План за раждането

Планът за раждане може да е чудесен начин да определите кое е важно за Вас и кое не е. Той Ви помага да си изясните какво искате и какво не по време на раждането. И най-важното: защо!

Избирали ли сте си кола? Апартамент? Място, където да прекарате почивката си? Най-вероятно поне две от тези неща сте избирали. И най-вероятно не сте едновременно и търговец на автомобили, и брокер на недвижими имоти, и туристически агент. Въпреки това сте направили проучване и изборът Ви е бил информиран и на база Вашите приоритети. Именно такава е идеята и на плана за раждането. Не е нужно да сте лекар, или да завършите първа година за акушерка, за да можете да решите как бихте искали да протече Вашето раждане. Добре е да можете да четете и да мислите критично.

Е да, казвате си Вие, но раждането не може да се планира. То е непредвидимо, изненадва ни, зашеметява ни… Разбива илюзии и митове, преобръща света ни… Няма шанс да го предначертаем… Съгласна съм. Раждането е всичко изброено. Но също така съм убедена, че колкото сме по-информирани и наясно с това какво ни предстои, толкова по-уверени и спокойни ще бъдем. Толкова по-позитивно преживяване ще бъде посрещането на детето ни. Затова правим проучване, подготвяме се активно и да, планираме. Една добре информирана жена / двойка знае, че ще се наложи в един момент да пусне контрола и е подготвена (поне психически) за това.

Ето за какво става въпрос.

Планът за раждане може да е чудесен начин да определите кое е важно за Вас и кое не е. Той Ви помага да си изясните какво искате и какво не по време на раждането. И най-важното: защо! Какъв резултат очаквате да постигнете с определена стратегия от плана си? Каква друга стратегия би Ви помогнала, ако първата не може да бъде приложена?

Нещо много важно: планът за раждането не е документ или рецепта за ‘идеално’ раждане, макар че в резултат от планирането вероятно ще имате нещо написано. Всъщност, можете да решите дали да го оформите ‘официално’ или не. Но основното на плана за раждане не е листът хартия, или попълването на чеклист. Основното е процесът на информиране и взимане на решения – често заедно с партньора. Както и комуникацията на тези решения с избрания екип. Често дулите помагат на жените да намерят достатъчно информация, за съставят своя план за раждане.

Какво можете да постигнете с плана си за раждане:

✔️Ще определите своите приоритети след проучване на опциите си
✔️Ще изградите стратегия за справяне с онези неща, които най-много Ви плашат
✔️Ще знаете какво да очаквате през различните етапи от раждането и периода непосредствено след това, как да си помогнете, какви решения може да се наложи да взимате
✔️Ще имате повод да проведете подробен разговор за раждането с избрания лекар или акушерка.

Вероятно и Вие, и те ще имате въпроси, които искате да обсъдите. Съответно ще разберете кои евентуално са разминаванията между Вашите и техните очаквания. Ще разберете също и ако някои от желанията Ви са нереалистични. Ако има голямо разминаване между очакванията Ви и тези на екипа Ви, ще имате време да реагирате.

✔️Ще разбрете дали някои от Вашите желания са в противоречие със стандартните за болницата процедури и протоколи.

Как да подготвим плана си за раждането

Могат да се намерят много готови шаблони, но всъщност те са обобщени и могат да са доста далеч от Вашата ситуация или от реалността в болницата, където планирате да родите. Така че имате няколко стъпки, преди да стигнете до «писането» или формянето на плана:

– да се информирате за процеса на раждането – подробно и задълбочено.

– да се информирате за първите дни и часове след раждането

– да се информирате за кърменето / храненето на бебето

– да се информирате за обичайните практики и процедури в болницата

– да обсъдите своето виждане за раждането с партньора си и да вземете решенията си

– да ги систематизирате така, че да можете да ги обсъдите с лекаря / акушерката си. Всичко до тази стъпка ще направите, ако посетите цялостен курс за подготовка.

– да направите промени и отново да обсъдите с екипа. Да решите дали имате достатъчна степен на съвпадение на гледните точки, или е време да потърсите подкрепа на друго място.

А ако искате да започнете сега?

Силно Ви препоръчвам вместо да използвате готов план за раждане от Интернет, да започнете своя план от бял лист хартия. Освен, че са твърде лесни и не Ви помагат да учите активно, тези планове може да са далеч от реалността в болницата, в която планирате да родите.

Започнете като изготвите списък с теми или въпроси за раждането, които бихте искали да обсъдите със своя партньор, дула, акушерка или лекар. По кои теми искате да научите повече? Къде можете да намерите съвременна информация? Проучете, питайте, информирайте се.

Много жени правят това заедно с таткото. Започнете с основните си няколко приоритета, общо. Кое е най-важно за Вас? И не, не става въпрос за ‘да сте живи и здрави с бебето’. Това е по под разбиране и е базова презумпция, не е нужо да се планира.

След това си представете всеки етап от раждането.

Кои бяха те, да видим. Първи период – контракции за разкритие – има латентна и активна фаза, помните ли? После транзиция – отказваш се, но бързо идва втори период период. Напъни. Бебчето се ражда и следва трети период: раждането на плацентата. А след това: златният час с бебето… Какво ще правиш ти през всеки от тези периоди? А таткото? Какво не искате да правите или да Ви бъде правено? Запишете основните си приоритети за всеки от тези периоди на раждането. Какви въпроси възникнаха?

Когато имате готова първа версия на плана си, много много важно е да не пропуснете следващата стъпка. А тя е: обсъждане с екипа – обикновено лекаря. За да се уверите, че е възможно желанията Ви и представата Ви за раждането да се реализират в конкретната болница и с този конкретен екип. За повече информация относно болничните практики във Варна можете да се присъедините и към Раждане във Варна: информиран избор и подкрепа.

Някои основни насоки

  • Ако планирате да представите плана си в болницата, опитайте да го направите кратък и по същество: не повече от една страница. Малко вероятно е да бъде прочетен, ако е много по-дълъг. Можете да имате своя, по-подробна версия, която партньорът Ви да има за справка.
  • Използвайте утвърдителен език. Вместо ‘отказвам’, ‘не желая’: ‘планирам’, ‘желая’.
  • Направете го реалистичен. Това може да стане най-вече след подробно запознаване с болничните практики на конкретното място и до колко те са гъвкави.

А сега малко висш пилотаж.

Следващото упражнение не е лесно, но ще Ви помогне да задълбочите подготовката си за раждането, обещавам.

Често в плана си за раждането жените включват фрази от типа „не желая Х, освен ако не е наложително / по медицински причини“. Нооо, за екипа Ви много от процедурите и намесите, които се правят рутинно са си медицински необходими, независимо от индивидуалното състояние на бебето и майката. Примери са клизма, бръснене, пукане на мехура при прием в болницата… Пък и кой лекар би правил / предложил нещо, което е излишно (поне в неговите очи)? И ако случаят е такъв, фразата „само ако е необходимо“ ще даде възможност Вашият план лесно да бъде пренебрегнат и да се премине към обичайния протокол.

Една идея от Childbirth International: заявете как планирате да предотвратите необходимостта от дадена рутинна практика. Например: „Планирам да подпомогна прогреса на раждането с движение и смяна на позициите“ – за да не се налага намеса с окситоцин. Или, „Планирам да напъвам следвайки собствените си позиви, в удобна за мен поза и да ползвам топли компреси като превенция на епизиотомия“.

Зная, че не е никак лесно да напишете плана си по този начин. Но съм убедена, че това ще промени начина, по който мислите и правите планове за раждането си. Пробвайте!

