Вълненията от първото раждане

Когато забременях започнах по-активно да се интересувам от самите детайли за раждането. Исках да се информирам от полезни източници, личен опит и истински истории. Моят основен стремеж беше естественото раждане, смятайки, че така е отредено да бъде, освен ако няма сериозни индикации за друго.

Моята история за раждането, може би, не е нищо специално. Но лично за мен остава като вълшебен спомен за красиво преживяване, несравнимо с друго. Макар и описано в редовете долу, смятам, че емоциите, които изпитва всяка жена, дарила живот, не могат да бъдат пресъздадени с думи. Затова представям по-скоро чисто техническата и информативна страна от появата на моето дете. Тя разбира се също е съществена и неизменна част от процеса, наречен “раждане”.

Когато забременях започнах по-активно да се интересувам от самите детайли за раждането. Исках да се информирам от полезни източници, личен опит и истински истории. Моят основен стремеж беше естественото раждане, смятайки, че така е отредено да бъде, освен ако няма сериозни индикации за друго.

Така попаднах на Фейсбук групата Раждане във Варна: информиран избор и подкрепа на „Сърце до сърце“. Прочетох и за организирането на курсове за подготовка за раждането заедно с участието на партньора.

По време на бременността всичко се развиваше нормално и след изкарването на курса при Йоаннa и съставянето на план за раждане, бях готова за това изживяване. Тъй като се следях при лекар, който не израждаше към този момент, трябваше да намеря такъв – привърженик на естественото раждане.

Във Варна има много лекари-гинеколози, но от разкази на близки и познати, определено научих имената на тези, които отговарят на моите изисквания. Въпреки това до средата на осмия месец още не бях ходила на консултация при израждащ лекар, поради различни колебания. За мен приоритет беше да си паснем по мнение и отношение.

Като цяло си бях решила, че искам да раждам в СБАГАЛ „Проф. д-р Димитър Стаматов” (АГ болницата). Бях си набелязала въпроси, които да задължително да коментираме с лекаря. Ходих на две консултации при специалист там, но така и не успях да го попитам нещата от списъка ми.

От няколко места получих добри отзиви за д-р Нешев, работещ в МБАЛ „Света Анна – Варна“ АД (Окръжна болница) и реших да отида на преглед и при него. Пренебрегнах чисто лични съображения относно факта, че е доста млад – почти на моята възраст, макар че аз вече не попадах в категорията „млади” :D.

След прегледа и разговора с него бях решила, че това е докторът, на когото да се доверя. По време на следващите консултации успях да обсъдя с него всички мои разбирания, въпроси и притеснения. Най-много ми хареса това, че той е супер човечен, предразполагащ и откровен.

Тъй като по препоръка на лекаря, който ми прави фетална ехография, терминът ми беше изместен с около 9 дена по-късно, една от основните ми тревоги беше дали израждащият ме лекар ще ме “изчака” до и след термин. Както знаете, лекарите си следят по схема терминът според последния цикъл, който при мен е нередовен и удължен. За мен той не можеше да се счита за конкретна отправна точка при изчисляването на датата за раждане. Д-р Нешев се съгласи и ме увери, че ако всичко е наред, може да ме изчака до една седмица след датата на термина по документи, което за мене беше голямо облекчение, защото не исках да бъда подложена на индуцирано раждане.

И затова при мен водещият фактор при избора за раждане се оказа лекарят, а не болницата.

Спрямо променената дата, терминът ми беше на 03.08.2021 г. До последния ми преглед, който беше на 02.08. имах само 2 см разкритие, което си беше така от около седмица и нямах никакви други индикации за раждане. Бяхме се разбрали да чакаме най-малко до 07.08.

На 02.08. срещу 03.08. през нощта получих силен спазъм (явно контракция), но беше единствена и след това си заспах отново. На другата вечер пак получих такава контрация и си помислих, че просто ще мине, но сякаш нещо ми замокри и реших да отида до тоалетната.

Когато станах разбрах, че започват да ми изтичат водите. Беше към 4:30 сутринта. Викам си: започва се и леко се притесних, но реших да не събуждам приятеля ми. Отидох в другата стая и отворих книгата на Олга Дукат, за да прочета за изтичането на водите и да си следя.

Знаех, че трябва да са бистри, като те бяха такива и не изтичаха наведнъж, а постепенно. Болки нямах поне 3 часа или поне не си спомням да съм имала или не съм ги усещала. 🙂 По някое време започнаха леки контракции, но търпими.

Д-р Нешев ми беше казал да му се обадя, ако в рамките на половин час съм намокрила 3 ежедневни превръзки, което се случи сигурно до 06:00. Но аз така и не се обадих, докато не започнаха по-леките контракции и бях “сигурна”, че ще се ражда на този ден :D. Пък и не исках да му звъня по тъмни доби (мои си размисли)…

Звъннах му едва към 09:00ч. и му разказах как са нещата. Разбрахме се, че след като водите са бистри и аз се чувствам добре, мога да си стоя вкъщи. Каза ми да отида към 12 на обяд в болницата, ако дотогава съм в “поносимо” състояние. Така и стана – контракциите започнаха да се засилват, а имаше и зацапване с кръв във водите от време на време.

Записвах си контракциите, но така и не хванах да стават регулярни. Спрямо моите очаквания за контракциите се бях настроила да използвам схемата 5:1:1, за да тръгна към болницата. През времето вкъщи си гледах плана за раждане и прилагах различни дейности по разсейване. Движението ми помагаше най-много да се справям с болката по време на контракциите.

Когато те се засилваха използвах фитнес (гимнастическа) топка. Сложих последните неща в багажа и тръгнахме към болницата, като бяхме там вече чак към 13:00. Попълних документите и бях приета, като се установи, че имам 6 см. разкритие.

Не можех да повярвам!

Бях още по-надъхана да издържа останалото и да родя естествено. Д-р Нешев ми предложи да ме сложи на окситоцин, за да минат по-бързо предстоящите болезнени контракции и да имам сили за напъните след това. Веднага започнаха колебания от моя страна – нужно ли е това, защо сега… но се доверих.

Това, което не ми хареса е, че трябваше да съм стационарно позиционирана през това време и не можех да се разхождам. За сметка на това си носех слушалки да си пускам музика. Информирах своевременно приятеля ми по телефона какво се случва. А за разконцентриране при болките стисках една стрес топка и едно малко гребенче (отново от наученото от курса при Йоанна).

На мен това ми помогна да не се концентрирам върху болката, а да насочвам вниманието си към нещо друго. След известно време д-р Нешев ме провери за разкритие и с изненада за мен с беше вече цели 8 см. Тогава ми предложи да ми сложат някакви спазмолитици за облекчаване на болката. Аз отново задавах въпроси, но ми каза, че по-късно ще е късно и затова потвърдих.

Започнах леко да се замайвам от тях, но това ми помогна да си почивам след всяка силна контранция, чак се унасях за секунди. Не след дълго бях вече с 10 см разкритие. Преместих се на стола за раждане (магарето), на което бях полулегнала позиция и можех да си хващам коленете. За мен на това магаре си беше окей и не чувствах дискомфорт.

Напъвах по време на контракциите, както ме навигира едната акушерка, а д-р Нешев беше плътно до мен по това време, като ми обясняваше също как да дишам и как да напъвам правилно. Бях в съзнание и се опитвах да следвам съветите им, защото вярвах, че ми дават правилни насоки. Честно казано обаче не помня колко време са били напъните. Но не мисля, че е било повече от 15-20 минути.

И така на 04.08.2021 г., в 15:45 ч. се появи моят първороден син Йоан, 3160 гр. След като бебчо излезе почувствах облекчение и разбира се огромно вълнение да зърна малкото човече.

Искам само да отбележа, че спрямо видеозоните и наблюденията през последния месец и следящият и израждащият ме лекар ми бяха казали, че се вижда, че бебчо има доста голяма глава. Смятаха, че ще ми бъде трудно. Въпреки това след като се роди се оказа, че обиколката на главата му е съвсем в рамките на нормалното. Явно е бил застанал така, че е изглеждала по-голяма.

Беше ми направена епизиотомия, но аз дори не съм усетила. След което д-р Нешев трябваше да ме зашие, което въпреки обезболяването си беше доста неприятно. Дори бих казала, че самите напъни при раждането бяха по-леки отколкото самите шевове. Поне такива бяха моите усещания и спомени от това.

