чувствах добре и вече знаех, че бебето е доносено и готово за срещата ни.

Връщаме се на 9 ти, когато съпругът ми се събуди и като видя как тихо си ридая, но съм доста спокойна, ми каза: „…мисля, че започва и е време да се обадиш на доктора!“

Още 30 мин. чакахме и засичахме и контракциите. Ставаха все по-силни, продължителни и сякаш процесът напредваше страшно бързо! Звъннах на доктора и той каза, че 7:30 ще ме чака в приемния кабинет. 

Бяхме толкова спокойни, като за първо раждане, съпругът ми разходи кучето, а аз влязох да се къпя и хоп, тапата ми падна… Казах си, хайде, само водите останаха. Усещах, че всичко е много близо! Вълнувахме се, дори се майтапихме да не изцапам колата с води, доприготвихме се и тръгнахме за болницата. Вече се превивах на всеки 5 минути. В момента, в който доктора ме видя, каза:

„Ти раждаш!“

Приеха ми документите, качих се за преглед. Провери ме за разкритие и отсече: имаш пълно разкритие, ти раждаш, влизаме за секцио…Но чакайте малко, какво секцио защо? Кажете ми каква е причината, попитах аз. Тясна си, това голямо бебе, страхлива си, не, не можеш да го родиш. Влизаме веднага за секцио. Дори преди другото, уговорено такова, което беше точно за този час.

Станах и вървейки към родилна зала, отидох да прегърна съпруга ми. Казах му, че не искам секцио, че ме е страх, но той беше блед като платно. Не можах да му обясня, че няма медицинска причина да ме режат. Аз на 23 години, здрава, спортистка, спокойна, въпреки че знам какво изпитание ме очаква, веднъж не казах ‘страх ме е, искам секцио’!

Влязох в родина зала, седнах на кушетката и анестезиологът ме пита каква упойка искам. Разясняваше ми всичко, а аз се чувствах като в капан! Вече усещах и напъните… Лекарят толкова бързо се приготви и отсече: „Няма как да избира упойка, тя ражда! Приспивайте я и да вадим бебето!…“

Събрах сили и станах. Казах: „Но, моля ви, аз не искам секцио, каква е причината?“ Усещам как бебето ме натиска, усещам този уникален процес – раждането! Той повиши глас и каза, слагайте я бързо… отново легнах и пак казах, че не искам секцио

От там, знаете какво се случи… Бях приспана. Да, не ме приспаха, а бях приспана. Ей така, без да знам защо, усетих, че просто няма никой друг с мен. По-точно всички са срещу мен или поне не са срещу доктора.. Целият екип гледаха в ступор нашия спор и също недоумяваха какво се случва… 

Забележете: не измериха тонове на бебето, не са ме гледали на ехограф. Реално дори не се знаеше всичко, което трябва да се знае преди едно раждане, каквото и да е то! 

И тук вече следва тежката част.

Чувствата на една млада, здрава жена, която само иска да има избор. Иска да бъде подкрепена, иска да знае защо се случва това с нея, защо някой решава съдбата й! Чувствах се НАСИЛЕНА, ПОСЕЧЕНА, СКОПЕНА от привилегията да бъда жена и да изпитам най-красивата болка! 

Не спирах да се питам защо се стигна до там. След раждането се опитвах да се успокоя с това, че сме живи и здрави, да се фокусирам над прекрасната си рожба! Но горчивината от насилието и жертвата, която бях дала, всичко, което се случи с мен, беше подсъдимо! Два дни плаках и накрая просто се примирих.

Със спокоен тон попитах отново лекаря имало ли е наистина причина за секцио, че баща ми е доктор и иска да знае каква е тя. Но отговорът беше все така хаотичен и неясен… Клишетата на 21 – ви век… Тясна си, бебето е голямо.

ТИ НЕ МОЖЕШЕ ДА ГО РОДИШ ТОВА ДЕТЕ!

Минах дълъг път след това. Плаках нощем, омерзението беше по тялото ми, в психиката ми! Детето ме държеше. Все пак не исках да съм неблагодарна към Бога, не към някой друг! Молех се да забравя, да приема, да продължа напред… Но сякаш отнемането на женската ми мисия беше нещо символично и смазващо!

Обаждах се по съдилища, питах какви са процедурите, намерих организации и т. н., изчетох много! Накрая установих, че срещу лекаря има доста заведени дела! Въпреки всичко, аз знам, че да си лекар е ужасно трудно. Това е мисия, свързано е с куп лишения и неуморни, понякога сливащи се работни дни! Поставям се и на мястото на този човек – лекар! Аз самата съм от лекарско семейство, обаче и знам каква е цената, но знам и каква е каузата! Или се отдаваш и приемаш лишенията, за да бъдеш полезен или прекратяваш дейността си, щом е непосилно за теб!

Времето минаваше. Гледах дъщеря си с толкова любов, кърмих я доста дълго (2,6 г.), което много ми помогна да се почувствам пълноценна майка и някак да залича огорчението от раждането. Създадохме невероятна връзка и се наслаждавам на всеки ден с нея!

Тук ви благодаря, че изтърпяхте половината разказ и по-точно по-трудната част! Защото сега следва 180 градусово завъртане и разказът за моето чудо и пътят към мечтаното и полагащо ми се естествено раждане!

Един ден дъщеря ми ме спря на вратата с думите: „Мамо, ти имаш бебе в корема, аз го виждам и чувам!“ Останах на място. В ръцете си държах багаж и просто го пуснах на земята. Не знаех какво да кажа и след няколко секунди на абсолютен блокаж я попитах как така и от къде знае това…

Имахме един опит със съпруга ми, но не очаквахме да стане така бързо, тъй като преди 2 месеца бях преминала през гинекологична операция. Но в края на деня просто отидох до аптеката и след няколко часа видях светкавично появяващи се 2 черти. Беше толкова блага вест, дошла ни като истински подарък, отново желано бебе, което сякаш е дар от Бог

И ето че започнах да чета за ВБАК.

(бележка от Йоанна: ВБАК е директно зает от английски акроним, който означава нормално раждане след Цезарово сечение. Повече за спецификите на ВБАК можете да научите тук).

Още докато дъщеричката ни растеше, бях чула за този абсолютно възможен вариант и просто знаех, че някой ден ще опитам! Трябваше да търся възможностите за България и евентуално за Варна, града, в който живея.

Първо попаднах на Олга Дукат, чиято история прочетох и просто ѝ се доверих, защото разбрах, че тя има мисия в този живот и именно нея изпълнява! След това се спрях на двама лекари във Варна, като единият е вече доказан специалист, а другият е малко по-млад лекар. И все пак интуицията ми винаги ме е водела и отново реших да й се доверя.

Избрах Доц. Славчев, а дори не бях чувала дали води ВБАК. Просто още от първата ми бременност мислех да се запиша при него, но не се случи. Така или иначе и да бях избрала него първия път, както споменах по-горе, родилното на Света Анна затвори врати за ремонт малко преди моето раждане. 

Записах час за първи преглед и се надявах доцентът да ме приеме, защото графикът му е препълнен (и има защо). Прегледът мина нормално. Не питах веднага за ВБАК, защото реших, че не е дошло подходящото време, но пък бях успешно записана за следене на бременност при Доц. Славчев. След това направих една консултация с Олга Дукат, която беше като моята изповед, като обръщането на палачинката от „ДАЛИ ЩЕ МОГА“ до

„АЗ ЩЕ УСПЕЯ“!

И тук е момента да кажа: Олга, благодаря ти! Наистина знам, че имаш невероятна мисия и си избрана за това, което правиш! 30 минути видео връзка отговориха на всичките ми въпроси. Погледите, реакциите и информацията ѝ бяха истински, преживяни, достоверни и някак разбиращи ме! Мен, недоразбраната, наранената женска душа на една обикновена млада жена, мечтаеща и нуждаеща се от шанс за естествено раждане! 

И така започна историята на моето чудо!

С вярата вдъхната ми от Олга и след това от срещата с моя ангел Доц. Славчев! Този ЧОВЕК, защото той е на първо място е един невероятен човек, ми вдъхваше толкова спокойствие с присъствието си, думите си, кратък и ясен. Винаги отговаряше адекватно и отдадено на въпросите ми. Преглед след преглед, чувах само: „тук всичко е наред, всичко е супер, браво, нещата вървят добре“ и подобни малки, кратки изречения, КОИТО МИ СТИГАХА! Защото точно от това имах нужда!

Бременността не е нещо, което може да бъде обяснено. Никога няма да ти стигне времето, ако започнеш да задълбаваш във всяка подробност! За мен това е естествен процес и просто се наслаждавах на леката и спокойна бременност, благодарение на доцента!

Около 4-5 ти месец на една от консултациите си поговорихме за предишното ми раждане и със сълзи на очи разказах накратко какво се е случило. Доцентът не беше в точното настроение този ден и дори леко го помрачих с моя негативен разказ, който той явно беше слушал до болка от много жени… Каза, че това е подсъдимо и не може да си обясни как се е случило предположение, че имам перфектен статус, за да родя по естествен път успешно. Но с всяка следваща консултация, комуникацията ни ставаше още по-приятна и дори приятелска.

Усетихме доверие един в друг.

Той в моята вяра, хъс и непоколебимост, че ако всичко се подреди правилно просто ще успеем да родим нормално. А аз в неговия професионализъм, отдаденост, човечност и спокойствие, което толкова много търсих след психо атаките от предходното ми раждане! Всеки път го питах: ‘докторе, нали ако всичко върви така добре ще опитаме’. И той всеки път казваше: ‘разбира се и не само ще опитаме, а мисля и че ще успеем, просто няма причина за секцио!’

Прегледите ми бяха изпълнени с вълнение. Ходихме заедно цялото семейство. Влизахме задружно в кабинета, а той само ни кимваше и ни посрещаше с усмивка. А колко ли умора се крие зад нея, само той си знае! 

И така, докато не настъпи 9 тия месец, вече с голямо коремче, наближаващ финал и ново начало! Говорихме все по-подробно за какво ще следим. Около 20 ти ноември (с термин 3.12.2021), доцентът ми направи първи преглед за разкритие и просто, за да види какви са моите пропорции и т. н. След прегледа попитах някои неща и всичко ми беше обяснено. За първи път не се страхувах от гинекологичен преглед. Защо ли? Защото просто вече имах доверие в моя лекар! Знаех, че няма да бъда предадена и двамата вървим в една посока! Установихме и 2 см. разкритие, които явно бяха резултат от леките нощни контракции напоследък. Каза ми и че ако така получавам разкритие плавно, леко, преди същинските контракции ще е още по-добре за състоянието на белега. И само повтаряше, от теб искам само да вървиш!

Аз не се спирах!

Бях изключително дейна до самия финал на бременността. Тренирах през цялото време. Хранех се изключително добре, без желание за никакви вредни храни. Просто се бях отпуснала и отдала на естествените събития. Нищо не беше на всяка цена, а просто знаех, че ще се случи! Визуализирах го непрестанно. Говорих на бебчето и му давах кураж, че заедно ще се справим, че вярвам в него.

На 27.11. бях на рутинен преглед. Докторът не ме провери за разкритие, защото все още нямах регулярни контракции, а само нощните продължаваха и прогресираха. Повика ме в понеделник отново на преглед. Каза ми: подготви се, че от тук нататък ще следим по-честичко за разкритие. Та, кой лекар разбира, че жената има нужда да се нагласи за тези прегледи, кой лекар изобщо се опитва да разбира жената… да я уважава! Е, явно има и такива ЛЕКАРИ, като Доц. Славчев. Уважаващи личността ти.

Дори на единия преглед със съпруга ми си размениха няколко реплики… Съпругът ми му каза, че съм силна и че е сигурен, че ще издържа и ще се справя! А доцентът му отвърна: ‘а те жените са много по-силни от нас! Преминават през такива болки и успяват да ги преодолеят’… В този ден си тръгнах с насълзени очи от щастие, че двама мъже, в момента най-важните за мен, просто ми ВЯРВАХА! 

Връщам се пак след лирическото отклонение, сякаш не искам този разказ да свършва, дано не съм ви досадила, а успея да ви докосна! Както аз бях! Ииии в понеделник на 29.11 установихме суперските 3,5 – 4 см. разкритие! Вярно, последните 2 нощи бяха с малко по-силни, но не регулярни контракции! Вече дори имаше леко изтощение в мен, защото макар и леки, нощните контракции бяха почти през целия 9 ти месец! В сряда, 1.12, отново бях на преглед и вече имах 5 см. разкритие.

