VBAC на голямо бебе – мисията възможна

Означава ли голямо бебе задължително секцио?

Предистория

Ще започна от това, че през 2016г. се наложи да родя първото си дете секцио, поради седалищно предлежание и двойно увита пъпна връв около врата. Въпреки че още в 7-ми месец всичко това се видя, следящият ме лекар (д-р Боян Георгиев) изчака до последно да види дали ще се промени нещо и насрочи дата за секциото едва няколко дни преди термин (да не 2 седмици…не 10дни :)).

Два дни преди насрочената дата за късмет дъщеря ми реши да избърза и тръгна сама. Събудих се от следобеден сън с контракции. Обадих се на следящата ме акушерка да предупредя, че тръгвам към болницата.

Докато пътувах към Майчин дом и докато се събере екипът, преминах през серия от доста силни контракции, стигайки разкритие от около 5см. За съжаление нямаше специалист, който да посмее да изроди бебето седалищно. Когато дойде докторът, извършиха операцията.

Така се роди първата ни дъщеря – точно 4000гр и 52см топчица любов.

❤️📍Втора бременност

През 2021г. забременях повторно. Много исках да родя нормално и търсех лекаря, който ще сбъдне мечтата ми🙂 Един ден случайно срещнах позната, която бе все още бременна с второто си детенце тогава. Тя сподели, че обмисля VBAC (бел. Йоанна – нормално раждане след цезарово сечение) при д-р Мирослав Иванов в “Майчин дом” Варна и ми го препоръча.

Реших да я послушам и си записах преглед при него. Д-р Иванов се оказа изключително адекватен, информиран и асистирал на не един VBAC по време на работата си в Германия. На прегледа прекарах сигурно час във въпроси, приказки и смях с този човек. Да, не просто лекар, а човек с главно Ч – сърдечен, емпатичен и разбран! Търпеливо отговори на всичко и ме изпрати с усмивка.

Разбира се, веднага като дойде момента се записах при него да следи бременността ми. А тя…тя мина безпроблемно. Наближи краят ѝ, а бебето отново вървеше голямо. Това нито за миг не разколеба д-р Иванов. Все пак първата ми дъщеря се роди 4кг. … та той го очакваше.

Само ми казваше, че няма противопоказания и щом го искам, ще се справя. Терминът ми чукаше на вратата, а аз нямах никакви признаци, че ще родя скоро. Д-р Иванов каза, че ще ме изчака до 10 дена след термин и че ме вика на тонове на всеки два дни. Останах за пореден път впечатлена…

10дни след термин!!!

Всеки друг вече щеше да гласи дата за секцио…

Раждането

На 26.10. следобяд падна “тапата”. Вечерта към 20ч. започнаха лека-полека контракциите, като се усилваха постепенно. В 00:00 получих силно болезнена контракция. След 5-6 минути последва втора…трета…

Решихме с мъжа ми да отидем до болницата, за да проверим с какво разкритие съм. Паркирахме пред болницата и какво да видим – няколко коли спрели на аварийни пред нас… Влязохме и се оказа, че в момента раждат още няколки жени по спешност. 😬

Седнахме да чакаме пред регистратура…след около десетина минути слезе д-р Елена Димитрова. Настани ме в един кабинет за запис на тонове, докато се освободи някоя родилна зала… А болките, те бяха вече адски. Едвам дочаках санитарката, която ме заведе в приемната. Там провериха разкритието, бях стигнала околo 5см.

Поисках си упойка…Реших, че е по-добре да пестя сили и да избегна и най-малкия риск от секцио. Докато ми подготвят документацията, разкритието стана 6см и как болеше 🤦🏻‍♀️ Най-сетне успяха да ми сложат упойка.

Вече бях “на себе си” и се обърнах към акушерката, която щеше да ме изражда, с молба да отложи максимално клампирането на пъпната връв. Тя се усмихна и каза “Нямаш грижи!”. 😮😍

Обадиха се на д-р Иванов и той не след дълго дойде…посред нощ! Когато пристигна аз вече бях с упойка и си почивах общо взето 😁. Не можех да повярвам, че не ме боли! Даже се притесних, че всичко утихна.

Поприказвахме си с доктора и по едно време реших, че съм си “починала”достатъчно и станах да се разхождам. Обикалях залата, после излязохме с доктора в коридора, повървяхме малко и изведнъж…

… водите ми изтекоха.

Върнахме се в родилна зала и се качих на магарето. Той се усмихна и каза: “Поемаш въздух, задържаш го, навеждаш брадичка към гърди и напъваш когато ти кажем!” Реших, че ще му се доверя и ще слушам, въпреки, че се бях настроила против дирижираното раждане 🤷🏻‍♀️

Точно 6-7 напъна по-късно, в 04:01ч. се роди нашата втора дъщеричка – 3840гр. и 53см. Сложиха я на гърдите ми и изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и я прерязаха.🙏🏻 След около 10-тина минути “родих” и плацентата, без стимулация с окситоцин. Докторът уважи и това ми решение.

Благодарение на правилното координиране на напъните от страна на екипа се разминах само с няколко вътрешни шева. След като почистиха и прегледаха Катрин, ми я дадоха веднага и тя засука. Около час стояхме гушнати в залата под наблюдение на екипа.

Думите са малко и най-голямото БЛАГОДАРЯ не стига, за това, което направи екипът за нас. Чувала съм какво ли не за Майчин дом… Да, може да съм имала късмет онази нощ, но всички хора, които бяха с мен тогава, бяха прекрасни и бяха професионалисти! От санитарката, която сама ми предложи вода ❤️, до д-р Иванов.

С този си дъъълъг разказ искам да ви покажа мили момичета, че

ИМА кой и ИМА как!

Че раждането на голямо бебе е мисия – възможна, възможна и след секцио. Че има професионалисти, които знаят какво правят и са сигурни в себе си и опита си, до толкова, че да ви предразположат и вас, да вярвате в себе си и да сте спокойни, че всичко, ще бъде наред! ❤️

Хареса ли Ви този разказ? Прочетете още вдъхновяващи истории тук.