За да ме разсее по време на тази процедура, д-р Нешев леко ме укори, че не съм спазила препоръките му да се обадя по-рано за изтичането на водите, но въпреки това ме подкрепи в избора ми. А това, че ми го каза чак след раждането още повече затвърди положителното ми мнение за него. Бих искала да отблежа, че по време на престоя ми в болницата, всеки ден, в който той беше на работа идваше да провери как сме с бебо.

И така, според моя план за раждане се бях настроила да родя с наличието на епидурална упойка в случай, че вече нямам сили и без окситоцин, а то се получи точно обратното, за което не съжалявам.

Сещайки се за раждането днес, бих го описала като несравнимо преживяване, носещо със себе си приятни емоции. Може би защото при мен целият процес се разви добре и спокойно. И както казват хората, сякаш болката се забравя и остава само споменът за едно неповторимо изживяване – да дариш живот.

Заслуга за положителните емоции от раждането отдавам първо на себе си – за вярата и силата на духа, на д-р Нешев – за отношението и сърдечността, на Йоанна – за правилните насоки и отзивчивостта, на мъжа до мен – за куража и подкрепата, на моите близки приятелки, родили преди мен – за съветите и споделения опит!!

Благодаря на Господ, че позволи да се случи по този начин и на моята майка, която ме подкрепя отвисоко и бди над мен!

Бих искала да насърча всички бъдещи майки да вярват в себе си и да влязат в родилната зала с позитивна нагласа, защото най-хубавото предстои!

Хареса ли Ви разказът на Александра? Още разкази за позитивно преживяно раждане можете да прочетете тук.

Ако сте бременна или планирате бременност, абонирайте се за бюлетина на „Сърце до сърце“ за още идеи, информация и вдъхновение.

Раждане без страх

Това, че раждането боли, не означава, че е страшно.

Раждането започна с падането на тапата в понеделник вечер срещу вторник. Tака търпеливо започнах да чакам кога ще започне и същинското раждане.

В петък вечер получих леки болки, наподобяващи менструални и легнах да спя, защото знаех, че ще имам нужда от енергия. Към 12 часа контракциите се засилиха и без да будя таткото отидох в другата стая и започнах да подскачам на топката. Имах и червено течение, но проверих в книгата на Олга Дукат и се успокои, че е нормално и няма защо да бързам.

Към 3 часа и таткото се събуди и започнахме да следим честотата на контракциите. Контракциите овладявах с дълбоко дишане, подскачане на топката и музика. Таткото отиде да разходи кучето към 7 часа и с контракции на 4-5 минути тръгнахме към болницата.

Дежурната лекарка ме прегледа за разкритие и аз се чудих дали е нормално да не усещам нищо, все пак казваха, че е проверката за разкритието болезнена. Наум се молех да е поне 2 см, че да не трябва да се прибирам отново вкъщи. Много се притеснявах, че съм отишла твърде рано. Там за мое учудване установиха, че съм с 6 см разкритие.

Започна се дългото чакане. Сложиха ме легнала с изпънати крака и започнаха процедурите – кардиограма, тест за алергии, подписване на документи, а междувременно бях с контракции и маска на лицето. Всички казваха, че явно имам висок праг на болка и затова ме оставиха с опънати крака на доста болезнени контракции. Помолих ги да си сгъна краката, защото много ме боли, но ми казаха да ги държа изпънати,иначе не могат да направят изследванията.

След един час се качихме в активната зала, където ме чакаха д-р Цонев и Стамат. Седнах на топката и започнахме да чакаме.

Таткото беше до мен през цялото време.

Всички бяха в добро настроение, включително и аз. Бях доста развълнувана, че скоро ще срещна дъщеря си.

Контракциите станаха по-силни, но таткото ми пусна любимия пианист Yuruma и успях да се справя.

При достигането на 9 см започна и чувството за напън. С болката от него за жалост не можах да се справя. Напъните ми не бяха в точния момент, затова ми вляха окситоцин и ми спукаха мехура.

В плана ми за раждане пишеше, че не желая окситоцин и спукване на мехура, затова д-р Цонев ме попита какво мисля и аз му се доверих. След спукването на мехура се преместих от магарето на леглото, защото болката стана непоносима.

От там нататък имам бели петна. Спомням си, че не напъвах както трябва. Напъните продължиха около 2 часа и доста време главичката се показваше на 2 см, даже успях да я пипна. Края не си го спомням, защото не чувах никого, просто чувах един ужасен шум. Доктор Цонев направи епизотомия и някак си се събрах и успях да изкарам най-прекрасното бебе на света.

Сложиха го върху мен и забравих всичко. Спомням си, че го взеха за 30 минути, през които аз десет пъти питах кога ще ми я върнат. За мен беше важно да засуче възможно най-скоро. От тогава не сме се разделяли повече от половин час.

Искам да благодаря на д-р Цонев за подкрепата и въпреки че раждането не мина по план, се чуствствам напълно удоволетворена от решенията, които той взе и горда, че се справих без упойка. Най-странното е, че даже не съм се сещала нито за упойка, нито за секцио.

Знаех, че ще се справя.

Също така благодаря на Йоанна, която ни даде увереност, на мен и на таткото и отидохме без страх в родилната зала. Съветвам всяка жена да се информира, да отиде на курс и да прочете книгата на Олга Дукат. Йоанна ми оказа и емоционална подкрепа за кърменето, за което съм ѝ ужасно благодарна.

След такова позитивно раждане нямам страх да родя отново без упойка, но само при доктор Цонев. Прекрасен лекар, който през цялата бременност и раждане ми вдъхваше спокойствие – така успях да се насладя и на раждането, и на бременността ми.

Естествено раждане без медикаменти?! ДА!

Да родиш естествено без медикаментозна намеса е възможно и може да е прекрасно – макар и не точно ‘лесно’ – когато си подготвена и имаш подкрепа от точните хора в точния момент.

Подготовката – колко е важна тя! Емоционална, физическа и психическа.

Моята включваше посещение на различни лекции за раждането, гледане на филми за естествено раждане, йога и разбира се книгата на Олга Дукат „Раждане с любов“. След като я прочетох реших, че искам да родя напълно естествено, по възможност без медикаменти. За това последното малко се разколебах след като изгледах няколко филма с реални истории за раждане. Но, си казах, че всяко раждане е различно.

Исках също така да имам и дула с мен, но болниците във Варна не го позволяват. Надявам се скоро това да се промени. Свързах се с Йоанна и за съжаление тя не можеше да е с мен физически, но получих подкрепа. Обсъдихме плана ми за раждане и тя ми даде добри насоки и идеи. Благодарение на нея допълних неща, които бях пропуснала.

Тъй като съм от София започнах да обмислям варианти за раждане там с Олга Дукат, но за късмет или не въведоха карантина и това беше изключено да се случи.

Плановете ми за раждане с подкрепа не вървяха както аз исках и вече започна много да ме е страх. Все пак се бях настроила, че няма да съм сама.

Бременноста напредваше и това което ми хрумна е да родя с придружител. Но, кой ? Таткото се изключваше определено 🙂 и вариантът беше майка ми. Тя се съгласи и оставаше само и лекарят да се съгласи.

След много търсения и мнения се спрях на др Цонев от Майчин дом , като подкрепящ естественото раждане. В края на бременноста отидох при него с готов план за раждане. Той включваше – придружител, без да се включва окситоцин, раждането да не се форсира, пози избирани от мен за облечаване на болката, без да ми се предлага упойка, да не ме включват да се следят тоновете на леглото легнала, вагинални прегледи само при нужда, раждането само накрая да се случи на „магарето“ , отложено клампиране, без епизотомия и форцепс, вакуум по възможност, слагане на бебето на гърди веднага след раждането. Съгласи се с почти всичко с изключение на това, че искаше да следи тоновете на бебето, но ми каза, че апаратът има дълъг кабел и мога да се движа. За останалите неща каза, че зависи как ще тръгне раждането и ще решаваме заедно в движение.

Всичко това ми се стори страхотно и чак не вярващо. За придружителя не подвърди, но каза , че ще опита да се направи всичко възможно понеже тя е лекар също, вече пенсионер. Доста преди термина тя пристигна във Варна, направихме изследвания за Ковид, инфекции и зачакахме деня.