Да, но докторът имаше план, който за моя глупост първо не исках да приема! Той ми каза, че е мислил и е взел решение да ме повика на следващия ден в болницата за прием, тъй като е на редовна дневна смяна. Щеше да бъде с най-добрата акушерка и екип от лекари, на които може да разчита, ако се наложи. Ще спукаме водите и тъй като бебчето си беше много надолу, до обяд с няколко разходки ще родя!

Това звучеше толкова невероятно! Като чудо… нормално беше първоначално да не повярвам! Но Доц. Славчев има много повече опит от мен с ражданията и беше редно да му се доверя! Споделих му, че този план ме притеснява, не исках да забързваме нещата, исках да чакаме естествеността да се случи, но докторът се обоснова и въпреки всичко каза, както решиш! Това е моето мнение и желание, защото искам да бъда на твое разположение, да проследим всичко с пълни сили и да успеем!

Приех, благодарих му, защото той наистина беше помислил за мен. За моя случай, за евентуалните пречки, беше преценил напредването на раждането, възможностите ми! А неговият график е изключително натоварен. Освен, че е изключително добър израждащ лекар, той прави и гинекологични операции и води бременност! Само един истински отдаден лекар може да издържи това натоварване и все пак да не спира да изпълнява истински клетвата си.

Дядо ми беше лекар, професор по кожни болести, преподавател, доктор хонорис кауза и от личния му пример знам как изглежда и как се държи и каква е цената да бъдеш ИСТИНСКИ ЛЕКАР! 

На 1.12 съпругът ми си остана вкъщи. Аз имах странни усещания и болки, сякаш раждането вече се случва! Бях притеснена, обаче, дори леко разколебана, защо ли… Цяла нощ не спах и със съпруга ми решихме, че ще говоря още веднъж с доцента и ако преценим няма да бъда приета в този ден (2.12), а ще чакаме.

И вече в болницата отново се проведе същият разговор от вчерашния преглед. Аз притеснена, а Доц. Славчев спокоен, усмихнат и този път още по-непоколебимо, но не и задължаващо ми каза: Ти решаваш! Не искам да те притискам! Но искам да знаеш, че за мен е важно да успеем!’ Че може довечера да ми се обадиш през нощта или по друго време, в което аз израждам или оперирам и просто да се разминем. Просто мисля, че трябва доверието да е взаимно. Ние не сме на нечия друга страна, аз и екипът сме НА ТВОЯ СТРАНА!

И тук всичко приключи.

Казах му, прав сте! Не знам защо изобщо се поколебах и за миг дори Ви обидих с недоверието си! Защото, знаете ли, да, ние имаме желания, но и лекарите са ХОРА! Те също имат емоции, преживявания, дори и горчив опит. Но въпреки всичко те са там за нас (поне някои от тях) и за сметка на личния си живот, който на всички ни е безценен, те успяват да практикуват професията си! Имах ангел за себе си, а именно Доцент Славчев!

А датата 2.12 е и рождената дата на дядо ми – Проф. Д-р ДМН Златко Й. Пенев. Сякаш вселената ми пращаше всевъзможни сигнали, че това е моят ден. Изведнъж почувствах отново спокойствие, непоколебима вяра и не просто се надявах, че ще се случи. Аз знаех, че ще успеем заедно с доцента и екипа на болницата!

До към 10 часа оправяхме документи и в 10:30 пук, мехурът вече беше спукан! Безболезнена процедура, водите трябваше да изтичат контролирано, всичко траеше около 5 мин. и след това измерихме тонове. Моят момент, който бях очаквала не 9 месеца, а повече от 4 години вече беше тук!

Бях отдадена на случващото се, бях приела болката като мой приятел, очаквах я с нетърпение, защото тази болка щеше да донесе рожбата ми! Щеше да сбъдне мечтата ми!

За мен това е да си жена. Осъзната, отдадена на мисията да дадеш живот, дори и с цената на своя!

Контракциите започнаха и вече станах да се разхождам, както ми каза доцентът. А в стаята, в която следяхме тонове и бях временно настанена, бяха още две жени, които бяха родили естествено и толкова ми помогнаха… Окуражаваха ме и ми се възхищаваха как се справям, колко съм спокойна.. Повтаряха само, че ще успея!

Персоналът на болницата беше невероятен – приятели на раждащите жени. Отделението кипеше от живот, беше пълно и сякаш грееше със собствена светлина. Времето беше топло, слънчево, просто един невероятен декемврийски ден!

Пратих само 2 кратки клипчета на съпруга ми от моментите на контракции след вече установени 9 см. разкритие, просто защото искахме и той да е с мен, поне малко да го докосна до магията…! Видеото показваше стичащите се сълзи по лицето ми от БОЛКИТЕ НА ЖИВОТА, както и жест с палец нагоре, защото аз ще успея.

Всички ние, замесените ще успеем!

Не спирах да вървя и да дишам. И ето че вече напъните бяха факт, на третия напън едната акушерка направи последен опит да ме попита дали искам някакво обезболяващо (не знам какво могат да слагат в този момент, но вероятно има нещо лекичко, което е позволено), но аз категорично отказах. Доцентът дойде и само ме попита: ‘готова ли си’, а аз категорично отвърнах, че съм! 

Ех, този спокоен, благ поглед… той ми даваше кураж, че щом той вярва, коя съм аз да се съмнявам! Легнах и определено първите няколко напъна се затрудних, просто бях толкова старателна и нетърпелива, че не успях да осмисля как точно да напъвам. А болката беше неописуема, сякаш трябва да преминеш на някакво по-високо ниво на съществуване! Сякаш трябва да се отдадеш на всичко това, да се отпуснеш на процеса, на тялото си, на екипа, който иска най-доброто за теб!

Очите ми са затворени, преодолявайки болката, напъвам с цялото си същество и осъзнавам, че само аз мога да бъда пречката за себе си, за лекаря си, за бебето си! Бебето! То е там и чака заедно да се справим! То знае по-добре дори от мен какво да прави! И след не много напъни в 12:40 ч.

Ноа се роди!

Ето го стои на гърдите ми, прекрасен е! И всичко доби смисъл, а аз отново съм с насълзени очи, докато ви разказвам всичко това! Лично е, много е лично, но е и общо! Това е чудото на моето естествено раждане, на нашето естествено раждане, на вашето такова! Защото всяка жена е различна, но животът идва по един и същи начин – чрез нас!

Изтеглиха Ноа и той тежеше 4060 гр. Не само успях да родя нормално, не само успях да родя ВБАК, но родих и 4 килограмов мъж! И защо се хваля, че УСПЯХ…

УСПЯХМЕ!

Защото при предното ми раждане чувах само ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ГО РОДИШ ТОВА БЕБЕ (3,600 – 3,700)! А това го чуват и много, много от вас! Ако някой ви каже, че не можете, търсете други възможности! Защото всяка жена заслужава да има шанса да изживее мисията на своя живот – да дари такъв!

Благодаря на Бог, че ми изпрати ангели! А на Доцент Славчев ще бъда благодарна цял живот, той го знае, защото му го казах! През цялата ми бременност и раждане беше неотлъчно до мен. Говорихме си, донесе ми шоколад, направиха ми айрян, защото бях изтощена и кръвното ми падаше и се качваше, докато показателите се нормализират.

Какъв човек, какъв лекар само! Той, той и пак той е виновникът за нашия успех! След като на 2.12 му беше четвърти ден на редовна смяна в родилното, на 3.12 беше повикан за естествено раждане с избор на екип! В същата вечер 3 срещу 4.12 беше нощна смяна и изроди 3 жени естествено… и през цялото време идваше и да ме пита как съм!

Видях с очите си какъв подвиг е да си лекар, видях през неговите очи!Благодаря и пак благодаря!

Знайте, мили майки, че можете, защото сте създадени да дарявате с живот!

Хареса ли Ви този разказ? Ето тук можете да намерите още ВБАК вдъхновение. А тук са събрани разкази за раждане във Варна с уважение към жената.

Ако сте бременна или планирате бременност и искате да получавате всяка седмица информация и вдъхновение за раждането, абонирайте се за бюлетина на „Сърце до сърце“.

Как родих близнаци по естествен път след секцио?

Ако имате все пак съмнения, но силно желание, погледнете нагоре и кажете: „Боже, бъди с мен!“ и действайте!

Историята за нормалното раждане на нашите две момиченца (двуячни близначета) започна още през 2019 година, когато родих със секцио първородния ни син.

Още тогава имах силното убеждение за естествено раждане. В 9ти месец обаче бебето до последно не слизаше долу в таза и 4 дни преди термин родих Александър (3460 грама) чрез операция. Обяснението на докторите беше, че бебето е прекалено голямо и няма да мога да го родя нормално.

Две години по-късно с моя съпруг вече бяхме готови да имаме второ дете. За наша радост забременях доста бързо, а на прегледа след положителния тест ни съобщиха изненадващата новина: „Честито! Чакате близнаци!“. Благословението ни се оказа двойно!

По време на бременността, дори и да бях твърдо „ЗА“ нормалното раждане, не вярвах, че ще ми се отдаде тази възможност. Първо защото вече бях родила със секцио и второ, защото имах две бебета в корема.

Все пак знаех, че за израждане на близнаци по естествен път, са необходими няколко условия: 1) Двуячна бременност 2) Главично разположени бебета 3) Бебета със сходен размер. В нашия случай условие 1 и условие 3 бяха на лице, но условие 2 беше под въпрос. За щастие в края на 8ми месец при редовен преглед се видя, че вече имаме две главично разположени бебета.

Последваха разговори с близки хора, които ме подкрепиха да търся варианти за нормално раждане на близнаци в Пловдив (където живеем), въпреки че подобно решение не е толкова разпространено. Така се свързах с д-р Топалова от АГ Селена.

По стечение на обстоятелствата не д-р Топалова изроди близнаците, но въпреки всичко я препоръчвам на всяка жена, която иска да роди нормално и която иска да бъде в добри и професионални ръце.

На прегледа при д-р Топалова (тогава бях в 35 г.с.) се установи, че за съжаление едното бебе се е обърнало отново седалищно. При тези обстоятелства д-р Топалова отказа опит за естествено раждане. Все пак тя ме увери, че ако бебетата се разположат главично, ще ми даде шанс да родя нормално.

Тук е моментът да споделя и едно лично преживяване, което е част от моята история. В рамките на 7-те дни, в които бяха двата прегледа при различните специалисти, мои приятелки ми бяха организирали бебешко парти. В един момент на партито момичетата предложиха да благословят мен, бебетата и самото раждане, като отправят молитва към Бог.

В това интимно време една от моите приятелки сложи ръката си върху корема и каза: „Скъпо дете, молим те да се разположиш подходящо за нормално раждане!“.

След около седмица бях на редовен преглед при моя доктор. Той сложи ехографа на корема ми и каза: „Две главично разположени бебета“. Аз потрепнах! Молитвата беше чута!

Така след новината за повторно разположени главично бебета бях в кабинета на д-р Топалова (вече в 37 г.с.). Тя потвърди, че бебетата са в перфектна позиция за нормално раждане и че действаме по план.

Два дни по-късно ми падна „тапата“ и по спешност д-р Топалова ме прегледа отново. Това се случи на 10 декември 2021. Всичко беше наред, но нямах разкритие и се прибрах вкъщи. Д-р Топалова ме предупреди, че на следващия ден ще пътува извън града, но все пак, ако има нещо, да ѝ се обадя.

Прибрахме се след болницата у дома и няколко часа по-късно започнаха болезнени контракции през 10-15 минути. Знаейки, че нямам разкритие, останах вкъщи. На сутринта се свързах с д-р Топалова и тя ме насочи да отида в болницата.

Отивайки на 11 декември (събота) в АГ Селена се срещнах с дежурния лекар там – д-р Ненев. Той ме прегледа и каза: „Вие сте доста спокойна! Имате 8 см разкритие! Оставате тук и влизате да раждате“. Тогава аз му отговорих: „Добре, да знаете, че сме се разбрали с д-р Топалова за нормално раждане!“.

Не знам как съм прозвучала на доктора в този момент, но каквито и мисли да са минали през главата му, той хладнокръвно ми отговори:

„Добре!“

От тук насетне продължи стандартната подготовка за нормално раждане и след няколко часа държах в ръцете си нашите две дъщери – Виктория (2460 грама) и Габриела (2540 грама). Екипът през цялото време ме подкрепяше. Казваха ми, че съм много смела и спокойна, и ме уверяваха, че ще се справя.

По време на раждането разбрах, че много наши приятели се молят да родя нормално. На няколко пъти докато лежах на леглото в предродилна зала, ми се насълзяваха очите. И да, аз също усещах как всичко ще бъде наред!

След раждането започнаха да валят поздравления! Много приятели бяха докоснати от нашето преживяване! В болницата се превърнах в „сензация“ – всички доктори, медицински сестри и акушерки знаеха за нашия случай.