Твоето раждане, твоите решения

Раждането рядко е по план. Но всяко раждане – дори такова съвсем не по план – може да бъде удовлетворяващо. Особено когато жената е подготвена и сама взима своите информирани решения в диалог с лекаря.

Имам две прекрасни деца. И двете са родени чрез цезарово сечение в една и съща болница, но преживяването на всяко раждане бе съвсем различно.

Много ми се искаше историята за раждането на второто ми дете да е история за успешен VBAC. И въпреки че не е и всичко се разви тотално различно от моите представи, аз имах едно чудесно раждане с подкрепа, разбиране и постродилна грижа, която пожелавам на всички майки. 

Историята ми започва през 2017 година, когато родих първото си дете. Следих се при лекар, на когото имах пълно доверие още от преди да забременея. От самото начало говорехме само за естествено раждане. Той ме подкрепяше и всичко изглеждаше наред.

Вярвах, че раждането е естествен процес, за който няма нужда да се подготвям и разчитах на специалиста, който съм избрала. Имах лека бременност до 7ми месец, когато получих контракции и се наложи да лежа повече и да приемам медикаменти. Това определено не ми се отрази добре психически и физически.

Все пак, продължавахме да говорим за естествено раждане. В края на 8ми месец следящият ме АГ започна да говори колко голямо е бебето, че аз съм с тесен таз и няма да мога да го родя нормално, а за капак се е обърнало седалищно. Искрено вярвах, че ще се обърне, и няма да се налага секцио. Лекарят настояваше, че е голямо и при всички случаи ще се стигне  до секцио. По-добре да било планирано.

Нямах сили да търся второ мнение, а и имах пълно доверие на лекаря си и се съгласих. Десет дни преди термин синът ми се роди – 51см, 3640гр, прекрасен. Оказа се, че все пак се е обърнал в главично предлежание малко преди операцията и е можело поне да опитаме естествено раждане. И така, имах прекрасен син, болезнено възстановяване и едно неприятно съмнение дали пък не е можело нещата да се случат по друг начин.

През 2020 година забременях за втори път. Започнаха да изплуват спомени за първото ми раждане и чак тогава осъзнах колко противоречиви чувства е оставило то в мен. И си мислех само как ли ще се грижа за 2 деца, спомняйки си пост-родилния период.

Вече знаех и за всички рискове, които операцията крие и честно казано, изпитвах много по-голям страх спрямо първия път. За проследяването на бременността си се насочих към същия лекар. Тогава все още мислех, че „веднъж секцио, значи винаги секцио“ и реших да съм при вече познат специалист. 

Случайно попаднах на групата „Раждане във Варна-информиран избор и подкрепа“ и се запознах с Йоанна. Не мога да опиша с думи каква подкрепа е тази жена! Благодарение на срещите в групата успях да си изясня доста съмнения и противоречия, които останаха в мен след първото раждане.

Разбрах, че разочарованието и страховете, които изпитвах, са следствие от липсата на информация и реална подкрепа от следящия ме лекар. Осъзнах, че той доста убедително е налагал мнението си, използвайки страховете ми. Благодарение на групата разбрах и за възможността за VBAC (нормално раждане след предишно цезарово сечение). 

Потърсих повече информация и започнах да се подготвям за възможно естествено раждане (vbac). Много исках този път нещата да се случат по най-естествения начин, да се вслушвам предимно в тялото си и бебето да се появи на бял свят когато самото то е готово. Знаех, че може пак да се стигне до секцио, но исках този път да направя всичко, което зависи от мен, за да го избегна. 

Отново имах лека бременност. Стараех се да се храня добре, да се движа повече и да се подготвя с информация за предстоящото раждане. В средата на 6ти месец отново започнах да усещам леки контракции. Веднага си помислих как лекарят отново ще ми назначи лекарства и ще трябва да пазя леглото. Споделих с Йоанна и тя ме посъветва да опитам да пия поне по 3 литра вода на ден като за начало. И колкото и да бях скептична, след 3 дни забравих за контракциите.  

Със следящия ме АГ още в началото обсъдих желанието си за естествено раждане, въпреки предишното секцио или поне да изчакаме да започнат индикации за раждане, преди да преминем към секцио, ако то е неизбежно. Тогава той ми каза, че няма проблем да опитам. В 5ти месец направи намек за секцио. Когато казах, че не искам да мисля за планово секцио, отговорът му беше: „Щом искаш, ще те оставя да се мъчиш, а после така или иначе ще те срежа„.

Това беше и капката, която преля чашата и ме накара да се обърна към друг лекар за самото раждане. Вече бях чувала за доктор Цонев от много места и затова, че той подкрепя vbac. Срещнах се с него. Отговори на всичките ми въпроси. Не ми обеща vbac на всяка цена, но ми обеща, че ще опитаме. Усетих съпричастност, разбиране, уважение към желанието ми да родя естествено. И най-вече усетих, че това е човекът, на когото искам да се доверя за раждането си. 

На преглед в 32ра седмица видяхме, че бебето се беше обърнало седалищно, но д-р Цонев ме успокои, че има време да се обърне. Аз също бях спокойна, тъй като и първото ми бебче се завъртя в последния момент. Започнах да правя упражнения за обръщане на бебето и зачаках следващия преглед. Междувременно правех йога, ходех много и се чувствах чудесно. 

Уви, в 37ма седмица ехографът отново показа, че бебето е със седалищно предлежание. Обсъдихме възможността за външно верзио, но процедурата, която включваше оставане в болница и високата цена без гаранция за успех, ме възпряха. Все още вярвах, че мога да помогна на бебето да се завърти. Уви, в 39 седмица бебето все още беше седалищно.

При това положение шансовете ми за vbac вече клоняха към нула. С лекаря обсъдихме вариантите. Обясни ми всички плюсове и минуси при различните сценарии. И през цялото време повтаряше, че ще направим това, което аз искам.

Реших да чакаме до термина и тогава преминем към секцио, с уговорката, че ако бебето се обърне, ще чакаме естествено раждане. Бях разочарована, че отново всичко ще се случи по някакъв установен болничен план, вместо бебето да се появи, когато е готово. Отново споделих с Йоанна, която ми оказа страхотна подкрепа в този момент. 