Като цяло бременноста ми минаваше изключително леко, без гадене, повръщане и неразположения. Бебчето се развиваше добре, минах през всички видове възможни изследвания за мое успокоение. Едва след шестия месец започна да ми тежи. В това време наложиха карантина и стоенето вкъщи не беше никак приятно.

Три седмици преди термина наблюдаващият ме лекар каза, че бебето е малко, не расте и ако това продължи ще се наложи секцио. Това беше леден душ за мен и всичките ми планове. Веднага отидох при д-р Цонев, който ме успокои ,че да, наистина е малко, но няма индикации за секцио освен намалелите окоплодни води. Беше застанало идеално за нормално раждане.

И така зачакахме.

Седмица преди термина – 30 юни, всичко беше наред, даже бебето беше пораснало. Почувствах облекчение и единственото , което правех е да си почивам вкъщи и да правя кратки разходки с мъжа ми и кучето.

На 26 юни в късния следобед си хапнах и легнах да гледам телевизия. Усетих леко изтичане на нещо топло. Отидох в банята и видях, че е прозрачно без мирис. Споделих с мъжа ми, че леко съм се напишкала 🙂 Той се панира и реши, че вече ще раждам. Аз, разбира се, бях подготвена и исках да изчакаме вкъщи да започнат поне контракциите.

Обадих се на майка ми и тя ми каза да отида все пак в болницата да ме погледнат, защото може да ми изтичат водите. Помислих си го и аз, но нямах никаква болка и се чувствах добре. Все пак чаках контракции и болка, но такива нямаше.

А и ми е първо раждане- значи ще е бавно…

Мъжът ми не можа да си намери място и след час уговорки се съгласих да отидем в болницата. Беше към 19 ч. вечерта. По пътя се смеех, че просто малко е изтекла урина и няма нищо, само се разкарваме. За мой късмет на смяна беше точно д-р Цонев, който реши да ми направи тест за околоплодни води. Прегледа ме и не видя никакви контракции, а разкритието беше мираж. Тестът се оказа положителен! И тогава реши, че трябва да ме приеме, защото раждането било започнало и не искаше да ме изпраща вкъщи. И тогава си помислих как ще започнат с окситоцин , няма да ме изчакат и най-накрая ще приключа със секцио. Твърдо ми отказа да ме изпрати вкъщи и аз приех ситуацията и си казах – да става каквото трябва. Бях взела вече попълнените документи за приемане и си спестих досадното писане.

Обадих се на мъжа ми да ми донесе багажа от вкъщи , а той ми се смее по телефона и си мисли , че се шегувам. Е, беше наистина и аз раждах, колкото и на мен да не ми се вярваше.

Вече към 21 ч. ме настаниха във ВИП стая, която е свързана със залата за активно раждане. Д-р Цонев каза да си почивам, защото ме чака дълга нощ, но едва ли ще има развитие и да видим как ще е на сутринта.

Успокоих се и легнах да спя. Обаче бебето имаше други планове. В 24 ч. започнаха болките, които се усилваха. Д-р Цонев дойде и каза, че раждането започва, но ще е бавно. Показа ми как да застана и да се опирам на таблата на леглото с ръце и леко да се поклащам. Майка ми вече беше дошла при мен и той й показа какви масажи да ми прави. Разбрахме да ме види на сутринта.

И се започна …

Болки леки, които вече в 2 ч. през нощта вече бяха много силни. Преслушаха тоновете, всичко беше наред.

Лежах, ставах, подпирах се, взех душ, седях на топката, като майка ми ме успокояваше и се опитваше да ме разсейва. В този момент вече бях забравила всичко прочетено и гледано за облекчаване на болката. Доверих се на тялото си и се движех както ми подсказваше то.

В 4 ч. не издържах и реших, че така не мога да продължа и искам упойка. Тя се опита да ме разубеди, но аз само ѝ изръмжах да мълчи и натиснах звънеца над леглото. Само си мислех как ще ми кажат, че няма разкритие и не си представях как ще издържа до пълно такова.

Извикаха д-р Цонев, който ми направи вагинален преглед. Казах му , че искам упойка, а той ми отвърна : „Каква упойка, късно е вече. Имаш 8 см разкритие, след малко ще раждаш“ .

Това ме шокира – не очаквах всичко да се случи толкова бързо. Бях се поготвила за мнооого дълго раждане – нали така казват когато ти е за първи път. Е, не беше така.

Малко след това започнаха и напъните, които бяха безумно болезнени. Контакциите бяха нищо в сравнение с напъните. По препоръка на лекаря седнах на ниско дървено столче, което имаше дупка отпред и реално се седеше само със седалището и бедрата. При всеки напън се увисвах напред на ръцете на майка ми, като накрая вече й опъвах дрехите и стисках толкова силно , че я насиних. Започна обилно потене и позиви за ходене до тоалетна. Прекарах няколко напъна на тоалетната, взех душ с помощ от нея. Когато излизах от банята, д-р Цонев ме попита дали съм вече готова да се кача на магарето. С тяхна покрепа се качих и започнах да напъвам, стараейки се да си припомня как дишахме в йога. Е, бях забравила. Тогава реших да слушам какво ми говори акушерката. Всичко се разви много бързо – три напъна и главата проряза. Още един и излезе и тялото.

Усетих безумно облекчение и едно топло и влажно тяло върху мен. В 6:04 сутринта на 27 юни 2020 г. се родих/ме с бебе София.

Майка ми преряза пъпната връв. На мен направиха два козметични външни шева. И така след 8 часа раждане най-накрая лежах в леглото с гушнато бебе. Ако някой ми беше казал, че ще се случи толкова бързо и то без никакви медикаменти нямаше да повярвам. Но, всичко е възможно!

Раждането на М. Беше страхотно!

Колко дена си представяте, че може да продължи раждането? Смятате ли, че има полза от подкрепата на таткото, на приятелка, на дула, на сестра? Какви техники знаете за справяне с болката? Пригответе се да прочетете и научите много от това истинско раждане-приключение с много герои, всеки на точното място в точното време 🙂

По време на първата си бременност бях заложила на подготовката и планирането:

  • Семинар с Мери Шварц за естествени акушерски умения
  • Курс за естествено раждане
  • Много статии в интернет
  • Учебници по АГ – основен курс
  • Много позитивни разговори
  • Тренировки за типовете дишане още от училищна възраст
  • Кегели (вече се отричат преди раждане)

Нагласата
Бях чувала много истории за раждания, протекли по коренно различни начини. Смятах, че ще има ясна корелация между интензитета на контракциите и разкритието. Много разчитах на топлината, позите на четири крака и натиска в кръста, а се оказа, че въобще нямах болки в кръста.

Уговорката
Подготвих си план за раждане и два пъти го обсъждах с д-р Б.Я. Той звучеше изключително естествено настроен, въпреки малките забележки. Доста държеше на метергиновата профилактика и аз обещах да си помисля, но в края на краищата обеща да стане както аз го искам, стига да не застрашаваме бебето. Хемоглобина ми на последната консултация беше малко нисък – 104, но аз се чувствах добре и ядях подходящи храни. Когато започнах да пренасям имахме прекрасни тонове и предвид, че по мои сметки трябваше да е заченат по-късно от изчисленото време, докторът се съгласи да чакаме процесът да тръгне естествено.

Придружители

Първата и най сигурна беше добра приятелка – С., която най-старателно се подготвяше откакто разбра, че съм бременна. Сестра ми и таткото (Р.) – до последно се чудех кой от тях да дойде с мен, като таткото беше с предимство, стига да се реши да дойде. В последствие се оказа, че подготовката на такъв голям екип е имала смисъл, тъй като раждането доста се проточи и можеха да се сменят и да си почиват.

Раждането

Всичко започна във вторник към 02 часа сутринта, 5 дни след термина, когато след поредното пишкане започнаха слаби контракции. До към 03 се въртях из къщи, болеше ме като опитам да легна. При следващото пишкане започна да пада „тапата” – кафеникаво зацапване, съвсем оскъдно, но пък за сметка на това продължи постоянно в следващите няколко часа. Събудих Р. с новината, че скоро ще си имаме бебче и че няма да ходи на работа. Контракциите бяха още доста нерегулярни, но за сметка на това болезнени и не можехме да се съсредоточим много върху нещо друго.