О, Господи, благодаря Ти, че ни даде този шанс: да родя нормално!

Надявам се чрез нашата история да вдъхна смелост и увереност на всяка жена, която очаква своето детенце (или както беше в нашия случай – дечица). Няма нищо страшно в това да родиш нормално близнаци и да го направиш след секцио.

Постижимо е!

Ако имате все пак съмнения, но силно желание, погледнете нагоре и кажете: „Боже, бъди с мен!“ и действайте!

Преживях го – работи!

Хареса ли Ви разказът на Ирина? Прочетете още разкази за нормално раждане след секцио на жени от различни градове в България тук. А разкази от Варна за удовлетворяващо раждане с жената в центъра на грижата има тук.

Когато оставим природата да си свърши работата

Спокойствие, решителност, информираност… Какво още е нужно, за да стигнем до желаното нормално раждане след секцио?

Здравейте! Ще споделя и моята история за успешен VBAC в Стара Загора и се надявам да вдъхна кураж поне на една от Вас!

През 2017-та година в 33-та г.с. се родиха първите ми момичета. И тогава много бързо се разви родова дейност: в рамките на половин час изтекоха водите, падна запушалката, прокървих и започнаха леки контракции. След отстраняване на конците от серклажа имах пет сантиметра разкритие.

Четири години по-късно отново забременях, решена този път да опитам да родя естествено. Насочих се към двама специалисти в Стара Загора, за които прочетох в групата, че имат опит с VBAC.

С наближаване на датата на термина и двете лица заявиха, че веднага след минаване на тази дата, ще преминем към секцио. Съдейки по размера на корема ми, определяха плода като голям, въпреки че апаратурата показваше нормални размери /3,5 кг./.

Аз обаче бях твърдо решена да остана вкъщи и да чакам колкото е необходимо бебето да реши кога да се роди. За радост имам подкрепата на съпруга ми.

Отказах хоспитализиране за наблюдение и индукция. За мен това би довело до сигурно секцио. Вместо това запазих спокойствие, доколкото е възможно и ходех всеки ден на тонове – понякога и по няколко пъти.

Вечерта на третия ден след термин бебето беше изключително дейно. В рамките на два часа не спря да се движи активно. Няколко часа по-късно, точно в 1 `часа, изтекоха околоплодните води. Бяха зелени на цвят, преминаха в кафяви /т. нар. кални води/.

Докато се приготвях за тръгване, започнаха болезнени контракции с честота 2 минути и половина. Толкова болезнени, че не успях дори да снимам изключително големия си корем.

Около час и половина след изтичане на водите някакси пристъпих прага на УМБАЛ „Професор доктор Стоян Киркович“ (живеем на 15 км. от болницата). Все още не бях успяла да се свържа с гинеколога, който се беше съгласил да изчака родовата дейност да започне от само себе си.

При рутинния преглед при приемане се установи, че шийката е изгладена и разкритието е пълно. Апаратът измери тегло на бебето от 3300 г. Имах вече и напъни. В този момент се появи гинекологът, който реши да ме подкрепи в това начинание и почувствах невероятно спокойствие и увереност.

След час напъни и изключително професионалното отношение и спокойствие на д-р Цонева и акушер Добрева, в 4:10 ч. проплака третата ни дъщеря с размери 53 см. и 4500 г. Бебето беше поставено на гърдите ми, пъпната връв беше прерязана след спиране на пулсациите.

Подготовка за VBAC

Хранене

Балансирано, когато каквото ми се яде. За радост не ми се прияждаше сладко. Много плодове и салати, а също и овесени трици. За по-лесно изглаждане шийката на матката /по съвет от форуми/: чай от листа от малина, фурми, смокини. Качени килограми: 16,5 кг.

Физическа

Умерена, да не кажа никаква. Не съм имала възможност за спортуване и разходки. Почти до края на седми месец работех от вкъщи, а и каките са при мен.

Психическа

Вяра, че този път ще имам така мечтаното естествено раждане. Много ценен съвет от книгата на Олга: никой не може да роди вместо нас, да разчитаме и вярваме на възможностите си! А също и да дишаме баааавно по време на контракции. Пожелах си нощно раждане с бързо разкритие или да пристигна в болницата с голямо разкритие. Така се и получи.

Пожелавам от сърце на всички, прочели моята история скоро да споделят за своя успешен VBAC!

Пътят до Катерина

Раждането е пътешествие!

На 24.07.2019 родих Катерина: нашето четвърто дете и моето второ естествено раждане след 2 секцио. Беше по-предизвикателно от раждането на Вяра. Но аз мога да правя трудни неща! Като всички вас! Ето и историята, която е нещо като продължение на историята за раждането на Вяра.

С всяко раждане се учим на толкова много!

От Варна сме и разбира се планирахме да родя във Варна, както и предния път. Само че този път се оказа, че нашият лекар е в дългосрочен болничен. Другият лекар с опит, на когото бихме се доверили за втори ВБА2К, щеше пътува за чужбина около термина ми. Не бях спокойна.

Дълго анализирахме кое е най-важно за нас и какви са вариантите да го получим. Като топ приоритети се оформиха подкрепящ екип с ВБАК опит, зала за активно раждане и възможността да ме подкрепя таткото, който имаше готовност и желание пак да е с мен. За съжаление нямаше как да имаме и трите неща едновременно. Във Варна не виждахме такъв екип. В София пък нямаше да има възможност таткото да е с мен: той щеше да е с най-малкото дете, без опция някой да го замести.

Не ми трябваше много време, за да направя уравнението си: ‘акушерка и лекар с голям ВБАК опит, на които имам доверие’ + ‘зала за активно раждане’ = ‘най-големи шансове раждането да протече както ми се иска’. Така стигнах до моята акушерка, Олга Дукат, която работеше с доктор Дончева. Знаех, че те имат много опит: Олга включително и чрез лично преживяване. Тя самата има две нормални раждания след 2 цезарови сечения.

Без дори да знае, Олга ме беше подкрепяла още за предишния ми ВБА2К, споделяйки личната си ВБА2К история и пишейки материали в блога си. Била ми е виртуално вдъхновение и опора, както предполагам на много други жени, с които дори не са се виждали на живо. Книгата й пък е моето четиво за раждането. Ако съм била Ваша дула, със сигурност сте я докоснали (ако и да не сте я прочели…)

Не ми беше никак трудно да си представя, че с тази акушерка ще ми е най-спокойно да родя. Имах чувството, че отдавна се познаваме.

(Тук отварям скоба: сигурна съм, че във Варна има прекрасни акушерки, но аз не зная за такива, които конкретно и активно да подкрепят жените за ВБАК. Моля, кажете ми кои са, ако ги има.)

И така се впуснахме в приключението раждане на варненче в София. Организацията беше сложна, но не невъзможна. Пристигнахме с таткото и Вяра в София десет дни преди термина и зачакахме.

Видяхме се с Олга. Разгледахме болницата, където избрах да раждам. Запознахме се с акушерките Емилия и Галя, които щяха да присъстват на раждането. Обсъдихме плана ми за раждане с тях. Видяхме се с д-р Дончева, с която имахме уговорка.

Много ми харесва идеята по време на раждането да си само с познати лица; да не те приема непознат дежурен екип; в залата за раждане да не влиза всеки, който застъпва на смяна; прегледите да се правят само от избрания екип… Звучи ми така нормално, а е толкова далеч от обичайното за българските болници…

В С Олга поддържахме връзка по телефон и месинджър, дори успях да посетя част от нейния курс, което отдавна исках. Дали е толкова трудно всяка бременна да може да разчита на акушерката си и да е във връзка с нея и извън часовете за консултации? Нека помечтаем…

На д-р Дончева ѝ се искаше раждането да започне преди термин и предложи отлепяне на мехура, но не настоя, когато помолихме да изчакаме. Бях впечатлена от това, че реагира с разбиране на отказа ни, а не с примерно обида или агресия, както се случва понякога.

В деня на термина бяхме при нея, аз имах някакви начални признаци на раждане. Тапата беше започнала да пада преди 2 дни, имах от време на време болезнени контракции. Едната нощ бяха по-осезаеми, но постепенно утихваха и можеха да не означават нищо. Нямах разкритие. Раждането можеше да е и след седмица. Разбрахме се, че чакаме.

Вечерта бяхме с Емо и Вяра (третото ни дете) на разходка в Борисовата градина. Аз имах от време на време пак същите леко болезнени контракции, но сякаш по-начесто. Прибрахме се с идеята да пуснем филм. Нали знаете, не е добре да се фокусираме върху контракциите, а да се разсейваме докато можем.

Е да, обаче филмът никак не ме разсейваше, а на дивана не ми беше удобно. Свалихме contraction timer, а аз се опитах да поспя. Не ми се получи и започнахме да засичаме. Бяха си доста регулярни контракции с продължителност по минута, минута и нещо. Болката се засилваше постепенно. Започнах да си правя компреси с топла вода ниско на корема и това беше моят начин да да справям този път. Правех само това през цялото време докато бяхме у дома.

Около 4 часа сутринта контракциите бяха през около 3-4 минути. Олга ни помогна да изберем точния момент за тръгване за болницата. Около 5:30 бяхме там, екипът ме чакаше.

Приеха ме със седем сантиметра разкритие. При първоначалния запис видяхме, че тоновете падат по време на контракция и се наложи да правим по-дълъг запис, за да видим дали ще има промяна. Дишах дълбоко, легнах настрани…. Това беше най-напрегнатият момент, защото можеше да се наложи да лежа или да се стигне до интервенции, които се надявах да избегна.

Слава Богу, видя се, че тоновете не падат на всяка контракция, а когато паднат, веднага се възстановяват. При това положение можех да стана и да си продължим по план. Олга изигра важна роля в този неприятен момент, като не се разколеба, че ще се справим.

Тя предложи да вляза в банята, защото знаеше, че водата много ми помага за болката. Прекарах известно време там. Когато контракциите се засилиха, решихме да опитаме дали няма да ми помага ваната. Прекарах и там известно време, но общо взето кратко. Ннещата се развиха доста бързо и скоро започнаха напъни.

Този път имах и момент „Не мога“ докато бях във водата. Като дула и инструктор по подготовка за раждане добре познавам този сигнал: раждането е много близо. Ако сме работили заедно, със сигурност съм ви предупредила за това усещане… Но в онзи момент бях дълбоко убедена, че наистина не мога.

Искаше ми се да се откажа, макар че очевидно нямаше как. Не поисках упойка, защото разумът ми добре знаеше, че е късно. Не поисках и секцио, такъв вариант напълно беше изключен от съзнанието ми. Дори не бях подписала документите, които предварително ми бяха дали за съгласие за операция, заедно с всички други… И все пак някак исках да се измъкна и ако може да си спестя раждането на това бебе…

Напъните, както и предния път, ме накараха да изляза от водата, макар че можех да родя и там, ако исках. По някаква причина предпочитам да съм полу-легнала в този момент, може би заради по-добрата опора. Олга ми предложи да опитам права. И права не ми беше удобно. Качих се на родилното легло и останах полуклекнала на него до края.

Не зная точно колко съм напъвала. Със сигурност не беше много дълго, но определено беше много интензивно. Бях изненадана от силата на усещанията и от загубата на контрол върху моите реакции, въпреки многото четене и желание да се оставя на FER или дори да издишам бебето…

Стори ми се, че усещането беше по-интензивно от това при предишното раждане. Олга, Емилия и д-р Дончева опитваха да ми помогнат, но сякаш не успявах много да приложа това, което ми предлагаха… В последствие Олга ме увери, че това, което съм изпитвала, както и реакциите ми, са били нормални. Имах нужда да го чуя.

И така, в 7:18 се роди Катерина. Неонатоложката беше притеснена, че има нужда от аспирация, затова не изчакахме пъпната връв повече от минута. Поне беше спряла да пулсира, когато я отрязаха след около 30 секунди. Тук малко съжалявам, че не настоях, но бях доста замаяна от силното преживяване.

Прегледът отне минути и ми я върнаха. Беше повита с нещо. Разпових я, сложих я върху себе си и прекарахме така времето до към 9 часа. Тя сука през цялото време! Вълшебно!

След раждането не се обадих на Емо веднага; бях залята от емоции и окситоцин и всичко, което можех да правя, беше да се възхищавам на бебето си. Все пак по някое време се сетих, че и той ще иска да знае, че съм родила. Звъннах му и скоро след това той и Вяра се присъединиха към нас!

Нямах разкъсвания, а в последствие се възстанових много бързо, за разлика от предишния път. Може би малкото упражнения за перинеума, които бях правила през бременността, все пак бях дали резултат. Или пък това, че е второ раждане, кой знае.