И така, зачаках датата на термина. Пет дни преди термин започнах да усещам леки нерегулярни контракции. На следващия ден видях и че част от тапата падна. Ден след това отидох за прием на документи и тонове в Майчин дом.

Както винаги, предупредих, че като лежа по гръб ми става зле, но акушерката държеше така да мерим тоновете. И докато си лежах, усетих силна контракция. Коремът ми се сви и придоби много странна форма, все едно бебето се качи към ребрата ми, а тоновете на бебето се изгубиха. За цели 7 минути.

Акушерката се притесни, извика старшата акушерка. Тя пък извика дежурния лекар. Появиха се и още двама души от персонала. Помня как лежах, като повтарях, че ми е зле и питах какво се случва, а 5 души се взираха в монитора притеснено и не ми отговаряха.

Това бяха най-дългите 7 минути в живота ми. Тонове така и не се появиха. Преместиха ме в друг кабинет, докато главната акушерка само нареждаше: „да идват да я вземат с количката и който е свободен да я реже“… А аз все едно не бях там и продължаваха да не ми отговарят какво се случва.

В този момент дойде и д-р Цонев. Всички започнаха един през друг да му обясняват какво е станало, а той се обърна към мен и ме помоли да му разкажа. Най-накрая някой ме чу. Помогна ми да легна настрани и веднага накара да ми пуснат нови тонове, като обясни че най-вероятно имам проблеми с вена кава. Хвана ме за ръка, успокои ме, каза, че ще види отново тоновете и след това ще преценим кое е най-доброто за мен и бебето. Започнах да дишам по-спокойно. 

При новото мерене тоновете вече бяха в норма. Лекарят ме успокои, че за момента всичко изглежда наред, но за всеки случай ще продължат да следят. Качиха ме в приемния кабинет на втория етаж и отново ми пуснаха тонове. Йоанна беше до мен виртуално, като постоянно проверяваше как съм и ми даваше съвети.

Д-р Цонев идваше през няколко минути, за да види тоновете. Говорихме доста. Тъй като не беше ясно каква е причината за дългата загуба на тоновете, а и вече имах индикации, че раждането започва, решихме да преминем към секцио. В нито един момент не усетих натиск за това. Знаех, че мога да стана и да си тръгна, ако реша, но виждах и един наистина загрижен лекар срещу мен, който искаше да се увери, че всичко с мен и бебето е наред. И аз исках същото.

Когато отидохме в операционната, д-р Цонев държеше ръцете ми, докато ми слагаха упойката и ме успокояваше. Обясняваше ми всяка стъпка и процедура, която следва. И заедно с мен се засмя, когато бебето изплака. 

Всяка майка знае какво е чувството да чуе първия плач на детето си. А ако минути преди това си се страхувала дали изобщо ще го чуеш, то това чувство се засилва на n-та степен. 

Малката топчица се роди 3640 гр, 51 см, точно колкото брат си. Малко след операцията ми я доведоха в реанимация, където я сложих на гърда и тя веднага засука. Раздвижиха ме 6 часа по-късно и установих, че ме боли много по-малко от първото секцио.

Питаха ме дали искам да остане с мен през нощта или предпочитам да я вземат, за да си почина. Питаха и дали искам да ми дадат АМ, докато слезе кърмата или не. Изобщо, съобразяваха с моите желания като майка. 

Д-р Цонев идваше да ме види всеки ден. Лично проверяваше белега от операцията и се уверяваше, че се чувствам добре. В деня на изписването дойде за снимка с бебето и лично представи малката на батко ѝ, който все още разказва историята на всички. 

Прибрах се щастлива вкъщи. Този път нямаше съмнения или самообвинения, че съм се оставила да ме манипулират. Имаше удовлетворение, че съм дала всичко от себе си, за да родя естествено и че съм дала на бебето време да е напълно готово за срещата с големия шарен свят.

Радвам се, че изчаках да започне родова дейност и че не избрах датата за раждането на дъщеря ми според нечий график. Възстанових много по-бързо и искрено вярвам, че това се дължи на физическата и психическа подготовка през бременноста. 

Въпреки, че нещата не се случиха така, както планирах, те се случиха по най-добрия възможен начин. 

(Бележка: снимката е илюстративна. Автор: Jozemara Friorili Lemes от Pexels)

Най-съкровеното ми преживяване

Ти можеш!

Благодаря на всички майки, които споделиха своите истории! Те ми даваха сила, кураж и вяра през цялата ми втора бременност. Дойде и моят ред да ви разкажа накратко за успешния си VBAC.

Първият ми син се роди на остров Родос, двадесет и три дни преди термин. Изтекоха ми водите през нощта. Живеехме в кемпър на сто километра от болницата. Проблем беше инфекцията, която ми откриха няколко дни преди това и ми предписаха антибиотик.

Може би заради тази инфекция /ауреус стафилококус/ така протекоха нещата: изтекоха ми водите наведнъж, нямах контракции и разкритие. На прегледа се загубиха за момент и тоновете на моя син. Дадоха ми кислородна маска и след няколко дълбоки вдишвания тоновете се върнаха.

Бързо след това ме вкараха в операционната. Чувствах една огромна вина. Едновременно с това бях много щастлива, тъй като след като се събудих от пълната упойка до мен бяха синът ми – напълно здрав и мъжът ми. Така бяхме заедно в една стая до изписването.

Две години и осем месеца по-късно, на 41 години, благодарение на професионализма и подкрепата на доктор Божикова от болница Пулс-Благоевград , аз изпитах най-голямото чудо за мен на света:

Раждането!

Доктор Божикова работи от скоро в тази болница. Аз бях първият им VBAC регистриран случай там. А преди около 15 години при нея са раждали успешно след секцио мои приятелки. Тя е изключителен лекар и прекрасен човек!

Контракциите ми започнаха към два следобяд и зачестиха много бързо. Бяха през двайсетина минути, когато влязох да взема душ. Изчаках мъжът ми да дойде и тръгнахме към болницата, която беше на петдесет километра от нас.