План за Цезарово сечение

Ако планирате Цезарово сечение, или очаквате, че може да се стигне до операция, добре е да включите и това в плана си. Ето някои неща, които да обмислите и набележите:

  • Възможно ли е да бъде извършено т.нар. нежно Цезарово сечение? Характерно за него е, че клампирането на пъпната връв се отлага, ръцете на майката са свободни и тя би могла сама да я пререже, ако желае. Често и партньорът присъства. Ако желаят, майката (или бащата) сами ‘проверяват’ дали бебчето е момче или момиче. След това майката и бебето остават в контакт кожа-до-кожа и могат веднага да започнат опити за кърмене.
  • В случай, че не сте в състояние да сте с бебето веднага след раждането, искате ли друг да осъществни кожа-до-кожа с него? Тази роля обикновено се пада на таткото, а ползите за бебето са много.
  • Кога най-рано можете да започнете да кърмите?
  • Колко време след раждането е раздвижването?

В заключение, две неща. Първо, планът за раждането не е договор и закон. Той е процес. Много държа на това, предполагам сте забелязали, ако сте прочели до тук. Да имаш план за раждането не означава, че имаш гаранция и застраховка, че то ще протече точно както очакваш. Но означава, че си информирана и знаеш какви опции имаш. Или нямаш. И кои от тях си готова да приемеш, а кои не.

Плановете за раждане са обичайна практика на много места. Както пишат Pam England и Rob Horowitz в Birthing From Within, един план не може да замести конструктивния диалог с медицинския екип, или да Ви служи като ‘оръжие’ срещу екип, на когото нямате доверие. Той няма да ни помогне да преборим система, която се опира на остарели практики, но пък може да ни насочи към алтернативи и да ни фокусира върху приоритетите.

И още един бонус.

Макар че раждането наистина не може да се планира или предвиди, в процеса на информиране по всяка вероятност част от страховете Ви ще отпаднат. Ще видите и някои аспекти на раждането, за които може да не сте се замисляли. Ще си го представите по-ясно: както Вие, така и партньорът Ви. А това е важно, за да сте по-спокойни и уверени, когато дойде моментът за срещата с новия член на семейството.

Приятно планиране 🙂

За още информация и вдъхновение: седмичния бюлетин на „Сърце до сърце“.

Използвам случая да Ви поканя да се включите в курс, след края на който ще имате много яснота относно плана си за раждането. Вижте повече информация тук.

.

Подговка за активно естествено раждане

Конкретни стъпки към твоето активно раждане.

В предишен пост ти разказах защо е важно да раждаме активно. А тук ти предлагам конкретни стъпки към твоето активно естествено раждане.

Избор на болница

Кое се избира първо: болница или лекар? Сложен въпрос… Аз бих тръгнала по малко по-различен ред. Какви са твоите приоритети? Как си представяш раждането? Кой са трите, или дори петте, най-важни условия, за да бъдеш удовлетворена от раждането?

Тук отварям една скоба. „Да сме живи и здрави“ е нещо абсолютно базово, което би трябвало навсякъде да се предоставя на жените и бебетата им. Това е най-важното, разбира се. Но определено не е единственото, не е ‘важноTO‘ – сякаш друго важно няма, както често чуваме. Когато казваме ‘Важното е да сме / че сме живи и здрави’, ние отричаме значението огромен спектър от преживявания, които ще останат с нас до края на живота ни и вероятно ще ни влияят по някакъв начин. Така че да, важно е – основно е – да сме живи и здрави след раждането. Но е важно и да сме удовлетворени и спокойни, че се е случило по най-добрия възможен начин за нашата ситуация.

И така, взимай лист и пиши: петте най-важни за мен условия, свързани с раждането. След това помисли в коя болница можеш да имаш най-много от тях.

Екипът

В повечето случаи, подготовката ни за раждане започва с избор на лекар или екип. Добре е обаче това да не е и нейният край 🙂

След като набележиш кой лекар бихте искали да е с теб по време на раждането, идва важният момент да разбереш дали говорите на един език. Намирам за много полезно да имаш някои основни приоритети за раждането, които да обсъдиш с избрания специалист. Добре е това да се случи не в последния момент, за да имаш време да реагираш, ако случайно останеш изненадана от някой от отговорите.

Тук има някои идеи за въпроси.

Подходящ курс

Има курсове за раждане, които учат как ‘трябва’ да се ражда. Ако искаш да родиш активно, тоест ти, твоето тяло и твоите нужди да са в центъра на раждането, избери курс, който се фокусира върху това. Добре е да се включи и партньорът ти, тъй като неговата подкрепа също е от голямо значение.

Можете да разгледате варианти тук.

Подкрепа от партньора

Таткото може да има активна роля в изграждането на вашата обща визия за раждането. Бихте могли да работите заедно по плана си за раждането, да тренирате техники на дишане, да прочетете подходящи книги. А също и да посетите курс и да работите с дула за преодоляване на страховете си.

По време на самото раждане, таткото на бебето може да има огромна роля. Един добре запознат с процеса баща не само ще ти помага да сменяш позициите, но и ще ти вдъхва увереност, ще ти помага да разбереш какво се случва. Той ще бъде и твой ‘представител’, когато не искаш или не можеш да разговаряш. Виж тук разказ за едно чудесно Раждане без страх на Моника и Стамат!

Активност през бременността

Раждането прилича на маратон по много неща. Добре е да останеш активна възможно най-дълго през бременността си, за да поддържаш тялото си в тонус за това изпитание.

Разбира се, има случаи, в които се налага да лежиш, или да органичиш физическата си активност. Това далеч не означава, че няма да се справиш чудесно! Матката ти, която извършва голяма част от работата по време на раждането, ще продължи да се подготвя самостоятелно. Както сигурно знаеш, тя е мускул, които не можем да управляваме волево. Смята се, че т.нар. подготвителни контракции са именно тренировки за раждането.

Но ако няма противопоказания, не се колебай да си физически активна. Можеш да се включите в програма за спорт подходяща за бременни. Добре е да се разходждаш възможно най-много. Всяка една разходка пеше може да се причисли към подготовката за твоето активно раждане.

Присъедини се към група за подкрепа

Подкрепата от други жени, които са преживяли мечтаното си раждане, може да е окриляваща. В това се убедих лично, след като родих своето трето дете нормално след 2 секцио, до голяма степен и благодарение на други жени, които бяха родили така. Затова и създадох своята група за подкрепа. Можеш да се присъединиш тук.

А ако си от Варна, можеш да посетиш срещите за подкрепа, които организирам присъствено, когато ситуацията го позволява.

И няколко практични идеи за самото раждане

Активното раждане не следва определени правила. Правилото е жената да прави това, което тялото ѝ подсказва. Добре е да сменяш позициите така, че да се чувстваш комфортно и да опиташ да останеш максимално активна. Използвай мебелите в стаята, а в идеалния случай и специално подготвените топки, шалове, възглавници, столче за напъване, за да намериш удобна позиция.

Между контракциите можеш да опитвате техники за отпускане, като например тази.

Познат аромат, приглушени светлини, подкрепа от близък и тишина могат да си помогнат да се чувстваш по-спокойна. Има ли начин да си ги осигуриш за раждането?

Ако сте бременна или планирате бременност, абонирайте се за бюлетина на „Сърце до сърце“ за още идеи, информация и вдъхновение.

А ако искате повече идеи и индивидуална подкрепа в своята подготовка за активно раждане, можете да се свържете с мен. Ще се радвам да работим заедно за Вашето активно раждане!

Защо да раждам активно?

Съвременните препоръки са жената да има свобода на движение по време на първи период и сама да избере поза за раждането (изгонването) на бебето. Ето защо.

7 причини да изберете активно раждане

Не само в България, но и в голяма част от ‘модерния’ свят, жените раждат по гръб. Това е удобно за медицинския екип, но често не е оптимално за майката и бебето. Съвременните препоръки са жената да има свобода на движение по време на първи период и сама да избере поза за раждането (изгонването) на бебето.