Останалото ни време в болницата беше общо 48 часа, за които с Катя сме се делили само за минути. С Олга се видяхме отново когато се прибрахме и поговорихме за раждането.

Мисля, че всяка жена трябва да обсъди подробно с акушерката или дулата си своето раждане. Това е част от процеса, от преживяването и посрещането на новия човек. Когато чуеш гледната точка на друга жежа, която е била до теб, самата ти виждаш по-добре детайлите. Картината на събитието се избистря, важноста му се потвърждава… Радвам се, че имах ТАКАВА акушерка до себе си.

Изписаха ни в петък, на рождения ми ден. Бях успяла до родя на 37, както искаше доктор Дончева, а ме изписаха на 38. В понеделник вечерта си бяхме у дома, на 420 км от София.

Благодарни сме на всички, които задно с Олга бяха част от това наше приключение, особено на д-р Дончева, на Емилия и Галя от акушерския кабинет Ла Вита Нова в „Св. Лазар“, които бяха много мили и приятелски настроени. По време на бременността ми помогна и акушерката Велина Василева от Бургас, която силно подкрепя жените там за ВБАК и чиято загриженост усещах през цялото време.

Слава Богу, заслужаваше си!

Лъчезарно

През цялата бременност безброй пъти съм водила горе-долу следния диалог с роднини, приятели и познати:
– И сега? Как ще раждаш? Пак секцио, а? То щом първото е секцио, после не може нормално.
– А, може.
– Е, как ще може, няма да ти дадат да раждаш нормално.
– Ще ми дадат, ще ми дадат. Има такива, дето дават. Нормално ще раждам.
– Е….добре. Щом казваш.
– Ще видиш. (усмивка).

Забременях за втори път година и девет месеца след първото раждане. Две години и половина – чудесна разлика между двете деца (първата ми мисъл)! Този път ще излезе от където е влязло (втората ми мисъл)!

Да родя нормално за мен беше много важно още първия път, но тогава редица фактори доведоха до раждане със секцио. Предшествано от период на разочарование и страх , последвано от (прекалено) дълъг период на възстановяване и огорчение, че не се е получило както съм искала, първото ми раждане не е от любимите ми теми и общо взето го обобщавам така: „важното е че сме живи и здрави“ и „така е трябвало да стане“.

Второто обаче е нещо съвсем друго! С удоволствие споделям и разказвам, най-вече защото много бих се радвала ако информацията е полезна за някого и не на последно място – защото се гордея със себе си!

Няма две еднакви раждания, нито универсална рецепта, нито сигурност че ще се получи, но определено си струва да се опита! А пък ако се и получи – съвсем супер!

От самото начало ВЯРВАХ и просто ЗНАЕХ, че този път ще родя естествено. Защото естествено, от това по-естествено няма . Искам да кажа – природата си знае работата. Не го бях решила и не бих настоявала да се случи на всяка цена. Просто усещах, че ще се получи.

Не съм от безразсъдните. Не бих поела необоснован риск, нито бих драпала със зъби и нокти, само и само да е на моето. Голяма увереност ми даваше мисълта за мама – щом тя е успяла да роди три бебета нормално (всяко от които с тегло над 4 кг и половина!), защо пък аз да не мога?!

Не започнах веднага да чета и да търся информация. Първата ми работа след като направих теста беше да пиша на големия ми брат за да му кажа, че пак съм бременна, а той типично в негов стил попита пак ли ще е вуйчо, или този път ще е вуйна. По- късно след един преглед се оказа, че пак ще е вуйчо, защото освен ако бебето в корема ми не показваше среден пръст, то със сигурност е отново момче.

След петдневен престой в болница за задържане в началните седмици, когато се беше отлепил ембрионът от стената на матката и с две думи (или по точно цифри) нещата бяха 50/50, общо взето си карах една чудесна и спокойна бременност. Спокойна от здравословна гледна точка, защото от както се беше родил големият ми син цар Ивайло, понятието спокойно беше далечно и недостижимо.

Още в началото на бременността, след като околоплодното сакче се залепи обратно, разбрах че второто ми дете ще бъде още по- упорито и инато от първото. Нека! Значи е на моя страна и ще помага да се случат нещата по начина, по който природата ги е измислила да се случват. В този момент вярата ми в успеха се насърчи още повече.

През цялата бременност безброй пъти съм водила горе-долу следния диалог с роднини, приятели и познати:

– И сега? Как ще раждаш? Пак секцио, а? То щом първото е секцио, после не може нормално.

– А, може.

– Е, как ще може, няма да ти дадат да раждаш нормално.

– Ще ми дадат, ще ми дадат. Има такива, дето дават. Нормално ще раждам.

– Е….добре. Щом казваш.

– Ще видиш. (усмивка).

По едно време (не помня точно по кое) започнах да си ровичкам в интернет, да попрочета това онова по темата за вагиналното раждане след цезарово сечение. До този момент, признавам си, не бях срещала термина VBAC, нито знаех какво означава. Не съм чела прекалено много. Известно количество статии от чисто информативно естество, съдържащи статистки и основни, но не маловажни факти, като например че рискът от руптура на матката е под 1 % и че по-голям риск има при цезарово сечение, независимо кое поред. Напълно достатъчно.

От там нататък съм ползвала единствено група във фейсбук посветена на темата, от където почерпих много полезна информация. Списъци с имена и контакти на доктори подкрепящи VBAC, разкази на жени успели да родят така както са си мечтали, както и на такива, които въпреки че не са успели, са опитали. Всякакъв опит е полезен, а там беше от първо лице и можех да попитам всяка една жена каквото ми хрумне и ме интересува.

Четях, четях и вечер често посрещах мъжа ми с думите : „А знаеш ли че има една жена, която…“ и му разказвах какво съм прочела днес. Той през цялото време ми имаше пълно доверие, че съм направила своя информиран избор и нито за секунда не е оспорил решението ми да се пробвам, за което много му благодаря. Също така благодаря на мама, която въпреки неизмеримото си притеснение за детето си , нито веднъж не си позволи да го изкаже на глас, въпреки че го виждах в очите й, чувах го в треперещия й глас и го усещах в тревожно скръстените в скута й ръце.

Не мога да не си призная, че и аз се притеснявах. Добре де, ще си го кажа направо – страхувах се. Якото шубе. Какви ли не мисли ми минаваха през главата, какви ли не опасения, притеснения и „ами ако-та“. В крайна сметка намерих сили да се превъзмогна и да си позволя поне да опитам, което към днешна дата мога да обобщя така – струваше си!

Лекарката, при която се следях от още от самото начало, ме отряза – „пак ще те режеме“. Каза си ми го направо, без дори да съм отворила темата. Аз си замълчах , като трескаво започнах да мисля как по-бързо да си намеря доктор, който би ми казал – разбира се, че ще опитаме. Останах да се следя при нея докато не дойде моментът, в който започна все по-често да отваря темата, да планира операцията и да подпитва дали ще раждам с избор на екип. Тогава дойде и моят ред да я отрежа, като й заявих че да – избрала съм си екип, с който ще раждам нормално.

В осмия месец се свързах с лекарката, която бях избрала общо взето на произволен принцип, защото си бях харесала няколко специалисти с множество добри отзиви и позитивни разкази зад гърба си, както и немалък опит с подобни раждания. Видяхме се, обсъдихме, допадна ми. Сдържана, но отзивчива, незатрупваща с информация, но изчерпателно отговаряща на всичките ми въпроси. Ами оставаше само да чакаме. Беше ми казала, че би изчакала до седмица след термин, не повече и че разликата от две години и половина е чудесна.

Трябваше да родя на 29.06.2018г. Брат ми си беше резервирал билети от няколко месеца, за да пристигне от Англия и да е наоколо, когато вторият му племенник се появи на бял свят. Беше успял да си вземе само седмица отпуск около термина ми и в тази въпросна седмица ме спукваше от разходки, толкова далечни от дома, че приятелки ме питаха – добре де, не те ли е страх да не почнеш да раждаш в парка? Ми не ме е – отговарях – и да почна, няма да излезе за пет минути. Ще изтичам до нас за багажа.

Откакто моя приятелка чакаше търпеливо мъжа си да се изкъпе – „все едно той ще ражда“, в пет сутринта пред блока, не се притеснявах, че бебето ще излезе толкова бързо. (После пък го изчака да иде и такси да хване, така че съвсем бях спокойна, че – за съжаление – нещата не стават толкова бързо. Още повече че на нея й беше второ нормално раждане, а на мен – първо такова.)

Брат ми идваше всеки ден с мен за мерене на тонове, чакахме и гледахме да се появи някоя по-вълниста чертичка на листа, но уви. „Всичко е спокойно, чувства се добре, чакаме“, чувах за пореден път и вече започвах да се изнервям. Вече много ми се искаше да „приключа с тая работа“ и да ми олекне, „да разтоваря“ и да спра да се притеснявам дали пък няма нещо да се обърка, или я направо да си го кажа – „да не взема да пукна“.

Помните ли, че споменах, че вторият ми син показа ината си рано-рано? Явно беше решил да затвърди общото впечатление на магарешки инат. Брат ми си замина.Терминът ми също, а от бебе ни вест, ни кост, само шутове в корема. Преносих пет дни, започнах да раждам на шестия, родих на седмия.

На 4. 07. 2018 г. в 3:50 сутринта се събуждам от мълния. Само дето почвам да се чудя защо тая мълния ме удря в кръста? После се сещам че съм много, ама много бременна и явно вече и раждаща. Тогава идва и втората мисъл – ако това е само началото и още не боли толкова много , какво ли ще бъде след два- пет-осем часа?

Тогава, разбира се, още не знам, че ще бъдат 21 и наивно се успокоявам с два-пет-осем-от мен да мине-часа. Айде и един работен ден мога да издържа и то без обедна почивка!.

Отивам до тоалетна и пак си лягам, даже успявам да заспя. До сутринта същото се повтаря още един два пъти. Успявам да дремя и когато се развиделява ставам да информирам мъжа ми, че май днес ще стане татко за втори път и го изпращам на работа.

Следващите десет часа прекарвам вкъщи. Първо – чакам мъжа ми да свърши работа, за да ме закара в болницата. Второ – не бързам да ангажирам майка ми с голямото ми дете. Трето – предпочитам да изкарам колкото се може по-голяма част от раждането вкъщи, където се чувствам комфортно и спокойно, пък и съм заета с Ивайло и нямам време да го мисля много много.

Лекарката, при която трябваше да родя, замина на морето два дни преди термина ми и още не се беше върнала. Остави ме в ръцете на своя колега, която също замина няколко дни след нея: „само за два дни, но не се притеснявай, ако нещо стане има на кой да звънна да те поеме“. Доообре, щом има.

По някое време звъня на първата лекарка да я осведомя, че се почва. Тя ме съветва да се свържа с втората, защото е още на морето. Звъня ѝ. Тя също е на морето, „но няма проблем, довечера си хващам самолета, а до тогава ще поддържаме връзка по телефона да ми казваш как се развиват нещата“.

Започвам да се напрягям.

Майка ми също – „Отивай бе, отивай в болницата, айде колко време вече мина, стана обяд, сигурно е време вече“. „Няма да отида, ще ме срежат веднага, ако отида, ще си чакам мойта докторка“.

Цял ден ме режат ножове, зегета, циркуляри, но аз стоически изчаквам , търпя и даже с цялото си спокойствие лягам да поспя следобед с Ивайло. През това време докторката ми е звъняла, но след като ѝ казвам, че съм заспала, тя се успокоява, че явно щом мога да спя има още време до същинската част.

Цял ден не мога да засека никакви контракции. Ту ме реже през няколко минути, ту минава час, в който не се случва нищо. Става 18:00 часа. Мъжът ми се прибира. Чувам се отново с докторката: съветва ме да тръгвам за болницата. „Докато те приемат и те подготвят, аз ще съм дошла“. Ок , тръгваме и докато пътуваме започва да вали проливен летен дъжд.

Ще ми върви по вода, мисля си аз и прекрачвам прага на болницата с вид на мокро куче. Още не ме е хванало якото шубе, нямам паник атаки, не ми се иска да избягам и да се откажа – напротив – вече си мечтая по-бързо да се приключва с тая работа.

В спешния кабинет ме питат на колко минути са контракциите, а аз обяснявам че нямам представа, не мога да засека, ту ги има ту ги няма. Дежурните се споглеждат многозначително, а един от тях казва: „рано си дошла значи“. При което аз се изцъклям и си представям как трябва да се върна вкъщи и да прекарам още 14 часа в същото положение.

Все пак лягам да ме прегледат. Минават около 30 секунди, преди да чуя: „Пет плюс, приемаме я“. Аха! Знаех си аз, че вече сме по същество. Предвид това, което ме очакваше в следващите няколко часа, клизмата, от която толкова се страхувах ми се стори нещо като спа процедура.