Към пет следобед бях вече приета в отделението със силни контракции и с около само сантиметър разкритие.Чаках с нетърпение доктор Божикова, защото знаех от други родилки, че помага за по-голямо разкритие по някакъв начин. Така се случи и при мен, но това беше доста болезнено. След като дойде и ме прегледа изведнъж бях с 4-5см разкритие.

И така, контракции през 5 минути, виках за помощ и за упойка и дойде моментът, в който аз почти се предадох. Исках да ме упоят и да спре тази раздираща цялото ми същество болка…и тогава тя ми каза:

„Слушай ме! Ти можеш!

Сега ще те прегледам и ще ти кажа, че бебето вече е на път и с няколко напъна ще излезе … “

Така и стана! След три часа и половина прекарани в болницата, на Разпети Петък родих моя втори син – Виктор!

Естественото раждане е наше право

Колко решаващо може да бъде второто мнение!

Моята история започва през 2017 с раждането на първата ми дъщеря, която беше с пъпна връв увита около врата. По думите на доктора ми – имах му безрезервно доверие – това беше достатъчна причина за секцио един ден преди термин.

Като се има предвид и че бебето не наддаваше, дори и не потърсих друго мнение, за което сега съжалявам. Но както и да е.

През 2020 забременях за втори път и реших да потърся същия доктор. След като в 7 месец нямаше никакви причини за секцио освен наличното първо такова, аз попитах за пореден път за нормално раждане.

Отговорът беше – може, но без мен.

Този отговор ме мотивира и въпреки притеснението от вече напредналата бременност, реших да потърся друг лекар. По препоръки на анестезиолози от Майчин дом, както и на мои познати, се насочих към д-р Мирослав Иванов от Майчин дом, което беше най-правилното ми решение. На термин се видяхме и се разбрахме да изчакаме докрая на седмицата. Ако не тръгне раждане, да отида да ми пусне бавна капка окситоцин.

На 4тия ден, в който пренасях – 04.04, влязох в болницата без започнала никаква родова дейност. В 10:3о ми пуснаха банката. В 11:30 започнаха контракции на 2 минути. В 14:30 бях с 4 см разкритие и ужасно болезнени контракции през 2 минути. Сложиха ми епидурална упойка и слава Богу, защото нямаше да издържа без нея.

Един час по-късно ми сложиха още една доза, защото главичката беше високо, въпреки че бях с 8см вече. През цялото време следяхме тоновете на бебето, защото на всяка контракция падаха за секунда .

В 18:20 родих моето момиченце с пъпна връв два пъти увита около врата . Разбрах защо тоновете са падали и не е слязла надолу …

Въпреки всички премеждия, крайният резултат е налице – родих естествено моята малка дъщеричка жива и здрава! Благодаря на д-р Иванов за смелостта и винаги ще му бъда благодарна! Сигурна съм че всеки друг щеше да намери причина за повторно секцио. Моето лично мнение за него е че е много внимателен, честен както и добър професионалист.

Естественото раждане е наше право , не се отказвайте от него! И ако докторът не Ви подкрепя, не се колебайте да потърсите друг, никога не е късно! Извинявам се за дългия разказ 🙂 !

Лъчезарно

През цялата бременност безброй пъти съм водила горе-долу следния диалог с роднини, приятели и познати:
– И сега? Как ще раждаш? Пак секцио, а? То щом първото е секцио, после не може нормално.
– А, може.
– Е, как ще може, няма да ти дадат да раждаш нормално.
– Ще ми дадат, ще ми дадат. Има такива, дето дават. Нормално ще раждам.
– Е….добре. Щом казваш.
– Ще видиш. (усмивка).

Забременях за втори път година и девет месеца след първото раждане. Две години и половина – чудесна разлика между двете деца (първата ми мисъл)! Този път ще излезе от където е влязло (втората ми мисъл)!

Да родя нормално за мен беше много важно още първия път, но тогава редица фактори доведоха до раждане със секцио. Предшествано от период на разочарование и страх , последвано от (прекалено) дълъг период на възстановяване и огорчение, че не се е получило както съм искала, първото ми раждане не е от любимите ми теми и общо взето го обобщавам така: „важното е че сме живи и здрави“ и „така е трябвало да стане“.

Второто обаче е нещо съвсем друго! С удоволствие споделям и разказвам, най-вече защото много бих се радвала ако информацията е полезна за някого и не на последно място – защото се гордея със себе си!

Няма две еднакви раждания, нито универсална рецепта, нито сигурност че ще се получи, но определено си струва да се опита! А пък ако се и получи – съвсем супер!

От самото начало ВЯРВАХ и просто ЗНАЕХ, че този път ще родя естествено. Защото естествено, от това по-естествено няма . Искам да кажа – природата си знае работата. Не го бях решила и не бих настоявала да се случи на всяка цена. Просто усещах, че ще се получи.

Не съм от безразсъдните. Не бих поела необоснован риск, нито бих драпала със зъби и нокти, само и само да е на моето. Голяма увереност ми даваше мисълта за мама – щом тя е успяла да роди три бебета нормално (всяко от които с тегло над 4 кг и половина!), защо пък аз да не мога?!

Не започнах веднага да чета и да търся информация. Първата ми работа след като направих теста беше да пиша на големия ми брат за да му кажа, че пак съм бременна, а той типично в негов стил попита пак ли ще е вуйчо, или този път ще е вуйна. По- късно след един преглед се оказа, че пак ще е вуйчо, защото освен ако бебето в корема ми не показваше среден пръст, то със сигурност е отново момче.

След петдневен престой в болница за задържане в началните седмици, когато се беше отлепил ембрионът от стената на матката и с две думи (или по точно цифри) нещата бяха 50/50, общо взето си карах една чудесна и спокойна бременност. Спокойна от здравословна гледна точка, защото от както се беше родил големият ми син цар Ивайло, понятието спокойно беше далечно и недостижимо.

Още в началото на бременността, след като околоплодното сакче се залепи обратно, разбрах че второто ми дете ще бъде още по- упорито и инато от първото. Нека! Значи е на моя страна и ще помага да се случат нещата по начина, по който природата ги е измислила да се случват. В този момент вярата ми в успеха се насърчи още повече.