Терминът ‘активно раждане’ е използван за пръв път от Джанет Баласкас през 80те години на 20ти век. Като обучител за раждане, тя открила, че жените в много традиционни култури не лежат по гръб докато раждат. Те по-скоро клякат, застават на колене, или стоят прави, обикновено заобиколени от други жени, които ги подкрепят.

По време на активно раждане, майката се движи и свободно избира позициите които са ѝ най-удобни. Това винаги е било нормално и всъщност позата по гръб се е преврънала в ‘стандартна’ не много отдавна. Смята се, че вероятно крал Луи 14 е държал на нея, за да наблюдава как се раждат децата му.

За съжаление за много жени тази позиция е най-малко неудобна, а често мъчителна. От физиологична гледна точка, лежането по гръб намалява с около 30% възможността на тази да се разшири.

Ето 7 причини за това активното раждане да е чудесна идея:

#1 Намалява рискът от медицински намеси

Доказано от различни изследвания. Препоръката на СЗО е жените да имат възможност да се движат и сами да избират позициите си по време на раждането.

#2 По-кратко раждане

Според този обзор, изправените позиции (както между другото и подкрепата от дула, не мога да не спомена) се свързват с по-кратка продължителност на първия период на раждането.

#3 По-безболезнено раждане

За много жени позата по гръб е възможно най-неудобна по време на раждане. Тази поза не е оптимална и за подпомагане на преминаването на бебето през родовите пътища.

#4 По-голям приток на кислород към бебето

Бременните често са съветвани да избягват да лежат по гръб, за да не притиска матката главен кръвоносен съд. Това важи и за раждането. Позицията по гръб може да намали притока на кислород към долната част на тялото, а от там и към бебето.

#5 По-удовлетворяващо раждане

Когато жената се чувства свободна и подкрепена да следва нуждите на тялото си, тя често е и по-удовлетворена от начина, по който протича процесът. Активно раждащите жени често имат подкрепа от партньора си, дула и други близки хора, което още повече допринася за по-голямата им удовлетвореност.

#6 Възползвате се максимално от гравитацията

Звучи логично, но за съжаление рядко се прилага. Както на шеговитата илюстрация по-долу, когато искате кетчупът да излезе от бутилката, не слагате бутилката легнала 🙂

#7 Партньорът Ви ще е по-ангажиран с процеса

По време на едно активно раждане, подкрепата от таткото е повече от добре дошла. Има много неша, които той би могъл да направи, за да подпомогне процеса. Ето някои от тях.

Очаквам ви на следващия курс за подготовка за активно раждане, за да придобиете увереност и практически умения, с които да сбъднете СВОЕТО раждане.

Раждане без страх

Това, че раждането боли, не означава, че е страшно.

Раждането започна с падането на тапата в понеделник вечер срещу вторник. Tака търпеливо започнах да чакам кога ще започне и същинското раждане.

В петък вечер получих леки болки, наподобяващи менструални и легнах да спя, защото знаех, че ще имам нужда от енергия. Към 12 часа контракциите се засилиха и без да будя таткото отидох в другата стая и започнах да подскачам на топката. Имах и червено течение, но проверих в книгата на Олга Дукат и се успокои, че е нормално и няма защо да бързам.

Към 3 часа и таткото се събуди и започнахме да следим честотата на контракциите. Контракциите овладявах с дълбоко дишане, подскачане на топката и музика. Таткото отиде да разходи кучето към 7 часа и с контракции на 4-5 минути тръгнахме към болницата.

Дежурната лекарка ме прегледа за разкритие и аз се чудих дали е нормално да не усещам нищо, все пак казваха, че е проверката за разкритието болезнена. Наум се молех да е поне 2 см, че да не трябва да се прибирам отново вкъщи. Много се притеснявах, че съм отишла твърде рано. Там за мое учудване установиха, че съм с 6 см разкритие.

Започна се дългото чакане. Сложиха ме легнала с изпънати крака и започнаха процедурите – кардиограма, тест за алергии, подписване на документи, а междувременно бях с контракции и маска на лицето. Всички казваха, че явно имам висок праг на болка и затова ме оставиха с опънати крака на доста болезнени контракции. Помолих ги да си сгъна краката, защото много ме боли, но ми казаха да ги държа изпънати,иначе не могат да направят изследванията.

След един час се качихме в активната зала, където ме чакаха д-р Цонев и Стамат. Седнах на топката и започнахме да чакаме.

Таткото беше до мен през цялото време.

Всички бяха в добро настроение, включително и аз. Бях доста развълнувана, че скоро ще срещна дъщеря си.

Контракциите станаха по-силни, но таткото ми пусна любимия пианист Yuruma и успях да се справя.

При достигането на 9 см започна и чувството за напън. С болката от него за жалост не можах да се справя. Напъните ми не бяха в точния момент, затова ми вляха окситоцин и ми спукаха мехура.

В плана ми за раждане пишеше, че не желая окситоцин и спукване на мехура, затова д-р Цонев ме попита какво мисля и аз му се доверих. След спукването на мехура се преместих от магарето на леглото, защото болката стана непоносима.

От там нататък имам бели петна. Спомням си, че не напъвах както трябва. Напъните продължиха около 2 часа и доста време главичката се показваше на 2 см, даже успях да я пипна. Края не си го спомням, защото не чувах никого, просто чувах един ужасен шум. Доктор Цонев направи епизотомия и някак си се събрах и успях да изкарам най-прекрасното бебе на света.

Сложиха го върху мен и забравих всичко. Спомням си, че го взеха за 30 минути, през които аз десет пъти питах кога ще ми я върнат. За мен беше важно да засуче възможно най-скоро. От тогава не сме се разделяли повече от половин час.

Искам да благодаря на д-р Цонев за подкрепата и въпреки че раждането не мина по план, се чуствствам напълно удоволетворена от решенията, които той взе и горда, че се справих без упойка. Най-странното е, че даже не съм се сещала нито за упойка, нито за секцио.

Знаех, че ще се справя.

Също така благодаря на Йоанна, която ни даде увереност, на мен и на таткото и отидохме без страх в родилната зала. Съветвам всяка жена да се информира, да отиде на курс и да прочете книгата на Олга Дукат. Йоанна ми оказа и емоционална подкрепа за кърменето, за което съм ѝ ужасно благодарна.

След такова позитивно раждане нямам страх да родя отново без упойка, но само при доктор Цонев. Прекрасен лекар, който през цялата бременност и раждане ми вдъхваше спокойствие – така успях да се насладя и на раждането, и на бременността ми.

Прераждане

Усмихната, решителна, информирана, борбена. Запознайте се с Таня от Варна и нейната битка за ВБАК!

На 22.03.2017 г. на бял свят се появи моята първа рожба. За съжаление Алекс дойде чрез секцио, нещо, за което не бях подготвена чисто психически. Мисълта, че не съм се справила, че не мога да съм пълноценна майка, ме смазваше. Това вървеше ръка за ръка с облекчението, че всичко е свършило – много ми тежеше в края на бременността и се мразех още повече, защото вместо да се отдам на вината, аз все пак чувствах някаква лекота. Тази травма, която до голяма степен сама си нанесох, не можех изобщо да преживея. При всяко обръщане към този момент мислено линчувах себе си.

Малко след раждането започнах да се интересувам дали е възможно и какво е нужно, за да родя естествено следващия път. Разбрах колко неподготвена съм била за първото си раждане, колко податлива съм била на манипулации и колко зависима от лекарската дума.