Излязохме на разходка до морска гара и из квартала, за около половин-един час и се прибрахме, но фокуса ни беше все върху предстоящото раждане. Пратих смс-и на сестра ми и С. да заповядат на кафе по някое време, за да могат да си организират деня и така да дойдат.

Когато пристигнаха вече обикалях нервно из къщи и ръмжах по време на всяка контракция. Те бяха позачестили, но още бяха краткотрайни. От събуждането до тогава вече бях ходила по голяма нужда 3 пъти и смятах, че добре съм прочистила червата си, което си беше вярно за дадения момент.

Пуснахме музика и пробвахме малко танци. Болката се усилваше, сестра ми засичаше контракциите и като станаха чувствително интензивни – над минута продължителни и на около 3 минути, бяхме убедени че скоро ще срещнем Мишо.

В 13:30 бяхме в болницата и там прегледа показа не повече от 1 см, явно до момента контракциите бяха стигнали само да изгладят шийката. Бебето беше с гръб напред и надясно – не най-добрата позиция, но поне не беше постериорно . Тоновете бяха чудесни и ни пуснаха да се разхождаме.

Явно имахме достатъчно време затова похапнахме малко черници от дървото пред Майчин дом. И отново разходки из квартала. И още стълби нагоре надолу, и танци в къщи, и почивка на столчето. С. и сестра ми ми натискаха акупресурните точки на раменете и на дланите за обезболяване. Пробвахме и тези на 4 пръста от глезена, макар че краката ми бяха толкова отекли, че трудно се откриваше глезен. Опитвахме да засилим контракциите – акупресура, малко от индийското което готвих предната вечер – доста пикантно естествено, ходене и танци, макар и не точно бели денс (видя ми се много трудно да го правя с корема). Въпросът беше, че контракциите ми бяха доста интензивни и болезнени – режещо болезнени и не можех да си обясня защо не напредваме.

Опитвахме да си говорим за други неща, да се отвличаме, разказваха ми вицове, но никой от нас не успя да отнеме фокуса от раждането. Отворихме бутилка вино и пихме за рождения ден на М. Към 16:30 пак отидохме до болницата, отново убедени, че съм направила разкритието и отново се сблъскахме с 1-1.5 см. Леко демотивиращо ни дойде.

Предложиха да ме приемат, но като си представих още колко може да продължи, предпочетох да се приберем и да си ръмжа в къщи. За втори път легнах по гръб – всъщност леко настрани, да запишат тоновете и разбрах защо е толкова важна позата – болката по време на контракция неимоверно се усили, а аз се чувствах адски безпомощна.

Вече не ми се разхождаше, уморена бях, болеше ме и бях започнала да се отчайвам. Между контракциите ту стоях възседнала един стол към облегалката, ту ходех наоколо като сомнамбул. С. успя да отиде на празника на детето си в детската градина. Започнахме да осъзнаваме, че наистина ще продължи по дълго от очакваното. Даже си говорихме за две приятелки които са раждали по 3 дни, но не ни се вярваше, че и мен ме чака подобно приключение. Аз все си мислех, че ще следим в коя фаза съм по продължителността и честотата на контракциите, но явно при мен не беше съвсем по учебник напредването.

Помолих ги да звъннат за съвет на една от дулите. Малко ми се губи последователността на събитията, но съветите бяха основно да опитам да си почина – вана, разговор с бебето и т.н. Аз от време на време си взимах горещ душ (тъй като нямаме вана), разговор с бебо така и не можах да проведа.

Но по някое време вечерта пристигна М. (дула), Р. легна да поспи. Тя ми показваше как да вокализирам с наистина ниски звуци – аз досега ръмжах като мече, но с това което тя ми показа сякаш усещах матката ми да вибрира. И натиска на акупресурните точки беше доста по-силен както тя ни го показа. Предложи да опитаме да обърнем бебето с гръб наляво, за да тръгне по-бързо след това. От обръщането помня как изчаках няколко контракции в поза гърди/колена, после лежах на едната страна, на другата.

Междувременно сестра ми и С. бяха направили един конвейер за носене на горещи кърпи, които ми слагаха на бедрата и кръста. Опитваха да ме хранят, но най-добре ми се получаваше с пиенето на течности по малко, мисля, че беше подсладен чай.  И трите гледаха накъде е бебето, в някакъв момент виждаха гърба му отзад в дясно, все още не мога да си обясня как, после бяха сигурни че сме го обърнали вече наляво и напред.

Аз се бях оставила на течението вече и се надявах, че скоро ще дойде моментът с еднорфините, когато ще спре болката и след няколко напъна ще си гушна бебчето. Даже го вярвах. Освен това с М. в къщи се чувствах толкова сигурна, че си представих, че спокойно до сутринта ще мога да родя в къщи. Даже се надявах сестра ми и С. и Р. да се навият.

С. обаче се беше притеснила точно от същото и виждах, че започва да нервничи. Нямаше как, ще се ходи в болница. Тя събуди Р. с новината, че ако не стане да ни закара до болницата ще си родя в къщи. И така отново събраха багажа ми и отново тръгнахме.

Отдавна не съм споменавала контракциите. Това е защото те си бяха все така интензивни, още по-болезнени, поне по 3 на 10 минути, адски дълги. И доста изтощаващи. В колата беше непоносимо – висях на дръжката над вратата и всяко люшване настрани на дупките или легналите полицаи усилваше болката от контракциите – явно разпъваше още повече връзките поддържащи матката.

През нощта по някое време пристигнахме в болницата, където ни прие дежурния лекар – А. А. – лекарката, при която най-често ставали естествените раждания. Като ѝ казахме, че имам много дълги контракции – 90-120сек. вече, нейният отговор беше: „Е, няма такива контракции”. Малко след това последва една и тя видя, че не е от нашето засичане, а наистина са толкова интензивни – още едно показание да ме приемат.

Последваха вагинален и УЗ преглед. Вагиналният показа 2см разкритие, при което аз много се отчаях. УЗ показа, че бебето е с гръб отново надясно и напред. Докторката се бе подлъгала по големия ми корем, че евентуално е много голямо, но ехото показа, че бебето е не повече от 3500, но има много околоплодни води.

И така те се приготвиха да ме приемат, записаха пак тонове – отново перфектни. Колебаехме се дали да се съгласим да ни приемат или да си отидем пак  у нас. Вече ни стана ясно, че не е ясно колко ще продължи, но на мен мисълта да седна пак в колата ме плашеше много. А и си представих, че мога да вляза във ваната и това да намали болката.

А.А. говори по телефона с Б.Я., уведоми го, че сме наникъде, но неговия съвет беше също да влизам, че сигурно съм много изтощена, а и да наблюдават бебето. Каза и че знае за многото води. В крайна сметка А.А ни убеди – каза, че просто ни приемат и ни оставят в стаята за активно раждане да си правим каквото си знаем, само на 2 часа ще идват да чуят тоновете на бебо. Така и стана.

Като се настанихме опитах да седна на топката, но не ми донесе никакво облекчение. Сестра ми и С. си тръгнаха и останахме само с Р. Той ми напълни ваната и влязох в нея. Топлата вода наистина ме отпусна и контракциите се разредиха и станаха доста по-леки. Успявах да спя в промеждутъците. Р. също поспиваше седнал до главата ми. Каза, че са станали на 15 минути. Като минаха 1.5-2 часа излязох за малко от ваната, за да не се обезводня, после пак влязох. Няколко пъти идваха акушерки да следят тоновете – отново перфектни.

Като се сменяха екипите сутринта, А.А дойде да ни види и ме посъветва да се съглася на амниотомия – каза, че толкова много води пречат контракциите да станат ефективни, т.е. пречат на главата на бебето да натиска шийката, което всъщност прави разкритието. И това не беше само за да се забързат нещата, тя каза че напълно си подкрепя естественото раждане, но така протичащо много ще ме изтощи и няма да имам сили за втория етап. Съгласих се да го обмисля, но засега решихме да го отложим малко във времето.

След ваната се чувствах много добре – отпочинала и с нови сили, смятах, че всичко може все едно да започне отначало и вече да бъде както го знаем по книгите – един вид рестартираме системата и всичко се оправя. Докато не започнаха отново контракциите със същата режеща болка ниско отпред и сравнително регулярни, а към обяд поредния вагинален преглед показа 2-3 см разкритие. Б.Я  каза, че предпочита окситоцина като метод за подпомагане на процеса пред амниотомията, но мен много ме беше страх – ако такава е болката без изкуствен окситоцин, каква ли щеше да е със… Сериозно започнахме да обмисляме амниотомията.