През цялата бременност безброй пъти съм водила горе-долу следния диалог с роднини, приятели и познати:

– И сега? Как ще раждаш? Пак секцио, а? То щом първото е секцио, после не може нормално.

– А, може.

– Е, как ще може, няма да ти дадат да раждаш нормално.

– Ще ми дадат, ще ми дадат. Има такива, дето дават. Нормално ще раждам.

– Е….добре. Щом казваш.

– Ще видиш. (усмивка).

По едно време (не помня точно по кое) започнах да си ровичкам в интернет, да попрочета това онова по темата за вагиналното раждане след цезарово сечение. До този момент, признавам си, не бях срещала термина VBAC, нито знаех какво означава. Не съм чела прекалено много. Известно количество статии от чисто информативно естество, съдържащи статистки и основни, но не маловажни факти, като например че рискът от руптура на матката е под 1 % и че по-голям риск има при цезарово сечение, независимо кое поред. Напълно достатъчно.

От там нататък съм ползвала единствено група във фейсбук посветена на темата, от където почерпих много полезна информация. Списъци с имена и контакти на доктори подкрепящи VBAC, разкази на жени успели да родят така както са си мечтали, както и на такива, които въпреки че не са успели, са опитали. Всякакъв опит е полезен, а там беше от първо лице и можех да попитам всяка една жена каквото ми хрумне и ме интересува.

Четях, четях и вечер често посрещах мъжа ми с думите : „А знаеш ли че има една жена, която…“ и му разказвах какво съм прочела днес. Той през цялото време ми имаше пълно доверие, че съм направила своя информиран избор и нито за секунда не е оспорил решението ми да се пробвам, за което много му благодаря. Също така благодаря на мама, която въпреки неизмеримото си притеснение за детето си , нито веднъж не си позволи да го изкаже на глас, въпреки че го виждах в очите й, чувах го в треперещия й глас и го усещах в тревожно скръстените в скута й ръце.

Не мога да не си призная, че и аз се притеснявах. Добре де, ще си го кажа направо – страхувах се. Якото шубе. Какви ли не мисли ми минаваха през главата, какви ли не опасения, притеснения и „ами ако-та“. В крайна сметка намерих сили да се превъзмогна и да си позволя поне да опитам, което към днешна дата мога да обобщя така – струваше си!

Лекарката, при която се следях от още от самото начало, ме отряза – „пак ще те режеме“. Каза си ми го направо, без дори да съм отворила темата. Аз си замълчах , като трескаво започнах да мисля как по-бързо да си намеря доктор, който би ми казал – разбира се, че ще опитаме. Останах да се следя при нея докато не дойде моментът, в който започна все по-често да отваря темата, да планира операцията и да подпитва дали ще раждам с избор на екип. Тогава дойде и моят ред да я отрежа, като й заявих че да – избрала съм си екип, с който ще раждам нормално.

В осмия месец се свързах с лекарката, която бях избрала общо взето на произволен принцип, защото си бях харесала няколко специалисти с множество добри отзиви и позитивни разкази зад гърба си, както и немалък опит с подобни раждания. Видяхме се, обсъдихме, допадна ми. Сдържана, но отзивчива, незатрупваща с информация, но изчерпателно отговаряща на всичките ми въпроси. Ами оставаше само да чакаме. Беше ми казала, че би изчакала до седмица след термин, не повече и че разликата от две години и половина е чудесна.

Трябваше да родя на 29.06.2018г. Брат ми си беше резервирал билети от няколко месеца, за да пристигне от Англия и да е наоколо, когато вторият му племенник се появи на бял свят. Беше успял да си вземе само седмица отпуск около термина ми и в тази въпросна седмица ме спукваше от разходки, толкова далечни от дома, че приятелки ме питаха – добре де, не те ли е страх да не почнеш да раждаш в парка? Ми не ме е – отговарях – и да почна, няма да излезе за пет минути. Ще изтичам до нас за багажа.

Откакто моя приятелка чакаше търпеливо мъжа си да се изкъпе – „все едно той ще ражда“, в пет сутринта пред блока, не се притеснявах, че бебето ще излезе толкова бързо. (После пък го изчака да иде и такси да хване, така че съвсем бях спокойна, че – за съжаление – нещата не стават толкова бързо. Още повече че на нея й беше второ нормално раждане, а на мен – първо такова.)

Брат ми идваше всеки ден с мен за мерене на тонове, чакахме и гледахме да се появи някоя по-вълниста чертичка на листа, но уви. „Всичко е спокойно, чувства се добре, чакаме“, чувах за пореден път и вече започвах да се изнервям. Вече много ми се искаше да „приключа с тая работа“ и да ми олекне, „да разтоваря“ и да спра да се притеснявам дали пък няма нещо да се обърка, или я направо да си го кажа – „да не взема да пукна“.

Помните ли, че споменах, че вторият ми син показа ината си рано-рано? Явно беше решил да затвърди общото впечатление на магарешки инат. Брат ми си замина.Терминът ми също, а от бебе ни вест, ни кост, само шутове в корема. Преносих пет дни, започнах да раждам на шестия, родих на седмия.

На 4. 07. 2018 г. в 3:50 сутринта се събуждам от мълния. Само дето почвам да се чудя защо тая мълния ме удря в кръста? После се сещам че съм много, ама много бременна и явно вече и раждаща. Тогава идва и втората мисъл – ако това е само началото и още не боли толкова много , какво ли ще бъде след два- пет-осем часа?

Тогава, разбира се, още не знам, че ще бъдат 21 и наивно се успокоявам с два-пет-осем-от мен да мине-часа. Айде и един работен ден мога да издържа и то без обедна почивка!.

Отивам до тоалетна и пак си лягам, даже успявам да заспя. До сутринта същото се повтаря още един два пъти. Успявам да дремя и когато се развиделява ставам да информирам мъжа ми, че май днес ще стане татко за втори път и го изпращам на работа.