Минах бързо и хладнокръвно всички подготовки, попълване на документи и преди да се отправя към следващия етап ми казват да звънна на лекарката, да ни ориентира как се движи. Първия път не вдига. Втория ми съобщава, че самолетът има закъснение и ще звънне на „план Б“.

След малко ми връща обаждане с вестта, че план Б не е в София. Направо не мога да повярвам! Нямам обаче време и сили да се ядосвам. Викам си – „квото ще да става“, и се отправям с бодра стъпка към предродилната зала, където веднага ме карат да си развържа косата, за да „отворя пътя на бебето“. Адски горещо ми е, с пуснатата коса все едно съм се наметнала с вълнено елече. Отварям всички прозорци. Навън вече не вали, станало е по юлски и следдъждовно задушно. До тази вечер никога не съм знаела, че човек – който и да е човек – е възможно да се поти толкова много.

Една акушерка минава да ми каже, че след малко ще мине да ме види някой от дежурните тази вечер лекари. Супер, нямам търпение да разбера как се развиват нещата. Пет минути по-късно влиза докторката, при която следях бременността си , гледа ме над очилата докато ѝ светне коя съм, съобщава ми, че „раждането ще води еди- кой си, ако изобщо се стигне до нормално раждане“ и излиза. Пращам й поздрави наум и се надявам до края на престоя ми, а и никога повече, да не я срещна.

След малко идва доктор еди-кой си. Проверява положението. „Всичко върви добре, осем см и излиза“ . Пак съм сама. Някаква котка мяука под прозореца толкова жално и протяжно, че не мога да не си помисля ,че А) сигурно и тя ражда или Б) в момента зачева.

Обикалям около леглото, без да спра. Даже нарочно слагам телефона ми да се зарежда в отсрещния край на стаята, за да правя разходки до него, да отговарям на съобщенията и после пак да поемам на пътешествие до отсрещната стена . По някое време минава една акушерка стажантка, явно има време за запълване, защото тази вечер е спокойно. Очевидно, щом съм сама в предродилна зала. (Добре, че ми се досвидя и не платих за самостоятелна такава. В крайна сметка реших, че ще ми е по-добре ако има и други агонизиращи жени покрай мен, но такъв ми бил късметът).

Докато тя разглежда татуировката ми, разпитва ме за значението ѝ, разказва ми за племенника си, набързо и сякаш между другото ми споделя, че като цяло не обича деца. След известно време оставам пак сама.

Продължавам да обикалям стаята и лягам само когато ме накарат за да измерят тоновете на бебето. През другото време си чатя с няколко човека, за да си отвличам вниманието от мисълта как и кога „динята ще мине през игленото ухо“.

Около 22:00 часа – еврика – пристига моята докторка. Преглежда ме, казва, че скоро ако не слезе бебето „май ще се наложи да го извадим“. Аз казвам: „ще слезе, ще слезе“. Тя ми спуква мехура (не пикочния, но ефектът е същия). Вървя и капя по пода. Една хигиенистка върви след мен намръщено и бърше. Не ми дават дори капчица вода, вече започвам да усещам, че нямам повече сили, а тепърва ще ми трябват.

Последния един час преди да се кача на магарето лежа завързана за апарата за тонове. Бият ми бусколизин. Устата ми е по-суха от Сахара, погледът ми е размазан, а болките са толкова брутални , че си стискам косата като спасително въже и се моля на всички богове да приключва всичко час по-скоро независимо по какъв начин.

След малко докторката ми съобщава, че „отиваме да раждаме“, а аз вече съм спряла да отговарям, защото нямам сила дори за това. Дотътрям се до магарето, покатервам се някак си и се почва едно напъване, едно дишане, едно скимтене… Пот капе в очите ми и ми люти, но въпреки това не си давам очилата на акушерката, искам като дойде момента да видя кой ми причинява всичко това.

След известно време неуспешни напъни: „виждам му косата(коса?! – си мисля), виждам, че акушерката държи нещо дълго, което отразява светлината и казва тихо, гледайки към докторката – „няма да стане, ще режа“ – „режи“.

Усещам нещо студено и няколко секунди по-късно Лъчезар се появява на бял свят, увит и вързан на възел с пъпната връв, с коса на кривата си глава, измяуква като котката, която ми правеше компания. Мятат го лигав и омазан на корема ми, да се запознаем и го взимат да го мерят и приведат в приличен вид, докато за докторката започва 40- минутен час по шев и кройка. Аз звъня по телефона да съобщя на таткото да идва в болницата за важно запознанство. После се обаждам на брат ми да му кажа че днес 5. 7. 2018г., в 00:52 ч е станал вуйчо за втори път на бебе тежащо 3,650 кг, дълго 53см и не е плешиво!

От там нататък изпитвам такова облекчение и така се отпускам , че почти заспивам докато „реставрират тунела“. Прекарвам задължителните два часа в коридора включена на някаква система, която нито знам каква е, нито ме интересува. Пристига гордият татко Владко, запознава се с втория си син, правим снимка на която малкият е усмихнат: усмивка която ще го съпътства почти ежеминутно занапред.

Аз съм уморена, но удовлетворена. Стана така, както вярвах, че ще стане. Благодарна съм и горда. След тридневен престой в болницата без никакви допълнителни медикаментозни терапии за мен или за бебето, ни изписват по живо по здраво.

Отивам си на най-прекрасното място на света – у дома. Семейството ни е се е увеличило с още един член. А цялото преживяване мога да опиша само с една дума – Лъчезарно.

Моята мечта се превърна в реалност

Разказ за едно ВБАК раждане във Велико Търново с неочаквани обрати и шеметен финал.

Привет, мили дами! Ето и моята история за едно успешно естествено раждане след цезарово сечение.

На 14.05. 2015г. се роди синът ми Никола. До последно исках нормално раждане. Контракциите ми започнаха 14.30 следобед. Обадих се на лекаря, когото бях избрала и той ме посъветва да тръгна за болницата. След стандартните процедури по приемане, на ехографски преглед и при вече доста изразени контракции , той установи, че пъпната връв е двойно завита и за да сме спокойни за бебето по – оптималният вариант е оперативното раждане.

Без да се замисля се съгласих и подписах нужните документи. Така в 20.15 часа се роди синът ми. Мен ме събудиха доста по-късно. Така и не видях бебето. Разплаках се! Няма да описвам възстановяването, защото и него понесох доста тежко.

Тази година (2020) отново забременях, а единственото ми желание беше нормално раждане! Още от началото на бременността знаех какво искам и че мога да го постигна. Намерих си и доктор, който ме подкрепи!

Така на 01.10.2020 година в 15.30 ми изтекоха водите. Бяха зелени. Веднага се обадих на мъжа си да се прибере от работа. Докато се приготвим и пристигнем в болницата вече беше 18.30: живеем в друг град и си попътувахме до Велико Търново.

Доцентът ме чакаше в отделението. Прегледа ме: разкритие 4 см. Включиха ме на запис на тоновете. Не бяха добри. Пуснаха ми окситоцин, последваха и другите рутинни процедури. След 2 часа – нов запис. Също не беше добър.

Тогава се повдигна въпросът за секцио. За мое огромно щастие получих безусловна подкрепа и емпатия от дежурната акушерка. Наистина в такъв емоционален момент е от огромно значение ролята на акушерката и нейното отношение към родилката. Контракциите ми бяха много силни: на около 2 минути с продължителност 1 минута. След 10 минути ми направиха нов запис. Разликата беше в това, че вече не можех да си представя как ще легна заради болката, която изпитвах.

Тогава акушерката се съгласи да ми включи запис на тонове, докато съм права. Прие много добре идеята и възкликна трябва да сме иновативни, досега не съм го правила, но за всяко нещо има първи път.

По това време получих много силна контракция и тя ми хвана ръката. Чувството за сигурност, което изпитах в този момент, се помни цял живот.

Нещата станаха сериозни, имаше фетално страдание, а и заради изтеклите води със зелен цвят все повече се приближавахме до операцията. След вагинален преглед, Доцентът каза да се обадят на екипа за секцио. Аз го погледнах и казах искам живо и здраво бебе!

Докато ставах от леглото започна вагинално кървене и моята акушерка ме съпроводи до родилният стол. Докато се усетя ме съветваше как да напъвам. Болката изчезна. Съсредоточих се напълно над указанията.

След 4 контракции с напън видях как се подава главичката на дъщеря ми. Тя се роди с двойно увита пъпна връв (феталното страдание). Еуфорията и адреналинът ме завладяха напълно! Изпитах чудото на раждането! 21.55 часа. Благодаря на целия екип!

Ако разказът на Моника Ви е развълнувал и искате да прочетете още по темата за нормално раждане след секцио, разгледайте раздела VBAC България.

Сбъдването на една мечта

Разказът на Златина разбива едновременно няколко мита: за това, че не може да се роди нормално след секцио, за това, че не може да се роди голямо бебе по естествен път, особено след секцио, за това, че при ВБАК не трябва да се използва упойка…

Здравейте! Реших да споделя тук за моя успешен ВБАK (нормално раждане след цезарово сечение) и да дам надежда на всички, който искат да усетят красотата на естественото раждане ❤️!

Малко предистория: първата ми бременност…. Терминът ми беше за 11.01.16, преносих 7 дни. На 18.01.16 година с три см разкритие отидох на секцио, заради седалищно (краково) разположение на бебка, размери 3980гр, 52см. Бързо възстановяване след секциото, но останала надеждата за нормално раждане!

И така, почти 5 години минаха и нещата се случиха идеално!!! ☺️☺️☺️Терминът ми беше за 15.12.20 година (вторник). Бях сигурна, че ще пренося отново. До термин бях адски спокойна, дори багажа си не бях събрала. Трябваше да ходя на тонове през ден, като на 21.12.20 имах час при д-р Цонев (Майчин дом Варна) да види как са нещата. В неделя се отдадох на домакините задължения, като си казах, че все пак е редно и багажа да си оправя, но така и не ми остана време 😉☺️

С д-р Цонев се разбрахме в неделя (20.12) вечер, да си направя един Акушерски коктейл, пък знае ли се ….може да тръгнат нещата! В 18ч забърках аз коктейла и зачаках… Но нищо не се случваше (дет се вика дори и то тоалетна не ме караше да ходя). Около 20:30 часа вече взех да ходя до тоалетната, но определено си мислех, че ще бъде повече….

Реших да се изкъпя с гореща вода и да си легна в леглото за почивка. Около 21:30 часа ходих да пишкам и ми направи впечатление, че тоалетната хартия е малко „лигава“ и ми светна веднага лампата- това сигурно е началото, но все пак не ми се вярваше. Легнах аз в леглото и в един момент усещам, че нещо ме намокри. Скачам и газзз в тоалетната. Какво да видя – някаква странна слузеста течност изтича от мен, ама доста!

Влязох пак в банята, оправих се и какво да ви кажа, като се почнаха едни контракции вече около 22ч… Усетих аз, че нещата май ще се засилват. Станах да оправям аз багаж, ама ме боли…. В един момент гледам докато се мотам станало 24 часа. Мъжът ми се разбуди леко и му викам: „Наспа ли се?“А той ме гледа умно и де ли си вика тая какво иска сега от мен. Само докато му казах, „мисля че трябва да ходим до болницата“, като скочи, като хукна (и той не знае на къде) 😁😁😁.

Такаааа… Удари едно рамо, стегнахме багажа, а аз вече умирам, много ме боли! Грабнахме детето, облякохме го, щяхме да го водим в баба му. Ноо уви обадихме се да дойдат да го вземат, не мога, боли!!!

Тръгнахме към болницата, аз мра….мъжът ми уж засича контракции и в един момент вика: „Абе те са на 2мин!“. Пристигнахме в Майчин дом, влизам аз, с адски болки, разкритие 6см , светнах сигурно като коледна елха 😁😁😁Приеха ме в 01:30-02:00часа. И да ви кажа боли, боли си яко….

Дежурният лекар се обади на д-р Цонев. Разбраха се какво да правят и кога да идва той, сложиха ми епидурална упойка и нещата се нормализираха. В 5 часа дойде д-р Цонев, както винаги спокоен, усмихнат и абсолютно подкрепящ, провери ме за развитие, оп вече имахме 8-9см….

Сложиха ми малка система окситоцин за 20 мин (от 05:20-05:40) и докторът каза, че изтече ли времето ДЕЙСТВАМЕ! Всичко се случи за нямаше и 10-15мин….