Мечтаехме за породени деца и през февруари 2018та видяхме отново 2 чертички. Уви, не е било писано. Ужасно много жени преминават през ада на „неуспешната бременност“; за мен това е загуба на дете, както и да го гледам и го преживявах за втори път. Потърсих помощ, чисто емоционална, попаднах на хора с много тъжни истории, така не бях сама в болката. Точно от тези хора научих за възможността за даряване на генетичен материал и се зарекох, че ако имам възможност някой ден ще даря яйцеклетки.

Продължихме с опитите, но без успех. Аз се върнах на работа и ежедневието ни грабна. Беше минало време от отбиването на Алекс и реших, че моментът е настъпил. Потърсих координати и през ноември 2019та станах донор. Усещането, че си помогнал на някой да сбъдне мечта и да получи смисъл в живота е много зареждащо, изпълва те и чувстваш едно чисто щастие. Три месеца по-късно моето добро ми се върна съвсем неочаквано – без планове, без опити, без сметки. Просто плод на любов. Така с началото на пандемията от корона вирус започна и моята четвърта бременност.

Реших, че този път ще се подготвя много по-добре за раждането. Имах бегла представа за дулите, за ролята им по време на бременността и раждането. Знаех, че ще потърся контакт, когато дойде моментът и го направих – скоро ми предстоеше среща с Йоанна Рачовска, но за нея по-нататък.

Имах късмет (така ще го нарека) и в ръцете ми попадна книгата на Олга Дукат – Раждане с любов. Невероятно е как само в първите 10 страници на една книга можеш толкова пъти да откриеш себе си, да се познаеш, да се разплачеш, да осъзнаеш, че всичките вини, които си си вменявала, всъщност на себе си и на лекарите, са ненужни. Да приемеш и да опиташ да си простиш. Може би това е най-важната първа стъпка за успешен ВБАК. И далеч не толкова лесна стъпка.

Не съм имала колебания за избора си на лекар, името на доктор Атанас Цонев ми беше познато и го свързвах само с положителни отзиви, просто не знаех дали ще се харесаме с него. Оказа се чудесен, такъв омайващ още от пръв поглед, отворен за ВБАК, за естественото раждане (нарочно не пиша нормално, а естествено!), подкрепящ бондинга, отложеното клампиране, отказа от къпане на бебето в първите 24 часа и още, и още. Познах си го – моят лекар беше.

Първото, което обсъдихме, беше какво е довело до секцио предния път. Както споменах, тъкмо ми беше олекнало, уж бях го приела и всичко беше наред, докато не разбрах, че причините, които са ми били изтъкнати за оперативно родоразрешение далеч не са били основателни. И онова глождещо чувство се върна. Всичко ми беше объркано и отново криво. Междувременно напредвах с книгата и идеята за успех започваше да изглежда реална.

Някъде към средата на бременността си се запознах и на живо с Йоанна. Беше специален ден – най-малката ѝ дъщеричка ставаше на 1 годинка, нейният втори успешен ВБА2К. Една от онези неслучайни случайности, които ти се случват в правилния момент. А тази среща, този разговор…не знам за нея как е било, но аз се почувствах изключително добре. Йоанна излъчва спокойствие и някак неусетно те предразполага да говориш, ама много и всичко да си кажеш. Един открит разговор с на пръв поглед непознат, който се усеща по-близък и от най-добрия ти приятел. За първи път споделих на глас това, което най ми е тежало и което вероятно е било причината да се самообвинявам толкова време.

Прибрах се у дома заредена, ентусиазирана и вярваща повече от всякога, че ще успея. Съпругът ми слушаше ентусиазирания ми разказ и каза само, че ме подкрепя, каквото и да реша. Така се съгласи да отидем на курс за подготовка за раждането. И там разбрах колко много той не вярва във всичко, което аз искам. За щастие, въпреки първоначалната си нагласа, след няколко срещи с Йоанна той разбра какво предстои. Не казвам, че се е успокоил, защото беше по-притеснен от всякога (ама той си е такъв), просто вече беше наясно какво ще се случи, научи същината на целия процес, етапите му, с какво и кога може да ми е полезен.

Поиска среща с д-р Цонев, която заради пандемията се случи онлайн (дай Боже всекиму такъв лекар!) и зададе и на него всичките си въпроси, пак си остана притеснен, НО информиран! Многократно обсъдихме възможности, рискове, до къде е границата. Усещането, че си подготвен за предстоящо ти носи сериозна увереност и спокойствие. Поне на мен това ми донесе. Оставаше само да чакаме.

И зачакахме. Всички мислехме, че ще пренося, терминът беше 08.11.2020, очаквахме бебето към средата на месеца. Но винаги трябва да очакваме неочакваното.

Петък (23.10) беше чудесен слънчев ден. Със съпруга ми се разходихме до морето, насладихме се на малко време само двамата, докато Алекс е на градина. После си го прибрахме и си имахме съвсем обикновена и спокойна петък вечер у дома. В 00:30 се събудих, водите ми изтекоха. Един от кофти сценариите беше това, докторът държеше незабавно да се тръгне към болницата в такъв случай.

Станах, събудих Дидо, изкъпах се, свекървата дойде, за да не будим Алекс, а ние тръгнахме към болницата. Прие ме д-р Иванов в 01:30 часа с изтекли води, с 0 см разкритие и никаква родова дейност. Имах План за раждане, в който детайлно бях описала какво искам и не искам да ми се прави. Това не се понрави особено, но през нощта ме оставиха и се съобразиха с мен.

Дежурният ме изпрати да поспя, защото предстои тежък ден, но в 3:00 часа започнаха регулярни контракции. В началото ги засичах в леглото, но започваше да боли повече и реших, че е по-добре да се движа. Разхождах се из коридорите, влизах в банята и разчитах на обезболяващия ефект на водата. По някое време умората надделя и реших, че трябва да се върна в леглото. Оказа се, че 4 минути са много време, в което дори можеш да поспиш, въпреки болката между тях.

Не очаквах толкова да боли, откровено казано. Повръщах многократно от болката. Опитвах да пия вода, но всяка глътка водеше до слдващо повръщане. Така някак се изниза нощта. Резултатът от нея – в 8:00 часа при преглед д-р Иванов установи 1 см разкритие, скъсена и изгладена шийка, според него чудесно, но на мен ми подейства доста демотивиращо.

Дежурните се смениха и дойде моят ад. Лекарката, която застъпи никак не беше привърженик на това, което исках аз. Последва преглед за разкритие 10 минути след предишния, защото тя искала, не било достатъчно това, което колегата предава. Аз изрично бях поискала тези прегледи да са максимално рядко. Дойде и анестезиоложка, било задължителна консултация. Чудесно, но тя дойде с катетър за епидурална упойка, каквато изрично бях казала да не ми се предлага, освен ако аз не попитам! В момент, в който много те боли и някой се появи с предложение за обезболяване е доста трудно да откажеш, аз успях.

Докато ме консултираше анестезиоложката бяха пуснали запис на тонове, но трябваше да лежа по гръб. Заради ужасната болка в кръста аз се изправих, лекарката не реагира, но пък една акушерка беше изключително ядосана, че съм дръзнала да стана. Чак вратата на стаята блъсна на излизане. И аз, и те разбрахме, че не съм удобен пациент. Водих битка на два фронта – трябваше да се справя с контракциите и да отстоявам исканията си едновременно.

Дежурната се появи, за да ме пита дали съм искала да се спазва Плана ми за раждане, аз категорично заявих, че държа на всичко написано. Тя се ядоса, обади се на моя лекар, с който се бяхме разбрали да дойде при ефективна родова дейност, но тя отказа да носи отговорност за мен и обстоятелствата наложиха по-ранното му пристигане. Аз също говорих с него. Явно двете версии се разминаваха. Той се появи бързо, след като разбра какво се случва. Вече нямаше да съм сама и се почувствах по – добре, за съжаление това не беше за дълго.