След още 3-4 часа отново започнах да се изтощавам, въпреки че хапнах и пиех доста течности. Постоянно ми напомняха да пишкам, но ми беше доста трудно. Вероятно всичко, което съм изпивала, е излизало под формата на пот. В крайна сметка в ранния следобед ми пукнаха водите – бистри, перфектни като тоновете на бебето. Голяма част излезе, после продължиха да текат на всяка контракция, което беше малко притеснително защото олях навсякъде, но се сетих че каквото и да става трябва да забравя за страха и срама. Сложих един памперс за възрастни, който беше ужасно огромен (нямаше S). А по въпроса за страха… уплаших се от амниотомията – от допира на метала ли, или от това че отстъпвах от мотото „без интервенции”, не знам от какво точно, но е факт че контракциите ми се разредиха точно след това.

М. предложи да излезем на разходка в двора и ме разсейваше с разговори за странични неща. Поне час прекарахме в двора, като продължавах по време на контракциите да клякам, висвайки на ръцете на М. или С. Отново прилагахме акупресура в точките над глезена за засилване на контракциите. В някакъв момент и сестра ми дойде – не помня какво точно я бяхме пращали да носи, но донесе кафета за помощниците ми. И черници за мен (макар че може да са ги е донесла по-рано или по-късно) Като се върнахме, контракциите отново бяха регулярни и нтензивни.

От тук нататък не помня нищо в часове, помня само че след като се стъмни вече бях с 9см разкритие и много се надявахме да родя преди 12 – датата 06.06 много ми допадаше. Оказа се обаче, че не става по желание, поне не по мое, трябвало и бебето да иска . С. към 20ч. се обадила на таткото да му каже, че както вървят нещата до полунощ ще съм родила и той се появи по някое време – точно навреме да ме поеме от ръцете на М. и С., които вече много бяха изморени.

През определени периоди идваха да проверят тоновете – продължаваха да са перфектни. При смяната на екипите вечерта на смяна дойде Рени – акушерка, с която бях говорила и на която имах страхотно доверие. Страшно се зарадвахме всички. Само че разкритието не се увеличаваше въобще, а контракциите ставаха все по-силни и по-болезнени. Аз отново чаках с нетърпение момента с ендорфините и спирането на болката по време на напъните, но времето минаваше, контракция след контракция, а напъни нямаше. Не обръщах внимание на нищо вече, само на силната болка. Кляках, ставах, виках, пръхтях, не знам дали оставих някой да спи във Вип-залите в съседство.

В крайна сметка се оказа че в един сегмент шийката ми не може да се изглади напълно. Б.Я. по време на няколко контракции се опита да я доизглади, но не се получаваше. Няколко пъти ми предлагаха окситоцин да засилим контракциите, но на мен ми се струваха толкова силни, че не можех да си представя, че е в тяхната сила проблемът.

Чух някой да споменава, че спазмолитици биха помогнали. И си поисках. И ми дадоха, но освен тях получих и бонус – абокат. Помнех че при моето раждане след като са направили ампула бусколизин на майка ми много бързо са започнали напъните, чак не са успели навреме да я преместят в родилно и затова много разчитах на подобна развръзка. Само че нищо не се повтаря. След 1 ампула Но-шпа получих и един атропин, но нито болката намаля, нито шийката се доизглади. Рени продължаваше по време на контракциите да опитва да избута препречващия сегмент. Тоновете на бебето продължаваха да се държат перфектни – над 120. Голям борец се оказа той.

По някое време от разговорите на Рени с Б.Я. или с М. чух и думата „асинклетизъм”най страшната за мен дума, защото това за мен означава, че нещо не е наред с позицията на бебето и става опасно за него. При някои асинклетични положения става невъзможно вагиналното раждане. Не знам в каква връзка са го употребили, но като го чух това и през главата ми започнаха да минават мисли за секцио. Чудех се защо не ми го предлагат, питах ги за колко време могат да го организират, но ми казаха, че дотук като сме стигнали ще се справим. Не изглеждаха разтревожени, по скоро изтормозени и малко изнервени. Предлагаха ми отново окситоцин и в един момент всички се съгласихме, че е време. Рени даже и по-рано предлагаше, но аз исках да се справя без.

Като го включиха и контракциите ми станаха още по-болезнени – смятах, че не е възможно. Съвсем бавна капка наистина, но след 4-5 такива контракции и викнах да го спрат – и отново не повярвах като дойде Рени и наистина махна системата. Като го спряха казаха, че пак са разредили контракциите и се наложи пак да го пуснат. Сложиха ми и транздюсера за тоновете с един колан на корема – да правят продължителен запис, но кабелът беше дълъг и можеше спокойно да ходя около леглото на което беше монитора. След още няколко окситоцинови контракции започнах да усещам и напън накрая на контракцията. Казах на Рени. Те явно бяха спокойни, защото чакаха точно това, а за мен нещо не беше все още наред – все още имах болка, при това доста силна.

Подготвяха ме за напъните. Обясниха ми какво трябва да правя. При първите 1-2 опита им казах, че от естествената ми клизма е минало доста време и че ще има резултат, както и стана, но след първия резултат ми сложиха подлога. Санитарката сравнително бързо дойде да изчисти и миризмата се махна. Аз също се поизчистих. И вече се приготвих за напъването. Опитах да седна на столчето, но много болеше, също както и на 4 крака, или права. Като цяло най – удобната ми поза през цялото време беше клечащата. Предложиха ми да се подпра този път на родилния стол, както и направих, от двете страни ме поддържаха таткото и М.

Рени опита да ми дирижира напъните, но много нежно, без да ми вика или да ме заплашва. След една-две контракции разбрах какво иска тя от мен, а М. тихо ме попита усещам ли си напъните. Добрата новина беше, че ги усещам и знам вече и тялото ми какво иска. Затова си поемах наистина въздух и напъвах с коремната си преса. Знаех, че задържането на дъха няма общо, затова не го задържах, само натисках с корема. Лошата новина беше, че така и не спря болката, но вече и аз знаех, че скоро ще си видя бебето и успях да се мобилизирам.

Между напъните отново следиха тоновете – останаха перфектни през цялото време. Дори Б.Я. му се учуди – „Голям инат излезе това бебе”. Не знам колко време са продължили напъните, определено не бяха 2-3, но и не продължиха твърде много, така че да изнервят доктора. Помня, че когато проряза главата искаха да ми дават да я пипна, а аз само им казах, че ще я пипам като излезе и да действаме. Предупредиха ме и че част от химена препречва и вероятно ще се разкъса малко към перинеума. Не ме интересуваше. Усетих опъването, усетих и леки иглички от разкъсването когато излезе главата, а после… едно мокро шмугване на телцето… даже не усетих първо рамо и второ рамо… помня шмугването на телцето и писъка на бебе… някой тръгна да реже пъпната връв, някой друг напомни да я изчакат да спре да пулсира, докато се суетяха ми дадоха бебето на корема и Р. ни гушна двамата. Не можех да си сдържам сълзите вече. От щастие разбира се. Един такъв мъничък и мокър, завит отгоре с една пелена, уж бебе, а напълно съвършен малък човек.

Докато слагаха ръкавици на Р., за да среже пъпната връв, Рени неразбрала какво става и я сряза. Като знам как се беше подготвил и какво изтърпя татко Р…. и да не успее да пререже накрая пъпната връв… И още едно нещо – не ми дадоха плацентата, но аз тогава вече въобще не се и интересувах от нея. Имах си моя М., който засука веднага като намери зърно и това беше достатъчно.

След като излезе М. помолих да спрат окситоцина, но не се получи, оставиха го и за плацентата, макар и на бавна капка. Като ги видях как стоят на тръни и няма да ме оставят на мира докато не видят цяла плацента напънах още веднъж и я изкарах – явно до влагалището, от там Б. я дръпна. Вече всички бяха доволни и спокойни. Поизмиха ме, Б. ми сложи местна упойка и започна да шие. Междувременно педиатърката взе Мишо да го прегледа и преслуша. За малко да го отнесе някъде за мерки и теглилки, но ѝ обяснихме, че щом е добре детето, ще го теглят и мерят по-късно, сега ще остане с мама и татко. Тя малко се разсърди, не стига, че не дадохме да го измият, после го сложихме върху мен, където имаше засъхнала кръв (сега като се замисля нямам идея от къде е дошла) а сега и да не го теглят… После се разбрахме с нея. 