В 05:55ч се роди синът ми Боян със завидните мерки 4120гр и 56см!!!!Думи нямам да изкажа благодарността си към всички, който направиха толкова неща, за да сбъднат мечтата ми. Благодаря първо на д-р Цонев, че повярва в мен, благодаря на д-р Костов за спокойствието, търпението и човечността, с които ме прие, благодаря на д-р Добрева за анестезията и на всичкиии акушерки, който бяха неотлъчно до мен мили, усмихнати и адски надъхващи!!!!

Б Л А Г О Д А Р Я В И !!!! ♥️♥️♥️♥️♥️

А на вас мили майчета, мога само да ви кажа: не позволявайте на никой да ви прави психоатаки и да се мъчи да ви раздели от мечтите ви! Вярвайте в себе си !!!!

Нормално раждане след цезарово сечение

Някои цифри и данни за ползите и рисковете от нормално раждане след цезарово сечение.

Поздравления за желанието да се информирате за ползите и рисковете от нормалното раждане след цезарово сечение! Преди да започнем, бързам да Ви предложа и още материали в блога, които вероятно ще Ви бъдат интересни:

Разкази за нормално раждане след секцио от различни градове в България

Разказ за моето нормално раждане след 2 секцио във Варна

Как да увеличим шансовете си за естествено раждане и ВБАК?

Нормално раждане след секцио в 11 стъпки

Фейсбук групата към блога, която поддържам аз, Йоанна, майка на 4 деца, две от които родени след 2 Цезарови сечения

Фейсбук група „ВБАК България“.

Повечето жени с едно предишно секцио и нисък хоризонтален разрез биха могли да родят по нормален път. Това е становището на редица уважавани професионални организации, в това число Американската асоциация на семейните лекари и Американсия колеж на акушерите и гинеколозите. Бебетата и майките им са по-здрави, имат по-малко усложнения и се прибират у дома по-скоро след раждането ако то е било вагинално, а не второ оперативно.

Ето още някои предимства на нормалното раждане:

  • бебето се ражда тогава, когато е готово и има по-малък риск да се роди недоносено, в сравнение с планирано Цезарово сечение (ЦС) без начало на родова дейност
  • в процеса на нормалното раждане бебето получава катехоламини – хормони, които помагат на беебто да се адаптира по-добре след раждането и намаляват риска от респираторни проблеми
  • бебетата родени по нормален път е много по-вероятно да бъдат кърмени
  • те също имат по-висок Апгар скор (оценка на състоянието на бебето, която се прави непосредствено след раждането и отново пет минути по-късно
  • рискът от инфекция за майката намалява до 2-4%
    намаляват се всички рискове, по принцип свързани с ЦС – повече за тях прочетете тук.

Отварям скоба: посочените по-горе данни са статистически, на база анализ на голям брой раждания и описват статистически риск. Те не дават прогноза за изхода от конкретно раждане, нито могат да са основание за сравнение между конкретни жени, техните раждания и и техните бебета.

Рискове при нормално раждане след ЦС (ВБАК)

Първо: от къде идва това странно съкращение. Терминът за такова раждане на английски език е VBAC – vaginal birth after cesarean. А тъй като източници на информация за този тип раждане има основно на английски, в България също свикнахме да използваме ВБАК като наименование. Ще го използвам и в този текст като синоним на ‘нормално / вагинално раждане след секцио’.

Като при всяко раждане, има рискове и при нормално раждане след ЦС. Обикновено най-притеснителният риск е този от руптура. При положение, че матката е рязана – при предишното раждане със секцио – има риск белегът да се отвори по време на раждането, т.е. да се получи руптура. Този риск обаче трябва да се разглежда в контекст, за да бъде добре разбран. Много жени избират повторно планово секцио именно заради страха от руптура.

Важно е да се различава руптура от дехистенция. Дехистенция (отваряне на краищата на белега) се получава при 1-2% от ВБАК ражданията, независимо дали белегът е хоризонтален или вертикален. Дехистенцията няма симптоми и не е опасна за майката и бебето.

Руптурата е по-сериозно усложнение и има различни симптоми: падане на тоновете на бебето, понякога кръвозагуба, силна болка различаваща се от контракциите. Ако не е използван медикамент за предизвикване на раждането, според изследвания рискът от руптура е средно около 0.8% за жени с хоризонтален белег. Това означава, че повече от 99% (!) от жените с едноплодна бременност раждащи бебе в главична позиция след предишно секцио, НЯМА да получат руптура.

Вероятността по време на всяко едно нормално раждане да се наложи спешно Цезарово сечение по друга причина (например пролапс на пъпната връв, кръвоизлив или фетален дистрес) е 2,7%, или поне три пъти по-голяма.

Няма толкова много данни за жени с вертикален разрез, но се смята, че при тях рискът от руптура е около 2,2%.

Ако все пак се получи руптура е важно да може бързо да се сформира екип, който да направи спешно Цезарово сечение. Според Effective Care in Pregnancy and Childbirth (Enkin, 2000), не са необходими изключителни съоръжения в случай на руптура. Според този източник болниците, които не могат да реагират бързо при спешна акушерска ситуация като рупурата, не биха могли да реагират и при други усложнения. А такива усложнения, както уточних по-горе, са по-чести. Примери: отлепяне на плацентата, пролапс на пъпната връв, тежък дистрес на плода. Тоест всяко родилно отделение, което може да се справи с тези усложнения, би трябвало да може безопасно да се поеме и нормално раждане след секцио.

Важно е жените да знаят какво могат да се направи, за да се намали рискът от руптура. До намесите изброени по-долу е добре да се прибягва след внимателна преценка на ползи спрямо рискове.

Процедури по време на планирано нормално раждане след секцио

Предизвикване

Употребата на окситоцин или простагландини за предизвикване или ускоряване на раждането по време на ВБАК е спорна заради вероятността да се увеличи рискът от руптура или дехистенция. Авторите на Effective Care in Pregnancy and Childbirth (Enkin, 2000) смятат, че изглежда е безопасно да се предизвика раждане при жени с предишно секцио. Според ACOG, употребата на окситоцин не е свързана с увеличен риск от руптура и употребата му е приемлива. Други източници обаче посочват различни мнения.

American Academy of Family Physicians (Toppenberg, 2002), заявяват, че неправилната употреба на окситоцин има знчителни рискове за майката и тези рискове могат да се увеличат при ВБАК, особено при бързо вливане.

Предизвикването на раждане, независимо от използвания метод, все повече се смята за рисков фактор за руптура. Според скорошни изследвания, руптурите са 3 до 5 пъти повече при жени, чиито ВБАК раждания са предизвикани в сравнение с жени, чиито раждания са започнали спонтанно.

Данните са особенo категорични за използването на по-силните маточни стимуланти като простагландините (E1 (misoprostol [Cytotec]) и E2 (dinoprostone [Cervidil]). Употребата им увеличава над 6 пъти случаите на руптура. Затова и се счита, че тези вещества трябва да се използват особено внимателно по време на ВБАК.

В своите насоки за ВБАК, ROCG предупреждава, че има 2 до 3 пъти увеличен риск от руптура и 1,5 пъти по-голям риск да се стигне до Цезарово сечение когато раждането е предизвикано, в сравнение със спонтанно раждане.

Според CNGOF (Френският колеж на акушерите и гинеколозите), предизвикването на раждане увеличава риска от руптура, който може да бъде изчислен на 1% ако се използва окситоцин и 2% ако се използват вагинални простагландини. Увеличеният риск при употреба на окситоцин зависи от дозата.

Макар че и предизвикването, и ускоряването на раждането са възможни и се прилагат често и по време на ВБАК, важно е да имате предвид увеличаването на риска в тези случаи. Ето обобщени данни от един анализ на този риск:

брой ражданияруптури%
Спонтанно започнало ВБАК раждане29,2631301 на 225 (0.44%)
Ускоряване с окситоцин15,6661091 на 144 (0.70%)
Предизвикване с окситоцин3,658541 на 125 (0.80%)
Предизвикване с простагландини1,817291 на 63 (1.6%)
Предизвикване с простагландини и окситоцин924161 на 58 (1.7%)
Източник: Nahum, Gerard, Pham, Krystle Quynh, Uterine Rupture in Pregnancy, 2015

Други изследвания имат подобни резултати. Според едно изследване от 2001 година има 15 пъти по-голям риск от руптура, ако раждането е предизвикано с простагландини.

Макар че данните не са категорични, изглежда, че има голяма вероятност окситоцинът и най-вече простагландините да увеличават риска от руптура.

Използване на обезболяващи лекарства

Все още не е точно установено дали е безопасна употребата на епидурална упойка по време на ВБАК раждания. Според някои автори, упойката може да маскира болката от евентуална руптура. За това обаче няма достатъчно доказателства.

Със сигурност употребата на епидурална упойка се свързва с по-честа употреба на окситоцин, тъй като тази упойка може да забави раждането в някой случаи. А както видяхме по-горе, окситоцинът може да увеличи риска от руптура, макар това да не е абсолютно точно установено. Ако ситуацията не изисква раждането да приключи за определено време (т.е. не се бърза), вероятно епидуралната упойка няма да повлияе върху риска, защото няма да се наложи ускоряване с окситоцин. Но в повечето случаи след поставена упойка има и определени очаквания за напредък на раждането.

Ревизия на матката

Много лекари правят т.нар. ревизия на матката след като се роди бебето, ако раждането е било след предишно секцио. Това се прави, за да се определи дали има дехистенция. Няма много изследвания, които да удостоверяват дали от тази процедура има ползи и дали тя има диагностична стойност. Резултатите са неясни, а самата ревизия има рискове, включително инфекция и потенциално превръщане на евентуална дехистенция в по-голяма руптура. Обикновено е и много болезнена и трябва да се извърши под упойка.

И ако изчетохте всичко до тук, напомням Ви пак, че вероятно и информацията от линковете по-долу ще Ви бъде полезна:

Разкази за нормално раждане след секцио от различни градове в България

Разказ за моето нормално раждане след 2 секцио във Варна

Как да увеличим шансовете си за естествено раждане и ВБАК?

Нормално раждане след секцио в 11 стъпки

Фейсбук групата към блога, която поддържам аз, Йоанна, майка на 4 деца, две от които родени след 2 Цезарови сечения

Фейсбук група „ВБАК България“.

VBAC facts (на английски език).

Подкрепа от дула за своето позитивно ВБАК раждане можете да потърсите тук.

Внимание! Информацията в тази публикация не представлява медицински съвет, а обобщение на данни. Всички решения за Вас и Вашето бебе следва да вземете след консултация с лекар.

Източници:

Учебни материали на Childbirth International. Също:

В трудни времена се раждат силни хора

Нарин ни разказва за не лесния пък до своето нормално раждане след секцио. Какво означава да се вклюбиш в акушерката си? Да видим!

Моята история започва в недалечната 2017 година когато родих първото си дете.  Когато видях положителния тест веднага започнах да звъня на най-близките си, включително и на двете ми най-добри приятелки, които в този период също бяха бременни: едната в 8мия месец, а другата в 4тия. Порадвахме се, поплакахме и така следваха съветите им: да се обадя на тяхната АГ, която следи бременностите им и да започна и аз да ходя при нея.

Така и направих. Обадих ѝ се и тя пое ангажимента да бъде моя лекар и приятел следващите 9 месеца в моя живот. От пръв поглед тя е много добър специалист – лекар, добър човек. Доверих ѝ се и никой не можеше да ме убеди , че има по-добри от нея, за мен тя беше Човека!

Моите две приятелки родиха секцио при нея. Едната с причината, че има операция от херния, а другата, че плацентата била ниско долу, не плацента превия, а просто ниско долу, както и че не била психически подготвена за нормално раждане и нямало да издържи на напрежението. Лекарката определяше датите за секцио, не пациентките ѝ! Така аз тогава не обърнах внимание на всичко това. Казах си: щом лекар го казва, значи има защо и така е трябвало, а за мен тя все още е най-прекрасният лекар в очите и сърцето ми!

Имах най-прекрасните девет месеца, супер лека и безпроблемна бременност! До момента, в  който не влязох в 9-ти месец и не получих бъбречна криза. Терминът ми беше за 28.03.2017. Веднага ѝ се обадих, защото не знаех какви са тези болки. Тя ме извика в кабинета и установи , че правя бъбречна криза, направи ми инжекция но-шпа и болките лека по-лека утихнаха. Останаха обаче изтощението и умората, като тя ми каза така: „Сега ще извикам моя близка приятелка нефролог, да те прегледа и ако имаш камъни и тя каже, че трябва да раждаме днес , ще трябва да го направим, за да не се измъчваш, тъй като може да получиш още една такава криза до като не родиш.”

Така дойде въпросната лекарка, прегледа ме, установиха , че имам два камъка от 3мм и 5мм. Взеха заедно решение, че за мен най-добре ще бъде да извадят бебето колкото се може по-скоро! Още същия ден приготвихме сака и хванахме пътя към болницата за така нареченото „спешно секцио”.