Следващите десет часа прекарвам вкъщи. Първо – чакам мъжа ми да свърши работа, за да ме закара в болницата. Второ – не бързам да ангажирам майка ми с голямото ми дете. Трето – предпочитам да изкарам колкото се може по-голяма част от раждането вкъщи, където се чувствам комфортно и спокойно, пък и съм заета с Ивайло и нямам време да го мисля много много.

Лекарката, при която трябваше да родя, замина на морето два дни преди термина ми и още не се беше върнала. Остави ме в ръцете на своя колега, която също замина няколко дни след нея: „само за два дни, но не се притеснявай, ако нещо стане има на кой да звънна да те поеме“. Доообре, щом има.

По някое време звъня на първата лекарка да я осведомя, че се почва. Тя ме съветва да се свържа с втората, защото е още на морето. Звъня ѝ. Тя също е на морето, „но няма проблем, довечера си хващам самолета, а до тогава ще поддържаме връзка по телефона да ми казваш как се развиват нещата“.

Започвам да се напрягям.

Майка ми също – „Отивай бе, отивай в болницата, айде колко време вече мина, стана обяд, сигурно е време вече“. „Няма да отида, ще ме срежат веднага, ако отида, ще си чакам мойта докторка“.

Цял ден ме режат ножове, зегета, циркуляри, но аз стоически изчаквам , търпя и даже с цялото си спокойствие лягам да поспя следобед с Ивайло. През това време докторката ми е звъняла, но след като ѝ казвам, че съм заспала, тя се успокоява, че явно щом мога да спя има още време до същинската част.

Цял ден не мога да засека никакви контракции. Ту ме реже през няколко минути, ту минава час, в който не се случва нищо. Става 18:00 часа. Мъжът ми се прибира. Чувам се отново с докторката: съветва ме да тръгвам за болницата. „Докато те приемат и те подготвят, аз ще съм дошла“. Ок , тръгваме и докато пътуваме започва да вали проливен летен дъжд.

Ще ми върви по вода, мисля си аз и прекрачвам прага на болницата с вид на мокро куче. Още не ме е хванало якото шубе, нямам паник атаки, не ми се иска да избягам и да се откажа – напротив – вече си мечтая по-бързо да се приключва с тая работа.

В спешния кабинет ме питат на колко минути са контракциите, а аз обяснявам че нямам представа, не мога да засека, ту ги има ту ги няма. Дежурните се споглеждат многозначително, а един от тях казва: „рано си дошла значи“. При което аз се изцъклям и си представям как трябва да се върна вкъщи и да прекарам още 14 часа в същото положение.

Все пак лягам да ме прегледат. Минават около 30 секунди, преди да чуя: „Пет плюс, приемаме я“. Аха! Знаех си аз, че вече сме по същество. Предвид това, което ме очакваше в следващите няколко часа, клизмата, от която толкова се страхувах ми се стори нещо като спа процедура.

Минах бързо и хладнокръвно всички подготовки, попълване на документи и преди да се отправя към следващия етап ми казват да звънна на лекарката, да ни ориентира как се движи. Първия път не вдига. Втория ми съобщава, че самолетът има закъснение и ще звънне на „план Б“.

След малко ми връща обаждане с вестта, че план Б не е в София. Направо не мога да повярвам! Нямам обаче време и сили да се ядосвам. Викам си – „квото ще да става“, и се отправям с бодра стъпка към предродилната зала, където веднага ме карат да си развържа косата, за да „отворя пътя на бебето“. Адски горещо ми е, с пуснатата коса все едно съм се наметнала с вълнено елече. Отварям всички прозорци. Навън вече не вали, станало е по юлски и следдъждовно задушно. До тази вечер никога не съм знаела, че човек – който и да е човек – е възможно да се поти толкова много.

Една акушерка минава да ми каже, че след малко ще мине да ме види някой от дежурните тази вечер лекари. Супер, нямам търпение да разбера как се развиват нещата. Пет минути по-късно влиза докторката, при която следях бременността си , гледа ме над очилата докато ѝ светне коя съм, съобщава ми, че „раждането ще води еди- кой си, ако изобщо се стигне до нормално раждане“ и излиза. Пращам й поздрави наум и се надявам до края на престоя ми, а и никога повече, да не я срещна.

След малко идва доктор еди-кой си. Проверява положението. „Всичко върви добре, осем см и излиза“ . Пак съм сама. Някаква котка мяука под прозореца толкова жално и протяжно, че не мога да не си помисля ,че А) сигурно и тя ражда или Б) в момента зачева.

Обикалям около леглото, без да спра. Даже нарочно слагам телефона ми да се зарежда в отсрещния край на стаята, за да правя разходки до него, да отговарям на съобщенията и после пак да поемам на пътешествие до отсрещната стена . По някое време минава една акушерка стажантка, явно има време за запълване, защото тази вечер е спокойно. Очевидно, щом съм сама в предродилна зала. (Добре, че ми се досвидя и не платих за самостоятелна такава. В крайна сметка реших, че ще ми е по-добре ако има и други агонизиращи жени покрай мен, но такъв ми бил късметът).

Докато тя разглежда татуировката ми, разпитва ме за значението ѝ, разказва ми за племенника си, набързо и сякаш между другото ми споделя, че като цяло не обича деца. След известно време оставам пак сама.

Продължавам да обикалям стаята и лягам само когато ме накарат за да измерят тоновете на бебето. През другото време си чатя с няколко човека, за да си отвличам вниманието от мисълта как и кога „динята ще мине през игленото ухо“.

Около 22:00 часа – еврика – пристига моята докторка. Преглежда ме, казва, че скоро ако не слезе бебето „май ще се наложи да го извадим“. Аз казвам: „ще слезе, ще слезе“. Тя ми спуква мехура (не пикочния, но ефектът е същия). Вървя и капя по пода. Една хигиенистка върви след мен намръщено и бърше. Не ми дават дори капчица вода, вече започвам да усещам, че нямам повече сили, а тепърва ще ми трябват.

Последния един час преди да се кача на магарето лежа завързана за апарата за тонове. Бият ми бусколизин. Устата ми е по-суха от Сахара, погледът ми е размазан, а болките са толкова брутални , че си стискам косата като спасително въже и се моля на всички богове да приключва всичко час по-скоро независимо по какъв начин.