Уважиха желанието ни за първия час, след като Б. свърши с шиенето ни оставиха в стаята още един час, сами да му се радваме. После с една количка ме извозиха до нормална стая, където вече имаше 2 майки с 2 бебчета, където си легнах с Мишо на корема и така спах няколко часа. Взеха го за малко само за сутрешен тоалет, където им напомних отново, че само мием дупето, никакво къпане. Той никак не беше мазен, така че нямаше много какво да пазим, но така поне нямаше да го мажат с някаква козметика за след баня.

Възстановяването за мен:
Разкъсване 1-ва степен към перинеума, 3 дни вани със смрадлика, на 7-мия ден вече нямах болка, сядах спокойно, даже покарах малко колело (вярно, от усилието малко ми се усилиха лохиите, но болка по шевовете нямах). На 12-тия ден направих 2 качвания на стената. Кърмене на поискване.

Беше страхотно!

П.С. Ето как продължава този разказ!

„И сега какво да те правя?!“

Разказ за едно много желано и осъзнато раждане без страх, в което Нора много вярваше. Път, за който се е подготвяла отдавна, с не малко изненади и препятствия, но с прекрасен финал.

Казвам се Нора и искам да споделя моята история за успешен ВБАК. Искам и да благодаря много на тази група и VBAC групата, където намерих отговор на много свои въпроси. Благодаря на всички жени споделили своите истории, всяка една ми беше голямо вдъхновение и най-вече на Yoanna, която винаги намираше точните думи, когато имах нужда от подкрепа и съвет и ми вдъхваше много кураж.

Термин определен за 06.01.2020 с разлика от секциото 6 години. То беше направено в хода на раждането, заради зелени води. Съответно аз бях много разочарована и ядосана, защото вярвах, че мога да родя нормално и защото мислех, че след едно секцио следва винаги ресекцио. Смятам обаче, че е имало причина да се случат така нещата, а и погледнато от днешна дата не съм била достатъчно добре подготвена.

След разговор с майка, която е родила второто си дете нормално след секцио, се обнадеждих и оттогава мечтая за естествено раждане. Когато забременях бях твърдо убедена, че искам да изпитам това чувство (разбира се стига да няма медицинска причина, която да ми попречи). Исках детето ми, а и аз, да се възползваме от всички позитиви на естественото раждане, исках да е позитивно без страх. Да: без страх! Ние, жените, сме създадени да раждаме. Природата го е измислила – девет месеца тялото ни се подготвя, за да се случат нещата по най-добрия начин за нас и бебето.

И така, скоро разбрах за д-р Цонев, който има опит и подкрепя ВБАК раждания. Говорих с него – позитивен и вдъхващ доверие млад лекар. Съгласи се, но имаше малък проблем – щеше да бъде извън България в периода 27.12-03.01.2020. Аз имах някакво предчуствие, че нещата може да се случат точно тогава и затова се опитах да си намеря резервен вариант.

Да, но лекарите, с които говорих тук във Варна, някак не ме спечелиха. Не вярваха в моя успех и все ми говореха неща, с които да ме сплашат. Резервният вариант – предложение на д-р Цонев – беше да отида в МД с контракции, да питам дежурния лекар за нормално раждане и ако ми откажат да ми направят секцио. По време на това търсене преминах през период на радост, сълзи, разочарование, яд и дори за момент се замислих да пътувам към София. Факт беше обаче, че имах някакъв шанс да родя в периода, в който д-р Цонев е в България и в крайна сметка оставих нещата да се случат така, както е писано.

Останахме си във Варна. Последния месец си бях с подготвителните контракции, които не бяха болезнени, нито пък регулярни, но от 29.12. нататък станаха по на често. На 30.12. късния следобяд реших, че ще правя упражненията, които ми помогнаха много и които се стараех да правя редовно. Вечерта ми падна и много малка част от тапата, а контракциите вече бяха на 10-15 мин, болезнени и продължаваха по 50 сек до минута и нещо. Цяла нощ не можах да спя.

Сутринта на 31.12. контракциите се поразредиха и се редуваха болезнени с неболезнени. Това, което забелязах е че движението ми помагаше да се чувствам по-добре. Щяхме да посрещаме Нова година в свекърва ми, но тъй като всички бяха притеснени, че ще родя вкъщи, за тяхно успокоение отидохме до МД, за да проверим тоновете на бебето добре ли са. Всичко беше наред и спокойни отидохме да празнуваме.

Падна ми още малко от тапата, а контракциите станаха по-силни, на по 10 мин с различна продължителност. Така си и посрещнах 2020 г. до към 3 часа, когато периодът се увеличи на 13-14 мин. Цяла нощ засичах контракции и дори взех Но шпа, защото вече наистина не издържах.

Сутринта на 01.01. имах една пауза от 30 мин и мисля, че тогава успях да дремна (тези няколко дни за мен си бяха prodromal labour). Тогава ми падна окончателно и тапата, а контракциите си продължаваха все така на по 10- 11 мин. Търсех различни варианти за обезболяване – сменях пози, вземах си топъл душ, вървях. Ясно ми беше че няма да устискам до 03.01. и даже бях решила, че ако и на 01.01. вечерта не спя цяла нощ просто ще отида и ще си поискам секцио. Болката плюс недоспиването ми дойдоха в повече!

Вечерта контракциите зачестиха на 6-7 мин с продължителност до 1 мин. Определено раждането напредваше и трябваше да се ходи в болницата, но си чаках момента 1-4-1, т.е. да отида в активната фаза, за да имам поне малък шанс за вагинално раждане. Надявах се да имам късмет и да се падне готин лекар на смяна. Малко преди да тръгнем имаше и един момент на затишие без контракции.

В 00:15 бяхме в Майчин дом. Дежурен лекар д-р Костов, за когото бях чувала само хубави неща, но знаех, че не подкрепя ВБАК и все пак се успокоих, защото този човек с благата си усмивка и изражение ми вдъхна доверие! Обясних му каква е ситуацията и той ме попита – ти сега естествено ли искаш? Аз отговорих тихичко – ако ми позволи – Да! Провери ми разкритието – 7 см. „И какво да те правя сега?!”… а аз супер щастлива, че идвам с такова голямо разкритие! Беше ми леко ядосан, понеже такива раждания не води.

Сложиха ме да легна, за да чуят тоновете на бебето и докато си лежах получих напън и ми се спука мехура. Извиках – имам напън, а те – стискай, недей да напъваш. Но как да спра напъна?! Та то е извън моя контрол, тялото ми го прави. Сграбчиха ме и направо в родилната зала, нямах време даже да се преоблека. Всички страшно много ме подкрепяха! Акушерката Зори Добрева беше тази, която ми даваше кураж и напътствия. Д-р Костов беше отстрани и наблюдаваше целия процес.

И така на 02.01 в 1:20 ч. след 5 напъна и епизиотомия (направена от акушерката), се роди Калоян – 3,400 кг, 51 см. Сложиха ми го на корема: бях толкова щастлива и благодарна! Всичко си заслужаваше! Това е най-уникалното чувство на света!

Вярвайте в себе си, настройте се позитивно, визуализирайте! В нас жените има неподозирана сила и тялото ни знае какво да прави! ❤️

Най-скъпият подарък за Коледа – нашият син Момчил

Прочетете разказ за едно раждане с уважение към нуждите и желанията на жената. Раждане, което – въпреки болката, оставя спомен за прекрасно изживяване!

Здравейте,

Казвам се Анелия Иванова и ще Ви споделя моята история.

Имам прекрасен съпруг и още по-прекрасен син Калоян на 1г 7м. За семейството ми и мен 2019-та година беше специална, защото станах майка за втори път. На 26.12 в 14:04 получихме най-прекрасния коледен подарък – нашия втори син Момчил, роден 3.580кг и 51см. Момчил се роди естествено с епидурална упойка в Майчин дом – гр. Варна. Екипът, който помогна за това: Д-р Цонев (АГ), Д-р Добрева (анестезиолог), Виктория Гайнурова (акушерка).