Всичко мина добре и на 13.03.17 година се роди прекрасната ми дъщеря Азра! Бях със спинална упойка и успях да видя какво човече родих. Показаха ми я набързо и я свалиха долу в нентологията. 

Да, но кошмарът за мен започваше тепърва, все още неосъзнала случващото се! Първият минус на секциото е, че не можеш да видиш и прегърнеш детето си, не можеш да го закърмиш веднага, защото нямаш силите да обгрижваш все още своето новородено! Така след цяла нощ будуване от емоции и разговори с близки и приятели, дойде сутринта, в която рехабилитатор влезе в стаята ни за да ни раздвижи.

Болките и опъванията са ужасни, ставаш и вървиш със скороста на мравката! Въпреки болките, които изпитвах, казах на въпросното момче, че искам да видя детето си и го помолих да ме придружи до стаята на бебетата. Той ме погледна странно с недоверчив поглед и ме попита дали ще се справя. Аз му казах, че вече съм майка и няма сила, която да ме спре!

Така хваната под ръчичка за него извървях един дълъг коридор докато не стигнах до „прозореца” където стоят бебетата. Изкараха Азра, а аз започнах да плача от радост и от тъга, че тя не е до мен! Плачех постоянно, за всичко, за най- малкото… за едната усмивка на мъжът ми дори!

Истинският кошмар започна когато се прибрахме във вкъщи. Тогава осъзнах, че нещо с мен не е наред. Усещах постоянен страх, че бебето няма да оцелее, че родителите ми, които пътуват, за да дойдат да видят мен и бебето, ще катастрофират и всички ще починат. Плачех за всичко, не успявах да спя, дори когато бебето спеше. Черни мисли бяха обладали моя ум, а умората и изтощението ставаха все повече и повече!

Не успях да кърмя рожбата си, защото видиш ли ти помпата не може да изпомпи и 20мл, а на гърда тя сучеше. Но аз бях твърдо решена да следя милилитрите, голяма глупст, голяма грешка! Давах АМ (адаптирано мляко) и се чувствах все едно давах отрова, и пак ревове, и пак драми!

Така 15-20 дена след раждането, малката мина изцяло на АМ. Лека полека тази следродилна тъга започна да напуска моя ум и тяло. С времето и ситуациите, които се случиха с мен и около мен започнах да осъзнавам къде съм грешала и какво е трябвало да направя.

И така, бях твърдо решена, че за второто бебе няма да повтарям същите грешки, като при първото. За всички негативи, които ми се случиха, до ден днешен обвинявам секциото и рязко взетото решение да ме оперират!

Две години и пет месеца след секциото забремнях отново. Този път бях твърдо решена, че ще раждам нормално и никой и нищо не може да промени това мое решение! Естествено, аз все още много държах на моята АГ и исках отново тя да следи бременността ми въпреки слуховете, че тя нормално не изражда.

Аз наивно си мислех, че за нея аз съм по специална и ще се вслуша в моите искания и желания!

Така и беше до последно, отново имах прекрасни девет месеца, отново всичко с мен и бебето беше перфектно! Като на всеки преглед аз казвах, че искам нормално и тя казваше, че мога да родя нормално и тя ще ми помогне и ще бъде до мен. До последния преглед, който се състоя при нея….

Бременна в началото на 9-я месец отивам на тонове и ехограф. Мина прегледа и сядам на стола пред нея, а тя на един бял лист ми пише една дата 09.03, при което аз я питам какво е това. Тя ми заявява датата ти за секцио! Аз супер шокирана ѝ казвам: Да ама аз искам нормално раждане, както бяхме говорили! И тя започна: да, ама миличка, виждаш той е с голяма глава, като сестра си, ти си с тесен таз и още куп други нейни теории, които да ме откажат от нормалното раждане!

Някак си обладана от разговора, взех бялото листче и  напуснах кабинета. Обадих се на съпруга си веднага. Разказах му какво се случи и той категорично отказа тази дата за секцио и ми каза така: „Какво стана, нали нямаше проблем за нормално раждане? Какво се промени в последния момент? Кажи ѝ на лекарката, че не искаме тази дата и ако ще е секцио ще бъде датата на дъщеря ни: 13.03.” И ми затвори телефона.

Аз разстроена се обаждам на АГ и казвам, че той не иска тази дата и иска 13.03, а тя ми каза така: „Не може тогава; много е близко до  термина ти (17.03.2020). Ако вземеш да родиш през нощите, какво ще те правя тогава???“

Прибирам се аз с идеята да се опитвам да разубедя мъжа си и той да се съгласи с тази дата и просто всичко да приключва. Да ама не. Той упорито държеше на това или 13.03, или нормално и се афектира страшно много от думите ѝ „ако вземеш да родиш през нощите”. Какво било това, тя ли щяла да решава кога синът ни ще се ражда, то си е непредвидим процес, може и през нощта да тръгне. И как така тя ще преценява на коя дата ще се ражда нашето дете. Според него тя си разпределяше графика както на нея и е удобно!

Съпругът ми категорично отказваше нейните теории. Каза ми ако не се съгласи, ще намерим други лекари. Сякаш в Бургас няма други лекари!? Ако не беше упоритостта му, аз веднага щях да се съглася за секциото! Благодаря му, че повярва в мен и не ме остави да взема грешни решения!

Започна нашето голямо търсене. Звъннах на една от акушерките в болницата, в която родих дъщеря си, за да поискам съвет и да попитам ако тръгне евентуално раждане дали тя би била до мен и би ме подкрепяла в този важен за мен момент…. Ето тук започва истинската борба. Тя така категорично ми отказа, като започна да ме убеждава, че само 3г след секциото е супер малък период и рискът за мен и бебето е толкова огромен, че тя няма как да поема такава отговорност. Трябвало да минат минимум 7 години, че да се случи това, което искам аз. Каза ми, че в тяхната болница ВБАК има 1:1000 и то съвсем случайно станало. С две изречения тя ми каза, че дори и да тръгна към болницата в активна фаза с контракции и разкритие, пак ще ме срежат!

Ето това беше моментът, в който аз категорично се отказах и от тази болница, и от така обичаната от мен лекарка! Направихме една среща с АГ-то. Казахме, че сме разочоровани и ще намерим друг вариант. Взех си всички необходими документи за постъпване в болница и излязох от този кабинет завинаги!

Сега трябваше да намеря някой, който да се съгласи за ВБАК (нормално раждане след цезарово сечение – бел. Йоанна) с мен ли поне ми даде този шанс! В групата за Вагинално раждане след цезарово сечение съм от 2017 година. Винаги с интерес четях постовете, най-вече за бургаските успели мами. От там виждах само две имена: на акушерката Велина Василева и на доктор Златко Кироваков, които покрепят и израждат майките след секцио!

Без да се замисля писах на Акушерката, а тя ахххх ТЯ ….. УНИКАЛНА Е! Не след дълго ми отговори с такъв позтивизъм, че още от първите редове аз разбрах, че ще родя естествено при тази жена! Моментално ми изпрати клипове и материали, за да започна да се подготвям за ВБАК!

Уговорихме се за среща, исках да я видя и на живо. Беше на работа, извика ме пред родилно отделение. Още щом излезе, тя ме обгърна с топлина и нежност. Поговорихме си и тя ме уверяваше, че шансът да имам руптура е малък. Каза ми: „Ти ще успееш момиче!” Прегърна ме и си поплакахме заедно.

Моята Акушерка.

Следващата стъпка беше да имам зелена светлина и от доктор Кироваков. Тя ми уговори среща с него. След прегледа той ми каза, че нямам никаква причина да не мога да родя нормално. Всичко с мен и бебето беше перфектно. Направо си ми каза ти си жена, родена да раждаш нормално!

Той също ме увери, че ще бъде до мен по време на раждането и да нямам абсолютно никакви притеснения за това. Това е още от първата среща. Така вече аз спокойна, че съм намерила „моите ” хора, можех просто да стоя и чакам момента, като постоянно подържам връзка с акушерката ми за състоянието ми!

Вечерта на 16.03.2020 лекарят и акушерката ми са на смяна. Беше обявено извънредно положение заради Ковид-19 и женските консултации бяха прекратени. Извикаха ме късно вечерта – в 21:00ч – да ме прегледат, тъй като терминът ми беше на следващият ден.

Доктора ми направи вагинален преглед и ми каза, че скоро няма да е моята работа. Шийката ми още не се била центрирала. Акушерката ми пусна тонове и ме изпратиха по живо по здраво в къщи.

Прибрах се аз спокойна, сипах си чашка вино и се успокоих, че следващите дни няма да има раждане…. Приспах детето си, легнах и аз с една книжка в ръцете. Както си чета и изведнъж баам! Силна болка, такава болка, която до сега не съм усещала. След малко ме отпусна, продължих да чета. Минаха 10 минути и след малко пак бааам! Същата болка, по-силна от първата. Аха! – си казах – май моментът дойде. Изчаках да видя дали ще има следваща, не след дълго дойде и тя!

Станах и отидох веднага до двете 00. Писах на акушерката. Часът беше 23:45, като тя си помисли, че това са подготвителни: все пак преди 2 часа бях при тях и нямах никакви индикации за раждане, но не след дълго се убедихме и двете, че моето раждане започна! Каза да засичам контракциите и колкото се може по-дълго или колкото издържа да стоя в къщи.

Повиках мъжа си. Бях купила за този момент и фитнес топка. Тук е моментът да споделя, че тази топка е велика. Изкарах повече от половината контракции на нея. Посрещах всяка контракцияна нея, намаля болката на половина. Седнах пред камината и се залюшках леко на топката, а мъжът ми посрещаше всяка болка заедно с мен. 

Контракциите зачестиха. Започнах да ги засичам на всеки 3-4 мин с продължителност 1мин. Писах на акушерката и тя ми каза, че е време да тръгваме към тях. Часът минаваше 4:30 сутринта. Тя ме посрещна, оправи ми документите за прием, а докторът ме прегледа като каза, че разкритието ми е 3 към 4см, а аз очаквах да е поне 7см! Ужас!

Сложиха ми система окситоцин на бавна капка. АХ каква беше тази бавна капка не знам, но започна да боли истински тогава! Акушерката ми беше неотлъчно до мен, правише ми леки масажи по кръста. Каза ми да легна, че ще ми трябват сили и да ги пазя! Между контракциите буквално заспивах, за секунди, но заспивах! Започнеше ли контракцията, силно стисках каквото имах около мен: дръжки, легло, ръката на акушерката ми.

Докторът идваше да проверява до къде съм стигнала. Прегледа ме и бях със 7см разкритие, попита ме дали боляло…. моля?!? После си отговри сам: да знам боли, аз пак в шах?!?! Всъщност, не знам колко боли, но виждам, че много ви боли- ми каза той. Погали ме за крака утешително и пак изчезна. Нямах сили, да му обяснявам точно колко боли!

Държах се мъжката до последно.

Точно когато вече бях решила да крещя ИСКАМ СЕКЦИО, докторът дойде, прегледа ме и каза, давай момиче, с 9см разкритие си, постарай се, стани и стой права, така по бързо ще направим пълното разкритие…. Вдигнаха ме с акушерката, имаше един шкаф пред мен. Подпирах се на него дишах и издишах, като акушерката ми правеше пак масажи по кръста.

Започна да ми се вие свят. Погледнах на вън през прозореца и видях уникален изгрев. Слънцето изгряваше с ярко червени лъчи. В този момент започнах да поскачам на един крак. Тогава докторът каза на акушерката: виж тя стои на един крак, започнаха напъните. Попита ме дали усещам напъни, а аз му казах, че не знам какво усещам.

Върнаха ме на леглото. Бях с пълно разкритие. Напътстваха ме как да напъвам, кога да напъвам. Така след 1-2 упражнителни напъна на леглото ме вдигнаха и насочиха към магарето. Аха, си викам, същинската част идва!

Започна се.

Чакаш контракцията, слушаш акушерката какво ти казва и действаш. Аз не бях от най-послушните, но все пак с 3-4 напъна се роди прекрасният ми син Абдула. В 7:30, точно на термин, с най-прекрасния изгрев в живота ми!

Още щом той излезе, акушерката ми го сложи върху мен. Имахме моментален контакт кожа до кожа,отложено клампиране на пъпната връв, ранно слагане на бебето на гърда, снимки за спомен, и едно вечно приятелство с моята любима акушерка! Бебето не се отдели и за миг от мен, през цялото време беше пред очите ми: къпаха, мериха, теглиха пред очите ми!

Мила моя акушерке, знам, че ще четеш това. Още веднъж огромно благодаря! Бъди благословена и радвай още стотици жени, ние имаме нужда от теби твоят позитивизъм! Остани си такава: никога не се променяй! Обичам те!