След малко докторката ми съобщава, че „отиваме да раждаме“, а аз вече съм спряла да отговарям, защото нямам сила дори за това. Дотътрям се до магарето, покатервам се някак си и се почва едно напъване, едно дишане, едно скимтене… Пот капе в очите ми и ми люти, но въпреки това не си давам очилата на акушерката, искам като дойде момента да видя кой ми причинява всичко това.

След известно време неуспешни напъни: „виждам му косата(коса?! – си мисля), виждам, че акушерката държи нещо дълго, което отразява светлината и казва тихо, гледайки към докторката – „няма да стане, ще режа“ – „режи“.

Усещам нещо студено и няколко секунди по-късно Лъчезар се появява на бял свят, увит и вързан на възел с пъпната връв, с коса на кривата си глава, измяуква като котката, която ми правеше компания. Мятат го лигав и омазан на корема ми, да се запознаем и го взимат да го мерят и приведат в приличен вид, докато за докторката започва 40- минутен час по шев и кройка. Аз звъня по телефона да съобщя на таткото да идва в болницата за важно запознанство. После се обаждам на брат ми да му кажа че днес 5. 7. 2018г., в 00:52 ч е станал вуйчо за втори път на бебе тежащо 3,650 кг, дълго 53см и не е плешиво!

От там нататък изпитвам такова облекчение и така се отпускам , че почти заспивам докато „реставрират тунела“. Прекарвам задължителните два часа в коридора включена на някаква система, която нито знам каква е, нито ме интересува. Пристига гордият татко Владко, запознава се с втория си син, правим снимка на която малкият е усмихнат: усмивка която ще го съпътства почти ежеминутно занапред.

Аз съм уморена, но удовлетворена. Стана така, както вярвах, че ще стане. Благодарна съм и горда. След тридневен престой в болницата без никакви допълнителни медикаментозни терапии за мен или за бебето, ни изписват по живо по здраво.

Отивам си на най-прекрасното място на света – у дома. Семейството ни е се е увеличило с още един член. А цялото преживяване мога да опиша само с една дума – Лъчезарно.

Естествено раждане след две секцио

Колко пъти трябва да Ви кажат, че няма да успеете, за да повярвате в това?

Красимира Георгиева, гр. София, 2017г.

Имах си детска мечта – един ден като стана мама, да имам момчета, без значение колко са….човек трябва да внимава какво си пожелава….

Първа бременност – много желана – момче!! Мечтата ми се сбъдна! Първото момче в рода след три поколения момичета. Имах лека и безпроблемна бременност, ходих на работа до край.

Изобщо и през ум не ми мина вероятността да родя оперативно. Аз здрава, бебето главично, планирахме със съпруга ми да разширим семейството си скоро след раждането на първото дете и да създадем второто веднага след раждането. Точно заради това много държах да родя по естествен път, защото бях чувала, че след секцио трябва поне две години да се изчака.

Има прокоба в рода ни – първото мъжко Господ го прибира поколения наред и се изплаших да родя без подкрепа на лекар….А мъжът ми много ме увещаваше да не ползвам избор на екип. Четях и издирвах лекар, който да ми помогне да родя нормално.

Предоверих се. Знаех, че няма пречки да не родя нормално, но пропуснах нещо много важно и то е – подготовката за раждането. Трябваше да се образовам предварително за етапите на раждането, но аз вярвах, че природата си знае работата… Е, в български условия лекарите често се намесват в природните сили и объркват иначе така естествения процес на раждане…

Няколко дена преди термин лекарката ми направи вагинален преглед болезнено… Според мен отлепи мехура… Още същата нощ ми падна тапата, на сутринта започнаха контракции. Обадих й се. Тя беше нощна смяна и остана целия ден в болницата заради мен.

Отказах система. Оставиха ме в предродилн, ама се проточи 12ч… Ааааадски контракциии сам сама. Мъжът ми беше отвън. Още ме е яд, че не влезе при мен, а можеше! Накрая бяха през 20 секунди, по 2 минути всяка. Засичах ги. Разкритие – отчайващо – 4см…. На докторката ѝ писна да виси цял ден и да няма прогрес при раждането.

Вика – айде слагаме епидурална, а аз само за това се молех. Агонизирах. Боднаха ме. Неверояяяятно облекчение. 

Сърдечните тонове паднаха….хайде спешно в операционната. Там вече бебето имаше тонове, но въпреки това ме срязаха. Такова облекчение, но за кратко! Не знаех какво ме чака след това. Адските мъки, болка,не мога да стана, бях половин човек….

В последствие разбрах нещо много важно –  и майка ми, и сестра ми са направили разкритие по време на напъните. Аз съм била на косъм от напъните при такива контракции…

Докторката вика – можеш да си забременяваш веднага….

Е, не беше баш веднага, но след 9 месеца. Още преди да забременея започнах да ровя и търся какви са шансовете за нормално раждане след секцио. Вече знаех що е то контракции и кога съм за болница.

Оцених като грешка решението си при първите контракции да тичам в болницата. Образовах се за етапите на раждането, четях вдъхновяващи истории за смели момичета, успели да родят нормално след секцио и то за период по-кратък от две години. При нас разликата щеше да е около година и половина.

И така.

Втората бременност – абсолютно безпроблемна и спокойна, носех си голямото бебе, кърмих го през цялата бременност. Mигът наближаваше….първите дни на януари.

Спрях да излизам от вкъщи от страх да не падна на леда. Bеше лютата зима на 2012та. Бях решена като започне раждането да стоя у дома до последно, до напъни. Нямах екип, нямах лекар, следях си тоновете у дома с домашен доплер. Не мислех за руптура, вярвах, че няма да се случи точно на мен. Единствено се страхувах да не ми изтекат водите без да е започнало раждането…

Съдбата реши друго. В навечерието на новата година мъжът ми се тръшна от грип. Тръшна се и детето. Устоях 3 дни без да се заразя… на 3ти януари се събудих и аз болна. Започнаха контракции, поносими. Две денонощия ги търпях, т.е.не спах изобщо. На 5 януари усъмнах с температура, сълзи и сополи, всяка частичка от тялото ми ме болеше, бях подвижен труп. В допълнение с контракции и преумора от двете безсънни денонощия преди това….