Бях с 3 см, а на него му се налагаше да излезе отново, увери ме, че ще се върне бързо и ми каза какво да правя, докато го няма. При мен остана Гери – една изключително мила, добра и внимателна акушерка. Дежурната изчака доктор Цонев да замине и пак започнаха атаки, неуместни коментари и действия. Докторът се върна, прогрес нямаше. Предложи да пуснем система с окситоцин, заради неефективните и ужасно болезнени контракции. Съгласих се, сложи ми система и замина отново с обещание, че ще се върне съвсем скоро и едва тогава ще има нов преглед за разкритие.

Дежурната обаче се появи пак, настоя да ме прегледа и каза, че има кървене. Спря системата и замина. Тогава настоях да се изправя и да отида до тоалетната, имах нужда да пишкам, но се оказа фалшива тревога. Но движението ми се отрази добре. Санитарката щеше да получи удар, мислеше, че ще родя в тоалетната. Върнах се набързо в стаята и отново ме накараха да легна.

Появи се моят лекар и не му се понрави като видя, че системата е спряна, последва преглед и от него, при който не се установи никакво кървене, матката си беше идеална и белегът от секциото непокътнат. Пусна системата отново и повече почти не се отдели от мен.

После всичко стана много интензивно, болката беше сюрреалистична, исках всичко да свърши. Да свърши веднага! Докторът само повтаряше, че се справям чудесно, че остава още малко, че ще успея. Правеше ми масаж: не точно масаж, а онзи силен натиск ниско в кръста, който за секунда поне облекчава. А аз все повече губех сили и увереност. Предложи ми да се изправя, но усещах, че не мога. Поисках епидурална упойка, но бях стигнала 7 см и беше невъзможно.

Оставаше малко, но усещах, че съм на предела. Молех се да ме срежат, нямах контрол над тялото си и исках всичко да спре. Докторът ми каза само, че съм с 9 см и вече съм родила, няма шанс да се откажа сега.

Започнах да усещам напъни, които не можех да контролирам. Казваха ми да не напъвам, а да дишам, това беше най –трудното нещо в този момент. Помня само топлите му ръце и как ми повтаряше да отворя очи, да го гледам. Толкова е успокояващ този човек. След това каза, че е дошъл моментът, в който ще ми трябва цялата ми сила. Някъде там някой наистина беше прочел онзи мой План и се появиха с кърпи, с които ми правиха топли компреси на перинеума.

Трябваше да се концентрирам и да се мобилизирам, докторът хвана ръката ми и я насочи надолу – докоснах нещо меко, той каза, че това е главата на бебето и това ми подейства много мотивиращо, наистина оставаше малко! Три контракции и общо четири напъна. В 13:35 се роди Михаил! (Аз също съм родена точно в 13:35!) Болката спря в секундата, в която усетих малкото телце върху гърдите си, като с магия спря! Дойде прилив на адреналин. Толкова си струва всичко, толкова неземно е усещането. Прегръщах детето си и се помирих със себе си.

Светът е нов. Михаил се роди. Аз се родих!

Съобразиха се с желанието ми за отложено клампиране, също и с отказа ми от къпане в първите 24 часа. Взеха детето за преглед, защото спуканият мехур можело да бъде в резултат на инфекция. От момента, в който ми го върнаха бяхме неразделни. Той засука, аз бях спокойна и всичко беше наред. Постродилната грижа беше перфектна. Никой не се опита да ми обясни как да си гледам детето. Питаха ме за всяко нещо и се съобразяваха с желанията ми.

На всички, на които тепърва предстои това пътуване, мога само да кажа да се информират, да четат много, да отидат на курс, да вкарат партньора в това приключение и да вярват. С подкрепа и добър екип всичко е възможно!

Една сравнително кратка история за раждането на Никола

Често ме питат дали е възможно водно раждане във Варна. Да видим!

В понеделник сутринта към 5 започнаха едни кратки, но болезнени контракции, на около 10-12 мин. Като станахме се изкъпах и предупредих Р., а той замина на работа. Исках да се забави с един ден това раждане, защото Р. имаше много работа този ден, а аз имах нужда от неговата подкрепа. Така че действахме в посока отлагане на раждането. С баткото (2г3м) закусихме, ходихме по магазини, срещахме се с баба и дядо. После го приспах в количката и го оставих на баба и дядо, а аз се разходих малко с приятелка. Пих магнезий, дали пък няма да се спрат? Не се спряха. Заваля малко и се прибрах, баткото също го прибраха заради дъжда и го позанимаваха малко докато аз „поспя“. После пак го изведоха на разходка. А пък аз вече едвам изтрайвам, на контракциите се спирам и се чудя как родителите ми нищо не са заподозрели.

Като взеха баткото, аз се опитах да си почивам пред компютъра, ама се оказа, че права ми е по-добре. Приготвих си продуктите за тортичките. Ясно беше, че ще се ражда вече. Засичах си контракциите на телефона – от на 7-8 мин ставаха на около 5 вече, изюрках Р. да  взима баткото да го приспиваме, защото напредва. Р. беше златен, съвсем сам го оправи, изкъпа и приспа. Детето също явно усещаше, че така трябва да стане, съдействал е на татко си. Аз през това време си преживявах контракциите с правене на мъфини и вокализирах в тон с миксера.

След като ги направих си намерих едно удобно място на дивана в кухнята и се опитах да поспивам между контракциите. Завих се хубаво с разни шалове. Към 22 събудих Р. да хапне и да решаваме какво правим. Според него имаше още много време, аз си мучах тихичко, макар и все по-силно. Контракциите бяха на по-малко от 5 мин, но предвид предния път ние нищо не съдихме по тях. А нямаше и тапа още. Нито води. Ритуалът ми беше седнала на кухненския диван, краката надолу и си вокализирах колкото се може по-ниско. Усещах пика на контракциите и се успокоявах много като започне да пада интензитета. Р. ми напомняше да пишкам и да пия чай.

При всяко мръдване до тоалетна обаче ритуалът се променяше и контракциите ставаха много интензивни. Тогава ми помагаше да опра гръб накъде и да тропам с краче. Малко след 12 спрях да ги засичам, почнах да мрънкам на Р. да ходим към болницата. Той естествено пак „рано е“, а аз – по-късно може и да не успееш да ме накараш да мръдна до колата. Стиснахме си ръцете към 2 да тръгнем, той започна да оправя багажа, а аз се обадих на нашите да дойдат да гледат баткото. Те дойдоха видимо притеснени, особено като ги помолих да не ми задават въпроси.

По пътя за Mайчин дом ни спря полиция, но Р. ги отсече с „жена ми ражда, може ли да не се бавим“. Имах няколко контракции с напън накрая в колата.

Приеха ни ак. Мавродинова и д-р Митев, много време се проточиха със записи и попълване на листи, екг-та, добре, че Р. беше да ме завива и да ми държи ръката на контракциите, направо увисвах на него, както си лежах. И продължавах да си викам и бръмча. Д-р Митев много бързо ме прегледа и като каза 6-7 см и супер много се зарадвахме с Р.. Казах им да пълнят ваната и да отиваме в залата. Реално във ваната влязох към 3ч. 2-3 контракции и си намерих най-малко неудобната поза. Ставаха все по-интензивни.

Малко след това дойде д-р Б. Яков – супер спокоен, изгони всички шумящи ненужни и суетящи се от залата, само акушерката остана, и каза че няма да ме проверява сега, а ще дойде пак след час или като усетя напъни. Не му казах още за напъните, само на Р..