В осми месец на бременността Д-р Цонев установи ниво на околоплодната течност под нормата. От този момент нататък няколко пъти седмично ходих за слушане на тонове. Имаше вероятност състоянието на водите да се отрази на бебето и ако това се беше случило щяха да го извадят по-рано, което никак не ми се искаше. За щастие до последно тоновете бяха отлични, дори преносих 5 дни. Накрая вече водите бяха почти нулеви и се наложи да планираме предизвикване.

И така… Вечерта на 25.12 постъпих в Майчин дом и започнах прием на медикамент за предизвикване на раждането. На другата сутрин, т.к. все още нямах контракции, изпих още 1/2 таблетка и в 10:30 започнаха доста силни и чести контракции. Бързо достигнах 6см разкритие и ме преместиха в залата за активно раждане.

Обратно на първоначалните ми намерения, пожелах епидурална упойка и кажи-речи в последния възможен момент ми беше поставена такава. Изключително съм доволна от Д-р Добрева, която така ми постави анестезията, че можех да ходя, усещах контракциите, но болката я нямаше. Д-р Добрева ми даде подробни инструкции как да застана при поставянето й, като преди това ми сложи местна упойка, за да не изпитвам дискомфорт. Епидурална упойка ми слагаха на два етапа – първата доза не ме обезболи достатъчно и затова последва втора. Последва един час почивка преди екшъна.

Акушерката Виктория беше плътно до мен, слушайки тоновете. С Д-р Цонев пък си приказвахме за близки и далечни места. И така до 10ти см разкритие, след което главичката на бебчето започна да слиза и анестезията вече не беше във вихъра си. Болките бяха ужасно силни, контракциите буквално се сливаха.

Д-р Цонев и Виктория ми прилагаха различни пози легнала с цел да ме облекчат. Пробвах и пози изправена, но болката беше все така силна. Настъпи моментът да се кача на магарето. Магарето в залата за активно раждане разполага с регулиране на облегалката, което ми позволи да заема почти седнала поза. Точно три контракции бяха нужни и вече се гушкахме с Момчил. И всичко това се случи без епизиотомия, без разкъсвания.

След раждането и гушкането взеха Момчил за кратък тоалет и ми го върнаха. Малката ми пираня засука почти от първия опит :) Беше минал час от раждането, когато се изправих на крака да търся акушерка да промие нослето на Момчил :). Преместиха ме обратно в стаята, където бях настанена и ми заръчаха да лежа и да си почивам. Оттогава с Момчил не сме се разделяли.

За Д-р Цонев мога да кажа само суперлативи. С моето състояние много други лекари биха ме резнали доста преди термина вместо да ме викат 100 пъти за наблюдение. Д-р Цонев се съобрази изцяло с всичките ми желания по време на раждането, беше плътно до мен (макар че преди 2-3 часа беше приключил нощна смяна), показваше ми пози за облекчаване на болките, шегуваше се, дори ми прави масаж в най-болезнените минути. Изобщо прекрасен млад лекар и човек със страхотно чувство за хумор.

Акушерката Виктория беше много мила, следеше за дишането ми, слушаше тоновете на бебето. За разлика от първото ми раждане обаче, когато се качих на магарето, основно ми асистираше не акушерката, а Д-р Цонев.

Определям раждането си като по-бързо и по-болезнено от първото. Въпреки болката, то беше осъзнато, контролирах действията и емоциите си. Изобщо беше прекрасно изживяване, което никога няма да забравя!

Техника за отпускане с помощта на партньора

Шийла Китзингер предлага на двойките, които обучава, техника за отпускане с помощта докосването на партньора, която според нея може да е от полза не само по време на раждането, но и в други напрегнати моменти.

Матката е изградена от три слоя мускули. Всеки от тях има своя функция по време на раждането, но и трите работят заедно като един. Страхът, тревожността и напрежението предизвикват отделяне на хормони, които могат да повлияят негативно върху работата и синхрона на тази сложна система от мускулни влакна. Един от начините да предотвратим това е да се научим да освобождаваме натрупаното в мускулите си напрежение, като по този начин намалим цялостното ниво на стрес в тялото си.

Шийла Китцингер, световно известен автор и обучител по темите на бременността и раждането, предлага на двойките, които обучава, техника за отпускане с помощта докосването на партньора. Последователността от стъпки се упражнява през бременността и според авторката може да е от полза не само по време на раждането, но и в други напрегнати моменти.

Основното правило на тази техника е следното: отпускате мускула на мястото, което партньорът Ви докосва. По време на упражненията, жената стяга определени мускули и когато е готова, партньорът я докосва спокойно и бавно на това място, при което тя веднага ги отпуска. Добре е да се фокусирате върху частите на тялото, които Ви е по-трудно да отпускате. По време на упражнението жената лежи по гръб, подпряна на възглавници така, че да й е удобно. Целият й гръбнак има опора, както и вратът и коленете й. Ето и примерна последователност за цялостна „тренировка“ по отпускане:

  1. Тя смръщва лице. Той бавно поглажда с възглавничките на пръстите си лицето й от носа през челото към слепоочията. Тя отпуска лицето си.

  2. Тя стяга мускулите на скалпа си и повдига вежди. Той поставя ръка от едната страна на главата й. Тя се отпуска.

  3. Тя притиска лопатките си една към друга като че ли могат да се докоснат. Той поставя ръката си в предната част на всяко рамо. Тя се отпуска.

  4. Тя ‘глътва’ корема си към гръбнака, като едновременно с това извива таза си напред. Той поставя ръце в долната извивка на корема й. Тя се отпуска.

  5. Тя притиска бедрата си едно към друго сякаш трябва да задържи лист хартия между тях. Той масажира външната страна на всяко бедро. Бедрата й се отпускат и раздалечават.

  6. Тя разтваря крака настрани, опитвайки се да раздалечи бедрата си (коленете са свити). Той масажира вътрешната част на бедрата, поглаждайки с натиск в посока надолу и съвсем леко в посока нагоре. Тя се отпуска.

  7. Тя свива мускулите на едната си ръка като дървена кукла. Той погалва ръката й с две ръце, едната от вътрешната страна, другата от външната страна, бавно и с натиск в посока надолу. Цялата й ръка се отпуска.

  8. Повтаря се с другата ръка.

  9. Тя свива мускулите на единия си крак като насочва пръсти към тавана и изправя крака (това не трябва да се прави, ако предизвиква крампа). Бавно и съзнателно, той придвижва ръцете си, по една от всяка страна на крака й, надолу по крака, от горната му част до глезена и задържа здраво голото й ходило около извивката. Целият й крак се отпуска.

  10. Повтаря се с другия крак.

    Сега жената се обръща настрани и в тази позиция:

  11. Извива долната част на гърба си. Той поставя стабилно двете си ръце отстрани на най-долната част на гръбнака й (сакро-лумбалната област) и тя се отпуска.

Тези стъпки не изчерпват всички мускули в тялото. Ако има такива, които знаете, че Ви е трудно да отпускате, а не са в горния списък можете да направите своя адаптация на упражнението.

Когато предварително се упражнявате, постепенно изграждате условен рефлекс на отпускане при докосване. Така по време на раждането партньорът Ви има отработена техника, с която да Ви помогне да почивате ефективно между контракциите и да освобождавате напрежението натрупано в мускулите. Това от своя страна намалява нивата на хормоните на стреса, които биха могли да забавят хода на раждането.

Източник: Sheila Kitzinger, “Education and Counselling for Childbirth”.

 

Техники на дишане

Пени Симкин пише, че за успеха на всяко сериозно физическо предизвикателство, каквото е и раждането, контролът и ритъмът на дишането са много важни.

Именно дишането е една от техниките, които СЗО препоръчва за обезболяване по време на раждането, в случай, че жената го предпочита. На всеки мой курс предлагам на участниците да направим симулация на контракции и да пробваме дали би им помогнало контролираното дишане. Интересно е, че не за всеки човек (тук включвам и татковците, защото и те участват в експеримента ми) това е подходящ метод за обезболяване. При обаче някои е доста ефективен.

През годините отношението към изучаването на техники на дишане в рамките на курсовете за подготовка за раждане, предлагани от различни организации, постоянно се променя. Имало е момент, в който всички курсове задължително са включвали и усвояване на техники за контролирано дишане. Появяват се дори курсове, посветени изцяло на това.