С едно изречение ще завърша тази история. Ако се налага да раждам още 5 бебета и 5-те бих желала вагинално да ги родя!  Няма нищо по-хубаво, по-истинско от това! Природата си знае работата, отдайте ѝ се!

Прераждане

Усмихната, решителна, информирана, борбена. Запознайте се с Таня от Варна и нейната битка за ВБАК!

На 22.03.2017 г. на бял свят се появи моята първа рожба. За съжаление Алекс дойде чрез секцио, нещо, за което не бях подготвена чисто психически. Мисълта, че не съм се справила, че не мога да съм пълноценна майка, ме смазваше. Това вървеше ръка за ръка с облекчението, че всичко е свършило – много ми тежеше в края на бременността и се мразех още повече, защото вместо да се отдам на вината, аз все пак чувствах някаква лекота. Тази травма, която до голяма степен сама си нанесох, не можех изобщо да преживея. При всяко обръщане към този момент мислено линчувах себе си.

Малко след раждането започнах да се интересувам дали е възможно и какво е нужно, за да родя естествено следващия път. Разбрах колко неподготвена съм била за първото си раждане, колко податлива съм била на манипулации и колко зависима от лекарската дума.

Мечтаехме за породени деца и през февруари 2018та видяхме отново 2 чертички. Уви, не е било писано. Ужасно много жени преминават през ада на „неуспешната бременност“; за мен това е загуба на дете, както и да го гледам и го преживявах за втори път. Потърсих помощ, чисто емоционална, попаднах на хора с много тъжни истории, така не бях сама в болката. Точно от тези хора научих за възможността за даряване на генетичен материал и се зарекох, че ако имам възможност някой ден ще даря яйцеклетки.

Продължихме с опитите, но без успех. Аз се върнах на работа и ежедневието ни грабна. Беше минало време от отбиването на Алекс и реших, че моментът е настъпил. Потърсих координати и през ноември 2019та станах донор. Усещането, че си помогнал на някой да сбъдне мечта и да получи смисъл в живота е много зареждащо, изпълва те и чувстваш едно чисто щастие. Три месеца по-късно моето добро ми се върна съвсем неочаквано – без планове, без опити, без сметки. Просто плод на любов. Така с началото на пандемията от корона вирус започна и моята четвърта бременност.

Реших, че този път ще се подготвя много по-добре за раждането. Имах бегла представа за дулите, за ролята им по време на бременността и раждането. Знаех, че ще потърся контакт, когато дойде моментът и го направих – скоро ми предстоеше среща с Йоанна Рачовска, но за нея по-нататък.

Имах късмет (така ще го нарека) и в ръцете ми попадна книгата на Олга Дукат – Раждане с любов. Невероятно е как само в първите 10 страници на една книга можеш толкова пъти да откриеш себе си, да се познаеш, да се разплачеш, да осъзнаеш, че всичките вини, които си си вменявала, всъщност на себе си и на лекарите, са ненужни. Да приемеш и да опиташ да си простиш. Може би това е най-важната първа стъпка за успешен ВБАК. И далеч не толкова лесна стъпка.

Не съм имала колебания за избора си на лекар, името на доктор Атанас Цонев ми беше познато и го свързвах само с положителни отзиви, просто не знаех дали ще се харесаме с него. Оказа се чудесен, такъв омайващ още от пръв поглед, отворен за ВБАК, за естественото раждане (нарочно не пиша нормално, а естествено!), подкрепящ бондинга, отложеното клампиране, отказа от къпане на бебето в първите 24 часа и още, и още. Познах си го – моят лекар беше.

Първото, което обсъдихме, беше какво е довело до секцио предния път. Както споменах, тъкмо ми беше олекнало, уж бях го приела и всичко беше наред, докато не разбрах, че причините, които са ми били изтъкнати за оперативно родоразрешение далеч не са били основателни. И онова глождещо чувство се върна. Всичко ми беше объркано и отново криво. Междувременно напредвах с книгата и идеята за успех започваше да изглежда реална.

Някъде към средата на бременността си се запознах и на живо с Йоанна. Беше специален ден – най-малката ѝ дъщеричка ставаше на 1 годинка, нейният втори успешен ВБА2К. Една от онези неслучайни случайности, които ти се случват в правилния момент. А тази среща, този разговор…не знам за нея как е било, но аз се почувствах изключително добре. Йоанна излъчва спокойствие и някак неусетно те предразполага да говориш, ама много и всичко да си кажеш. Един открит разговор с на пръв поглед непознат, който се усеща по-близък и от най-добрия ти приятел. За първи път споделих на глас това, което най ми е тежало и което вероятно е било причината да се самообвинявам толкова време.

Прибрах се у дома заредена, ентусиазирана и вярваща повече от всякога, че ще успея. Съпругът ми слушаше ентусиазирания ми разказ и каза само, че ме подкрепя, каквото и да реша. Така се съгласи да отидем на курс за подготовка за раждането. И там разбрах колко много той не вярва във всичко, което аз искам. За щастие, въпреки първоначалната си нагласа, след няколко срещи с Йоанна той разбра какво предстои. Не казвам, че се е успокоил, защото беше по-притеснен от всякога (ама той си е такъв), просто вече беше наясно какво ще се случи, научи същината на целия процес, етапите му, с какво и кога може да ми е полезен.

Поиска среща с д-р Цонев, която заради пандемията се случи онлайн (дай Боже всекиму такъв лекар!) и зададе и на него всичките си въпроси, пак си остана притеснен, НО информиран! Многократно обсъдихме възможности, рискове, до къде е границата. Усещането, че си подготвен за предстоящо ти носи сериозна увереност и спокойствие. Поне на мен това ми донесе. Оставаше само да чакаме.

И зачакахме. Всички мислехме, че ще пренося, терминът беше 08.11.2020, очаквахме бебето към средата на месеца. Но винаги трябва да очакваме неочакваното.

Петък (23.10) беше чудесен слънчев ден. Със съпруга ми се разходихме до морето, насладихме се на малко време само двамата, докато Алекс е на градина. После си го прибрахме и си имахме съвсем обикновена и спокойна петък вечер у дома. В 00:30 се събудих, водите ми изтекоха. Един от кофти сценариите беше това, докторът държеше незабавно да се тръгне към болницата в такъв случай.

Станах, събудих Дидо, изкъпах се, свекървата дойде, за да не будим Алекс, а ние тръгнахме към болницата. Прие ме д-р Иванов в 01:30 часа с изтекли води, с 0 см разкритие и никаква родова дейност. Имах План за раждане, в който детайлно бях описала какво искам и не искам да ми се прави. Това не се понрави особено, но през нощта ме оставиха и се съобразиха с мен.

Дежурният ме изпрати да поспя, защото предстои тежък ден, но в 3:00 часа започнаха регулярни контракции. В началото ги засичах в леглото, но започваше да боли повече и реших, че е по-добре да се движа. Разхождах се из коридорите, влизах в банята и разчитах на обезболяващия ефект на водата. По някое време умората надделя и реших, че трябва да се върна в леглото. Оказа се, че 4 минути са много време, в което дори можеш да поспиш, въпреки болката между тях.

Не очаквах толкова да боли, откровено казано. Повръщах многократно от болката. Опитвах да пия вода, но всяка глътка водеше до слдващо повръщане. Така някак се изниза нощта. Резултатът от нея – в 8:00 часа при преглед д-р Иванов установи 1 см разкритие, скъсена и изгладена шийка, според него чудесно, но на мен ми подейства доста демотивиращо.

Дежурните се смениха и дойде моят ад. Лекарката, която застъпи никак не беше привърженик на това, което исках аз. Последва преглед за разкритие 10 минути след предишния, защото тя искала, не било достатъчно това, което колегата предава. Аз изрично бях поискала тези прегледи да са максимално рядко. Дойде и анестезиоложка, било задължителна консултация. Чудесно, но тя дойде с катетър за епидурална упойка, каквато изрично бях казала да не ми се предлага, освен ако аз не попитам! В момент, в който много те боли и някой се появи с предложение за обезболяване е доста трудно да откажеш, аз успях.

Докато ме консултираше анестезиоложката бяха пуснали запис на тонове, но трябваше да лежа по гръб. Заради ужасната болка в кръста аз се изправих, лекарката не реагира, но пък една акушерка беше изключително ядосана, че съм дръзнала да стана. Чак вратата на стаята блъсна на излизане. И аз, и те разбрахме, че не съм удобен пациент. Водих битка на два фронта – трябваше да се справя с контракциите и да отстоявам исканията си едновременно.

Дежурната се появи, за да ме пита дали съм искала да се спазва Плана ми за раждане, аз категорично заявих, че държа на всичко написано. Тя се ядоса, обади се на моя лекар, с който се бяхме разбрали да дойде при ефективна родова дейност, но тя отказа да носи отговорност за мен и обстоятелствата наложиха по-ранното му пристигане. Аз също говорих с него. Явно двете версии се разминаваха. Той се появи бързо, след като разбра какво се случва. Вече нямаше да съм сама и се почувствах по – добре, за съжаление това не беше за дълго.

Бях с 3 см, а на него му се налагаше да излезе отново, увери ме, че ще се върне бързо и ми каза какво да правя, докато го няма. При мен остана Гери – една изключително мила, добра и внимателна акушерка. Дежурната изчака доктор Цонев да замине и пак започнаха атаки, неуместни коментари и действия. Докторът се върна, прогрес нямаше. Предложи да пуснем система с окситоцин, заради неефективните и ужасно болезнени контракции. Съгласих се, сложи ми система и замина отново с обещание, че ще се върне съвсем скоро и едва тогава ще има нов преглед за разкритие.

Дежурната обаче се появи пак, настоя да ме прегледа и каза, че има кървене. Спря системата и замина. Тогава настоях да се изправя и да отида до тоалетната, имах нужда да пишкам, но се оказа фалшива тревога. Но движението ми се отрази добре. Санитарката щеше да получи удар, мислеше, че ще родя в тоалетната. Върнах се набързо в стаята и отново ме накараха да легна.

Появи се моят лекар и не му се понрави като видя, че системата е спряна, последва преглед и от него, при който не се установи никакво кървене, матката си беше идеална и белегът от секциото непокътнат. Пусна системата отново и повече почти не се отдели от мен.

После всичко стана много интензивно, болката беше сюрреалистична, исках всичко да свърши. Да свърши веднага! Докторът само повтаряше, че се справям чудесно, че остава още малко, че ще успея. Правеше ми масаж: не точно масаж, а онзи силен натиск ниско в кръста, който за секунда поне облекчава. А аз все повече губех сили и увереност. Предложи ми да се изправя, но усещах, че не мога. Поисках епидурална упойка, но бях стигнала 7 см и беше невъзможно.

Оставаше малко, но усещах, че съм на предела. Молех се да ме срежат, нямах контрол над тялото си и исках всичко да спре. Докторът ми каза само, че съм с 9 см и вече съм родила, няма шанс да се откажа сега.

Започнах да усещам напъни, които не можех да контролирам. Казваха ми да не напъвам, а да дишам, това беше най –трудното нещо в този момент. Помня само топлите му ръце и как ми повтаряше да отворя очи, да го гледам. Толкова е успокояващ този човек. След това каза, че е дошъл моментът, в който ще ми трябва цялата ми сила. Някъде там някой наистина беше прочел онзи мой План и се появиха с кърпи, с които ми правиха топли компреси на перинеума.

Трябваше да се концентрирам и да се мобилизирам, докторът хвана ръката ми и я насочи надолу – докоснах нещо меко, той каза, че това е главата на бебето и това ми подейства много мотивиращо, наистина оставаше малко! Три контракции и общо четири напъна. В 13:35 се роди Михаил! (Аз също съм родена точно в 13:35!) Болката спря в секундата, в която усетих малкото телце върху гърдите си, като с магия спря! Дойде прилив на адреналин. Толкова си струва всичко, толкова неземно е усещането. Прегръщах детето си и се помирих със себе си.

Светът е нов. Михаил се роди. Аз се родих!

Съобразиха се с желанието ми за отложено клампиране, също и с отказа ми от къпане в първите 24 часа. Взеха детето за преглед, защото спуканият мехур можело да бъде в резултат на инфекция. От момента, в който ми го върнаха бяхме неразделни. Той засука, аз бях спокойна и всичко беше наред. Постродилната грижа беше перфектна. Никой не се опита да ми обясни как да си гледам детето. Питаха ме за всяко нещо и се съобразяваха с желанията ми.

На всички, на които тепърва предстои това пътуване, мога само да кажа да се информират, да четат много, да отидат на курс, да вкарат партньора в това приключение и да вярват. С подкрепа и добър екип всичко е възможно!