От време на време слушаха тоновете, имаше ранни децелерации, но се връщаха бързо в норма. Малко преди да дойде д-р Б. Яков на една контракция накрая на напъна пипнах главичката на бебето. Не опипах коса, явно още си беше с мехура 🙂 опипах я поне на 2 пръста площ, а Р. много се въодушеви. Вече ме окуражаваше с „давай, Никола!“, докато аз му казвах „Николче, дай ми малко почивка!“.

Споделихме на д-р Б. Яков, той така или иначе искаше да ме преглежда, отново каза като предния път, че има да се изглажда около 1 см само към пубисната кост ( т.нар. Lip). Заради децелерациите обаче поиска да спука мехура, да види за мекониум, ние се съгласихме, спука го – а водите от бистри по- бистри 🙂  и ме пусна обратно във ваната.

Бях малко демотивирана от повторението на историята с „устната“, но нямаше кога да мисля много по въпроса. Вече контракциите бяха много близо една след друга, с напън накрая, а след няколко такива напънът изпълваше цялото време между контракциите. Аз бях клекнала във ваната, отново с бръмчене, даже май опитвах смях, който на напъните се превръщаше във викане.

Д-р Б. Яков направи още една проверка, предвид напъните, оказа се че вече цялата шийка се е изгладила и пътят на бебо е открит. Предложи ми да напъвам активно, а аз му обяснявам, че искам да забавим заради разкъсвания; той ме убеди, че е високо още бебето и да го побутна малко надолу и вече като опре на перинеума да забавяме. Даже предложи да застана на колене и лакти с гръб към акушерката и тя да придържа перинеума. Застанах така, напънах веднъж и започнах да усещам главата как се врязва, после напънът просто не спря. Усещах паренето, дишах кучешки, но напънът беше по-силен, Никола излезе супер бързо.

Акушерката се засуети нещо, оказа се, че отвива пъпна връв – 3 пъти увита, но той си изплака и си го гушнах, а д-р Б. Яков сподели, че той пъпната връв не я гледа къде е, защото няма връзка с изхода на раждането. Изчакахме малко пъпната връв, въпреки че на акушерката ѝ беше много трудно, но прояви търпение за нас. Р. я преряза – много горд и щастлив.

Дадох му бебето, за да изляза и да чакаме плацентата, която излезе с един напън още. И после малко шиене. Разкъсване 1ва степен около 2см. Нещо не бяха наясно коя педиатърка е на разположение, та тя дойде малко по- късно. Аспирира го малко, че хъркаше доста, иначе беше доволна 🙂 За разлика от батко си, това бебе не искаше да пълзи към гърда, не беше готово веднага да суче, засука след около 20-30 мин.

Този разказ има и продължение. Вижте как Никола се сдоби със сестричка!

Раждането на М. Беше страхотно!

Колко дена си представяте, че може да продължи раждането? Смятате ли, че има полза от подкрепата на таткото, на приятелка, на дула, на сестра? Какви техники знаете за справяне с болката? Пригответе се да прочетете и научите много от това истинско раждане-приключение с много герои, всеки на точното място в точното време 🙂

По време на първата си бременност бях заложила на подготовката и планирането:

  • Семинар с Мери Шварц за естествени акушерски умения
  • Курс за естествено раждане
  • Много статии в интернет
  • Учебници по АГ – основен курс
  • Много позитивни разговори
  • Тренировки за типовете дишане още от училищна възраст
  • Кегели (вече се отричат преди раждане)

Нагласата
Бях чувала много истории за раждания, протекли по коренно различни начини. Смятах, че ще има ясна корелация между интензитета на контракциите и разкритието. Много разчитах на топлината, позите на четири крака и натиска в кръста, а се оказа, че въобще нямах болки в кръста.

Уговорката
Подготвих си план за раждане и два пъти го обсъждах с д-р Б.Я. Той звучеше изключително естествено настроен, въпреки малките забележки. Доста държеше на метергиновата профилактика и аз обещах да си помисля, но в края на краищата обеща да стане както аз го искам, стига да не застрашаваме бебето. Хемоглобина ми на последната консултация беше малко нисък – 104, но аз се чувствах добре и ядях подходящи храни. Когато започнах да пренасям имахме прекрасни тонове и предвид, че по мои сметки трябваше да е заченат по-късно от изчисленото време, докторът се съгласи да чакаме процесът да тръгне естествено.

Придружители

Първата и най сигурна беше добра приятелка – С., която най-старателно се подготвяше откакто разбра, че съм бременна. Сестра ми и таткото (Р.) – до последно се чудех кой от тях да дойде с мен, като таткото беше с предимство, стига да се реши да дойде. В последствие се оказа, че подготовката на такъв голям екип е имала смисъл, тъй като раждането доста се проточи и можеха да се сменят и да си почиват.

Раждането

Всичко започна във вторник към 02 часа сутринта, 5 дни след термина, когато след поредното пишкане започнаха слаби контракции. До към 03 се въртях из къщи, болеше ме като опитам да легна. При следващото пишкане започна да пада „тапата” – кафеникаво зацапване, съвсем оскъдно, но пък за сметка на това продължи постоянно в следващите няколко часа. Събудих Р. с новината, че скоро ще си имаме бебче и че няма да ходи на работа. Контракциите бяха още доста нерегулярни, но за сметка на това болезнени и не можехме да се съсредоточим много върху нещо друго.

Излязохме на разходка до морска гара и из квартала, за около половин-един час и се прибрахме, но фокуса ни беше все върху предстоящото раждане. Пратих смс-и на сестра ми и С. да заповядат на кафе по някое време, за да могат да си организират деня и така да дойдат.

Когато пристигнаха вече обикалях нервно из къщи и ръмжах по време на всяка контракция. Те бяха позачестили, но още бяха краткотрайни. От събуждането до тогава вече бях ходила по голяма нужда 3 пъти и смятах, че добре съм прочистила червата си, което си беше вярно за дадения момент.

Пуснахме музика и пробвахме малко танци. Болката се усилваше, сестра ми засичаше контракциите и като станаха чувствително интензивни – над минута продължителни и на около 3 минути, бяхме убедени че скоро ще срещнем Мишо.

В 13:30 бяхме в болницата и там прегледа показа не повече от 1 см, явно до момента контракциите бяха стигнали само да изгладят шийката. Бебето беше с гръб напред и надясно – не най-добрата позиция, но поне не беше постериорно . Тоновете бяха чудесни и ни пуснаха да се разхождаме.

Явно имахме достатъчно време затова похапнахме малко черници от дървото пред Майчин дом. И отново разходки из квартала. И още стълби нагоре надолу, и танци в къщи, и почивка на столчето. С. и сестра ми ми натискаха акупресурните точки на раменете и на дланите за обезболяване. Пробвахме и тези на 4 пръста от глезена, макар че краката ми бяха толкова отекли, че трудно се откриваше глезен. Опитвахме да засилим контракциите – акупресура, малко от индийското което готвих предната вечер – доста пикантно естествено, ходене и танци, макар и не точно бели денс (видя ми се много трудно да го правя с корема). Въпросът беше, че контракциите ми бяха доста интензивни и болезнени – режещо болезнени и не можех да си обясня защо не напредваме.

Опитвахме да си говорим за други неща, да се отвличаме, разказваха ми вицове, но никой от нас не успя да отнеме фокуса от раждането. Отворихме бутилка вино и пихме за рождения ден на М. Към 16:30 пак отидохме до болницата, отново убедени, че съм направила разкритието и отново се сблъскахме с 1-1.5 см. Леко демотивиращо ни дойде.

Предложиха да ме приемат, но като си представих още колко може да продължи, предпочетох да се приберем и да си ръмжа в къщи. За втори път легнах по гръб – всъщност леко настрани, да запишат тоновете и разбрах защо е толкова важна позата – болката по време на контракция неимоверно се усили, а аз се чувствах адски безпомощна.