Този подход обаче започва да не се харесва. Той често насърчава жените да следват единствено ритъм, наложен отвън, вместо да дишат според физиологичното си усещане и потребност. Затова днес в много от курсовете родителите биват окуражавани да оставят тялото на жената да определи ритъма на дишане.

Все пак, обаче, много бъдещи майки (и техните партньори) очакват да научат поне една-две техники за дишане, надявайки се, че те ще им осигурят обезболяване и по-леко преминаване на раждането. И усвоената техника наистина може да е от голяма полза.

Държа да уточним, че контролираното дишане би могло да намали субективното усещане за болка, но няма как да я елиминира. Както и че дори и да не усвоите никоя техника на дишане, бихте могла чудесно да се справите с болката по време на раждане с други методи. А сега Ви представям два начина на дишане, които предлага Пени Симкин – университетски преподавател, съосновател на Dona International (най-голямата организация за обучение на дули).

Според нея, дишането е може би най-използваният метод за облекчаване на болката по време на раждането. Пени Симкин пише, че за успеха на всяко сериозно физическо предизвикателство, каквото е и раждането, контролът и ритъмът на дишането са много важни.

Ритмичното дишане или пъшкане (пъшкането всъщност е шумно дишане) успокоява майката, помага ѝ да се отпусне и ѝ дава усещане, че има контрол върху начина, по който тялото ѝ реагира на иначе неволевите контракции. Дори и да се налага да лежите по време на раждането, техниките на дишане могат да се прилагат със същия успех, както и ако се движехте свободно.

За първия период на раждането (по време на разкритието), има два основни начина на дишане:

Бавно дишане или пъшкане

Когато вече не успявате да се разсеете по време на контракциите (например с разговор, телевизия / радио, музика, книга, готвене….), можете да започнете да дишате контролирано. В началото на котракцията поемете дълбоко дъх и се отпуснете доколкото можете, а след това продължете да дишате бавно, като издишвате звучно – с изпъшкване.

Когато отмине контракцията, продължете да се занимавате с това, което сте правила и преди нея и не мислете за дишането си.

Леко дишане

То изисква малко упражнения, за разлика от бавното дишане, но не е трудно. Ето как се прави:

Когато усетите, че започва контракция, започнете да поемате въздух на всеки 1 до 3 секунди, като правите кратка пауза след всяко издишване. Когато мине пикът на контракцията, можете да започнете да дишате по-бавно, или пък да продължите с лекото дишане, ако Ви е комфортно.

За да усвоите това дишане е нужно да го упражните няколко пъти. Ако ви се завива свят по време на упражнението, правете по-дълга пауза след издишването или поемайте въздух по-плитко.

Упражненията обикновено се правят докато майката може да диша по този начин около 90 – 120 секунди.

Тези техники е добре да се упражняват предварително, за да може жената да ги познава възможно най-добре и да ѝ е лесно да ги използва, когато се наложи. Обикновено са от голяма полза по време на първата фаза на раждането, но някои жени ги прилагат и по време на напъните.

За повече информация: Simkin, P. The Birth Partner. 4th ed. Harvard common press, 2013

Всички препоръки на СЗО за грижа по време на нормално раждане можете да прочетете тук.

Ако желаете да посетите курс за цялостна подготовка за активно раждане, разгледайте вариантите тук или се свържете с мен:

Ако трябва да лежим

Някои идеи за справяне с болката и дискомфрота, ако се налага жената да лежи по време на раждането.

Някои идеи за справяне с болката и дискомфрота, ако се налага жената да лежи по време на раждането

Движението е основен начин за облекчаване на дискомфорта от контракциите по време на раждането. Понякога обаче се налага жената да остане в легнало положение по различни причини. Такива могат да бъдат високо кръвно налягане, упойки, които я замайват или обездвижват, или нуждата да бъде следена на монитор, да ѝ се преливат банки с лекарства или глюкоза и др.

В някои болници настоявят всички жени да останат в леглото докато раждат; за това няма медицинско основание. Ако обаче наистина се налага да лежите, има много неща, които да Ви помогнат да се справите с дискомфорта и болката.

В началото ангажирайте ума си нещо друго

Докато е възможно, опитвайте се да се разсейвате по време на контракциите: говорете с партньора си / дулата, гледайте филм, слушайте музика, четете / помолете да ви четат… Ще разберете, че е време да смените тактиката, ако се налага по време на всяка контракция за около 30 секунди да спрете това, което правите. В такъв случай можете да започнете да използвате някои от следните техники:

Ритуал по време на контракциите:

  • въздишка (бавно, звучно, ритмично дишане)
  • отпускане на мускулите с всяко издишане (може да се отпуска по една мускулна група, примерно чело, рамене, ръце, бедра, крака….)
  • в по-напредналата фаза на раждането дишането може да е по-леко, бързо и ритмично (3 до 5 плитки вдишвания на 10 секунди)
  • ритмично потупване или погалване на предмет или партньор
  • броене на глас или наум (примерно на вдишванията)
  • фокусиране върху предмет
  • вокализация (издаване на ниски звуци, които помагат на жената да отпусне цялото си тяло)

Когато усещанията станат много интензивни, голяма част от жените започват инстинктивно да следват спонтанен ритуал, който им помага да се справят. Той може да е вътрешен: затваряне на очи, пъшкане, поклащане, или външен (с участие на друг човек): потупване на ръката на партньора, дишане в ритъм с партньора, следене на ръката на дулата, облягане на партньора / дулата и др.

Важно да е се отпускате възможно най-добре между контракциите, за да събирате сили. Ако се налага да лежите, това най-добре може да стане с бавно, дълбоко дишане. Между контракциите е добър момент и да раздвижвате ходилата си: описвайте буквите от азбуката с тях, за да подобрите притока на кръв. Същото можете да правите и с ръце.

Фокусиране на вниманието

Tази техника отклонява вниманието на жената от болката и го концентрира върху нещо друго. Някои жени фокусират погледа си върху предмет – икона, снимка, позитивен надпис (може и да е предварително подготвен), лицето на подкрепящ човек… Други предпочитат да се фокусират върху гласа на партньора / дулата или върху музика – любима песен, композиция.

Ритмично докосване или масаж пък успешно помагат на други жени да отклонят вниманието си от болката по време на контракция. 

Ако с Вас са партньор или дула, те биха могли да прилагат техники като обратен натиск, тазова преса или масаж на гърба с объл масажор / малка точилка (или всякакъв удобен цилиндричен предмет).

Топли и студени компреси могат да бъдат използвани по всяко време. Например, топъл компрес поставен ниско на корема на майката или на гърба и може да осигури комфорт по време на разкритието. Между контракциите, студена влажна кърпа прокарана по врата, челото и лицето помагат за отпускане и почивка. Студен компрес наложен ниско на гърба доказано облекчава болката (може да се използва ръкавица пълна с лед, замразени мокри кърпи, или дори пакет замразени зеленчуци, замразено шише с минерална вода).

Внимание! Компресите не трябва да са толкова студени / горещи, че да наранят кожата на майката. Ако партньорът не може да издържи да ги държи в ръка, значи не трябва да ги използва.

Вентилатор: може да се използва  между контракциите за освежаване (вместо влажната кърпа, например – има малки ръчни вентилаторчета, които се побират в дамската Ви чанта). 

Арома-лампа с любимия Ви аромат, който да ви успокоява и да Ви кара да се чувствате на познато място, може да спомогне за намаляване на напрежението. Вариант е също и подкрепящият Ви човек да ви дава да помиришете памуче или парче плат, върху което е капната капка подходящо масло. 

Може да е от помощ и ритмичното дишане, за което можете да прочетете тук. 

Не забравяйте и да пиете достатъчно вода или друга напитка: например електролитна напитка направена от 1 л вода, щипка сол, лъчичка захар или мед, изцеден лимон или портокал, евентуално  с добавен калции и магнезий.

Макар че за майката често принудителната поза по гръб или ограничението да е в леглото по време на раждането са стресиращи, присъствието на човек, който да я подкрепя непрекъснота може значително да я облекчи. Най-важно е тя да разбира и приема причините, заради които трябва да избягва да става, да се съсредоточи върху техниките, които все пак може да използва за облекчаване на дискомфорта и да използва всичката подкрепа, която може.

Източник: Simkin, P. The Birth Partner. 4th ed. Harvard common press, 2013