Вече не ми се разхождаше, уморена бях, болеше ме и бях започнала да се отчайвам. Между контракциите ту стоях възседнала един стол към облегалката, ту ходех наоколо като сомнамбул. С. успя да отиде на празника на детето си в детската градина. Започнахме да осъзнаваме, че наистина ще продължи по дълго от очакваното. Даже си говорихме за две приятелки които са раждали по 3 дни, но не ни се вярваше, че и мен ме чака подобно приключение. Аз все си мислех, че ще следим в коя фаза съм по продължителността и честотата на контракциите, но явно при мен не беше съвсем по учебник напредването.

Помолих ги да звъннат за съвет на една от дулите. Малко ми се губи последователността на събитията, но съветите бяха основно да опитам да си почина – вана, разговор с бебето и т.н. Аз от време на време си взимах горещ душ (тъй като нямаме вана), разговор с бебо така и не можах да проведа.

Но по някое време вечерта пристигна М. (дула), Р. легна да поспи. Тя ми показваше как да вокализирам с наистина ниски звуци – аз досега ръмжах като мече, но с това което тя ми показа сякаш усещах матката ми да вибрира. И натиска на акупресурните точки беше доста по-силен както тя ни го показа. Предложи да опитаме да обърнем бебето с гръб наляво, за да тръгне по-бързо след това. От обръщането помня как изчаках няколко контракции в поза гърди/колена, после лежах на едната страна, на другата.

Междувременно сестра ми и С. бяха направили един конвейер за носене на горещи кърпи, които ми слагаха на бедрата и кръста. Опитваха да ме хранят, но най-добре ми се получаваше с пиенето на течности по малко, мисля, че беше подсладен чай.  И трите гледаха накъде е бебето, в някакъв момент виждаха гърба му отзад в дясно, все още не мога да си обясня как, после бяха сигурни че сме го обърнали вече наляво и напред.

Аз се бях оставила на течението вече и се надявах, че скоро ще дойде моментът с еднорфините, когато ще спре болката и след няколко напъна ще си гушна бебчето. Даже го вярвах. Освен това с М. в къщи се чувствах толкова сигурна, че си представих, че спокойно до сутринта ще мога да родя в къщи. Даже се надявах сестра ми и С. и Р. да се навият.

С. обаче се беше притеснила точно от същото и виждах, че започва да нервничи. Нямаше как, ще се ходи в болница. Тя събуди Р. с новината, че ако не стане да ни закара до болницата ще си родя в къщи. И така отново събраха багажа ми и отново тръгнахме.

Отдавна не съм споменавала контракциите. Това е защото те си бяха все така интензивни, още по-болезнени, поне по 3 на 10 минути, адски дълги. И доста изтощаващи. В колата беше непоносимо – висях на дръжката над вратата и всяко люшване настрани на дупките или легналите полицаи усилваше болката от контракциите – явно разпъваше още повече връзките поддържащи матката.

През нощта по някое време пристигнахме в болницата, където ни прие дежурния лекар – А. А. – лекарката, при която най-често ставали естествените раждания. Като ѝ казахме, че имам много дълги контракции – 90-120сек. вече, нейният отговор беше: „Е, няма такива контракции”. Малко след това последва една и тя видя, че не е от нашето засичане, а наистина са толкова интензивни – още едно показание да ме приемат.

Последваха вагинален и УЗ преглед. Вагиналният показа 2см разкритие, при което аз много се отчаях. УЗ показа, че бебето е с гръб отново надясно и напред. Докторката се бе подлъгала по големия ми корем, че евентуално е много голямо, но ехото показа, че бебето е не повече от 3500, но има много околоплодни води.

И така те се приготвиха да ме приемат, записаха пак тонове – отново перфектни. Колебаехме се дали да се съгласим да ни приемат или да си отидем пак  у нас. Вече ни стана ясно, че не е ясно колко ще продължи, но на мен мисълта да седна пак в колата ме плашеше много. А и си представих, че мога да вляза във ваната и това да намали болката.

А.А. говори по телефона с Б.Я., уведоми го, че сме наникъде, но неговия съвет беше също да влизам, че сигурно съм много изтощена, а и да наблюдават бебето. Каза и че знае за многото води. В крайна сметка А.А ни убеди – каза, че просто ни приемат и ни оставят в стаята за активно раждане да си правим каквото си знаем, само на 2 часа ще идват да чуят тоновете на бебо. Така и стана.

Като се настанихме опитах да седна на топката, но не ми донесе никакво облекчение. Сестра ми и С. си тръгнаха и останахме само с Р. Той ми напълни ваната и влязох в нея. Топлата вода наистина ме отпусна и контракциите се разредиха и станаха доста по-леки. Успявах да спя в промеждутъците. Р. също поспиваше седнал до главата ми. Каза, че са станали на 15 минути. Като минаха 1.5-2 часа излязох за малко от ваната, за да не се обезводня, после пак влязох. Няколко пъти идваха акушерки да следят тоновете – отново перфектни.

Като се сменяха екипите сутринта, А.А дойде да ни види и ме посъветва да се съглася на амниотомия – каза, че толкова много води пречат контракциите да станат ефективни, т.е. пречат на главата на бебето да натиска шийката, което всъщност прави разкритието. И това не беше само за да се забързат нещата, тя каза че напълно си подкрепя естественото раждане, но така протичащо много ще ме изтощи и няма да имам сили за втория етап. Съгласих се да го обмисля, но засега решихме да го отложим малко във времето.

След ваната се чувствах много добре – отпочинала и с нови сили, смятах, че всичко може все едно да започне отначало и вече да бъде както го знаем по книгите – един вид рестартираме системата и всичко се оправя. Докато не започнаха отново контракциите със същата режеща болка ниско отпред и сравнително регулярни, а към обяд поредния вагинален преглед показа 2-3 см разкритие. Б.Я  каза, че предпочита окситоцина като метод за подпомагане на процеса пред амниотомията, но мен много ме беше страх – ако такава е болката без изкуствен окситоцин, каква ли щеше да е със… Сериозно започнахме да обмисляме амниотомията.

След още 3-4 часа отново започнах да се изтощавам, въпреки че хапнах и пиех доста течности. Постоянно ми напомняха да пишкам, но ми беше доста трудно. Вероятно всичко, което съм изпивала, е излизало под формата на пот. В крайна сметка в ранния следобед ми пукнаха водите – бистри, перфектни като тоновете на бебето. Голяма част излезе, после продължиха да текат на всяка контракция, което беше малко притеснително защото олях навсякъде, но се сетих че каквото и да става трябва да забравя за страха и срама. Сложих един памперс за възрастни, който беше ужасно огромен (нямаше S). А по въпроса за страха… уплаших се от амниотомията – от допира на метала ли, или от това че отстъпвах от мотото „без интервенции”, не знам от какво точно, но е факт че контракциите ми се разредиха точно след това.

М. предложи да излезем на разходка в двора и ме разсейваше с разговори за странични неща. Поне час прекарахме в двора, като продължавах по време на контракциите да клякам, висвайки на ръцете на М. или С. Отново прилагахме акупресура в точките над глезена за засилване на контракциите. В някакъв момент и сестра ми дойде – не помня какво точно я бяхме пращали да носи, но донесе кафета за помощниците ми. И черници за мен (макар че може да са ги е донесла по-рано или по-късно) Като се върнахме, контракциите отново бяха регулярни и нтензивни.

От тук нататък не помня нищо в часове, помня само че след като се стъмни вече бях с 9см разкритие и много се надявахме да родя преди 12 – датата 06.06 много ми допадаше. Оказа се обаче, че не става по желание, поне не по мое, трябвало и бебето да иска . С. към 20ч. се обадила на таткото да му каже, че както вървят нещата до полунощ ще съм родила и той се появи по някое време – точно навреме да ме поеме от ръцете на М. и С., които вече много бяха изморени.

През определени периоди идваха да проверят тоновете – продължаваха да са перфектни. При смяната на екипите вечерта на смяна дойде Рени – акушерка, с която бях говорила и на която имах страхотно доверие. Страшно се зарадвахме всички. Само че разкритието не се увеличаваше въобще, а контракциите ставаха все по-силни и по-болезнени. Аз отново чаках с нетърпение момента с ендорфините и спирането на болката по време на напъните, но времето минаваше, контракция след контракция, а напъни нямаше. Не обръщах внимание на нищо вече, само на силната болка. Кляках, ставах, виках, пръхтях, не знам дали оставих някой да спи във Вип-залите в съседство.

В крайна сметка се оказа че в един сегмент шийката ми не може да се изглади напълно. Б.Я. по време на няколко контракции се опита да я доизглади, но не се получаваше. Няколко пъти ми предлагаха окситоцин да засилим контракциите, но на мен ми се струваха толкова силни, че не можех да си представя, че е в тяхната сила проблемът.

Чух някой да споменава, че спазмолитици биха помогнали. И си поисках. И ми дадоха, но освен тях получих и бонус – абокат. Помнех че при моето раждане след като са направили ампула бусколизин на майка ми много бързо са започнали напъните, чак не са успели навреме да я преместят в родилно и затова много разчитах на подобна развръзка. Само че нищо не се повтаря. След 1 ампула Но-шпа получих и един атропин, но нито болката намаля, нито шийката се доизглади. Рени продължаваше по време на контракциите да опитва да избута препречващия сегмент. Тоновете на бебето продължаваха да се държат перфектни – над 120. Голям борец се оказа той.

По някое време от разговорите на Рени с Б.Я. или с М. чух и думата „асинклетизъм”най страшната за мен дума, защото това за мен означава, че нещо не е наред с позицията на бебето и става опасно за него. При някои асинклетични положения става невъзможно вагиналното раждане. Не знам в каква връзка са го употребили, но като го чух това и през главата ми започнаха да минават мисли за секцио. Чудех се защо не ми го предлагат, питах ги за колко време могат да го организират, но ми казаха, че дотук като сме стигнали ще се справим. Не изглеждаха разтревожени, по скоро изтормозени и малко изнервени. Предлагаха ми отново окситоцин и в един момент всички се съгласихме, че е време. Рени даже и по-рано предлагаше, но аз исках да се справя без.

Като го включиха и контракциите ми станаха още по-болезнени – смятах, че не е възможно. Съвсем бавна капка наистина, но след 4-5 такива контракции и викнах да го спрат – и отново не повярвах като дойде Рени и наистина махна системата. Като го спряха казаха, че пак са разредили контракциите и се наложи пак да го пуснат. Сложиха ми и транздюсера за тоновете с един колан на корема – да правят продължителен запис, но кабелът беше дълъг и можеше спокойно да ходя около леглото на което беше монитора. След още няколко окситоцинови контракции започнах да усещам и напън накрая на контракцията. Казах на Рени. Те явно бяха спокойни, защото чакаха точно това, а за мен нещо не беше все още наред – все още имах болка, при това доста силна.

Подготвяха ме за напъните. Обясниха ми какво трябва да правя. При първите 1-2 опита им казах, че от естествената ми клизма е минало доста време и че ще има резултат, както и стана, но след първия резултат ми сложиха подлога. Санитарката сравнително бързо дойде да изчисти и миризмата се махна. Аз също се поизчистих. И вече се приготвих за напъването. Опитах да седна на столчето, но много болеше, също както и на 4 крака, или права. Като цяло най – удобната ми поза през цялото време беше клечащата. Предложиха ми да се подпра този път на родилния стол, както и направих, от двете страни ме поддържаха таткото и М.

Рени опита да ми дирижира напъните, но много нежно, без да ми вика или да ме заплашва. След една-две контракции разбрах какво иска тя от мен, а М. тихо ме попита усещам ли си напъните. Добрата новина беше, че ги усещам и знам вече и тялото ми какво иска. Затова си поемах наистина въздух и напъвах с коремната си преса. Знаех, че задържането на дъха няма общо, затова не го задържах, само натисках с корема. Лошата новина беше, че така и не спря болката, но вече и аз знаех, че скоро ще си видя бебето и успях да се мобилизирам.

Между напъните отново следиха тоновете – останаха перфектни през цялото време. Дори Б.Я. му се учуди – „Голям инат излезе това бебе”. Не знам колко време са продължили напъните, определено не бяха 2-3, но и не продължиха твърде много, така че да изнервят доктора. Помня, че когато проряза главата искаха да ми дават да я пипна, а аз само им казах, че ще я пипам като излезе и да действаме. Предупредиха ме и че част от химена препречва и вероятно ще се разкъса малко към перинеума. Не ме интересуваше. Усетих опъването, усетих и леки иглички от разкъсването когато излезе главата, а после… едно мокро шмугване на телцето… даже не усетих първо рамо и второ рамо… помня шмугването на телцето и писъка на бебе… някой тръгна да реже пъпната връв, някой друг напомни да я изчакат да спре да пулсира, докато се суетяха ми дадоха бебето на корема и Р. ни гушна двамата. Не можех да си сдържам сълзите вече. От щастие разбира се. Един такъв мъничък и мокър, завит отгоре с една пелена, уж бебе, а напълно съвършен малък човек.

Докато слагаха ръкавици на Р., за да среже пъпната връв, Рени неразбрала какво става и я сряза. Като знам как се беше подготвил и какво изтърпя татко Р…. и да не успее да пререже накрая пъпната връв… И още едно нещо – не ми дадоха плацентата, но аз тогава вече въобще не се и интересувах от нея. Имах си моя М., който засука веднага като намери зърно и това беше достатъчно.

След като излезе М. помолих да спрат окситоцина, но не се получи, оставиха го и за плацентата, макар и на бавна капка. Като ги видях как стоят на тръни и няма да ме оставят на мира докато не видят цяла плацента напънах още веднъж и я изкарах – явно до влагалището, от там Б. я дръпна. Вече всички бяха доволни и спокойни. Поизмиха ме, Б. ми сложи местна упойка и започна да шие. Междувременно педиатърката взе Мишо да го прегледа и преслуша. За малко да го отнесе някъде за мерки и теглилки, но ѝ обяснихме, че щом е добре детето, ще го теглят и мерят по-късно, сега ще остане с мама и татко. Тя малко се разсърди, не стига, че не дадохме да го измият, после го сложихме върху мен, където имаше засъхнала кръв (сега като се замисля нямам идея от къде е дошла) а сега и да не го теглят… После се разбрахме с нея. 

Уважиха желанието ни за първия час, след като Б. свърши с шиенето ни оставиха в стаята още един час, сами да му се радваме. После с една количка ме извозиха до нормална стая, където вече имаше 2 майки с 2 бебчета, където си легнах с Мишо на корема и така спах няколко часа. Взеха го за малко само за сутрешен тоалет, където им напомних отново, че само мием дупето, никакво къпане. Той никак не беше мазен, така че нямаше много какво да пазим, но така поне нямаше да го мажат с някаква козметика за след баня.

Възстановяването за мен:
Разкъсване 1-ва степен към перинеума, 3 дни вани със смрадлика, на 7-мия ден вече нямах болка, сядах спокойно, даже покарах малко колело (вярно, от усилието малко ми се усилиха лохиите, но болка по шевовете нямах). На 12-тия ден направих 2 качвания на стената. Кърмене на поискване.

Беше страхотно!

П.С. Ето как продължава този разказ!