Предадох се, изплаших се за бебето си.. Отидох в болницата – 4см.разкритие, контракции на 3мин., 80% изгладена шийка. Подписах съгласие за секцио и минах чинно за втори път под ножа и така се появи и второто ми момче – 1г. и 5м.след първото секцио

Не съжалявах толкова много за второто секцио, обвинявах първото. Поне кърмих бебетата си в тандем още половин година. Мина ми физическата и душевна болка с времето от неудовлетворителните раждания. Започнах да мечтая за момиченце, не че не се радвах на момченцата си – те са страхотен отбор! Но нали, вече бях постигнала мечтата си два пъти и ми се искаше и едно гальовно момиченце…

Почти пет години по-късно забременях за трети път – много планирано и щастливо. Бях на 37г. Бях нетърпелива да разбера пола. Още в 12та седмица при изследването за генетични аномалии, доктор–светило разпозна и със стопроцентова сигурност ми каза, че е момче. На въпроса ми какво мисли за нормално раждане след две секцио – той отсече:

Пълен абсурд! Имаш разкъсани коремни мускули, безброй сраствания, няма смисъл да се мъчиш, защото само ще се мъчиш излишно – тялото ти физически няма да може да отведе бебето навън…

Така или иначе на този етап от бременността не се и надявах на нормално раждане след двете секцио. Затова започнах да търся добър специалист по секцио, който да оправи срастванията от първите две. В 20 седмица отидох при друг виртуоз в откриването на на аномалии. Всичко с бебето ми беше наред. Попитах го и него боязливо дали има смисъл изобщо да се пробвам, а той се усмихна и рече:

Ама за какво ти е? Безсмислен риск. Това с нормалното раждане е отживелица. Аз дори съветвам пациентките си да изберат по-безболезнения метод на раждане – чрез секцио. Препоръчвам ти брат ми! Той е отличен специалист по секцио, шест операции може да ти направи без последствия!

Посърнах. Сбогувах се завинаги с мечтата си да родя така, както природата го определя. Пък и все пак бях на „възраст“….

Но надеждите ми за естествено раждане се възродиха в двайсет и шеста седмица, когато наблюдаващият лекар каза, че бебето е в идеална поза за раждане – с главата надолу, с гръбчето вляво. А то кротушче – не мръдна до края. И със съжаление ми каза, че ми препоръчва да ми вържат тръбите по време на третото секцио, защото четвърто секцио вече е рисковано за живота ми….

Ето това може би ме изстреля и мотивира да опитам да родя по естествен път. Как ще ми връзват тръбите?!!? Не че планирах четвърто дете, но нека изборът за това е мой, а не на нечий касапин, ууупс доктор…

Започнах да ровя и чета. Убедих се, че е в пъти по-ниско рисково да родя по естествен път в сравнение с трета операция и се заех с трудната и почти невъзможна задача да търся акушерки и доктори, които да се съгласят с моя „каприз“. Не бях чак толкова самонадеяна да вярвам, че бих се справила сама, без подкрепа на специалисти. Звънях, молех – всички отказваха, дори доктори с богат опит в израждания след VBAC Бях на ръба на отчаянието.

В първите дни от деветия месец накрая успях да намеря доктор, който ме изслуша, прегледа и не видя обективна причина за трето секцио. Каза – ще опитаме!

Даде ми шанс! А аз само това исках – ШАНС да опитам, или поне някой да ме изчака да започне спонтанно раждане.

Свързах се с акушерско звено – Акушерски кабинет Зебра, единственото по рода си по това време, които работеха в екип с избрания от мен доктор. След като разбраха, че докторът е дал „зелена светлина“, веднага ме подкрепиха в моето желание.

Видях се и с тях, страхотни момичета – много иновативни, много провокативни, много борещи се против статуквото в закостенялата ни родилна система. Много подкрепящи изцяло естественото раждане.

Терминът беше определен за 9.08, по мои сметки 6.08. На 1.08 отидох на рутинен преглед при доктора, който констатира:

Няма никакви изгледи за раждане още, а бебето е голямо вече над 3.5кг. Няма да чакаме дълго след термин.

А аз казах:

Спокойно – до 6.08 ще съм родила – очаквах раждането да започне 2-3 дни по-рано от моя изчислен термин… Но не.

Вървях много. На 5.08 вечерта отидохме на разходка до Витоша малко да се разхладим, че беше 38° жега. Извървяхме 12км. Почувствах се много силна и подвижна. Щом настъпи 6.08, по поръчка – в 1часа, както спях, се чу звучно ПУК – явно много силно щом се събудих и стреснах. Отидох до тоалетна – кристалчета излизаха от мен – води!

За пръв път виждах води как изглеждат. Ама не се изливаха като изведро, а на порции полека. Малко след това започнаха контракции – ааадски болезнени, но на големи интервали – може би 10-15мин. Викам си – рано е! Легнах си, ама на всяка контракция изтичаха води… С напредването на нощта станаха нетърпими и започнах силно да стена от болка.

В тишината на нощта звуците ми наподобяваха на зловещ вой. Как не събудихме спящите деца, а и живущите в блока не знам. В 4часа вече много ме болеше и писах на акушерките, че тръгвам към болницата с кратко описание на състоянието ми. 

Мъжът ми ме закара за 10 мин, остави ме пред болницата и веднага се прибра при спящите деца. 

Прие ме главната акушерка. Другите вече бяха в болницата и ме очакваха. В тяхно присъствие ме прегледа дежурната лекарка, която лаконично намекна, че шансовете за моята „лудост“ са минимални, защото нямам разкритие – едва 2см, а бебето се завъртяло постериорно (с челото напред) и вика:

Хммм…след две секцио и в тази позааааа…минимални шансове, направо е лудост да си вярвате, че ще успеете. Иначе води – чисти, изтичат постепенно, ама не вярвам, не вярвам! Едва ли ще успеете – и клатеше глава.“

Думите й закънтяха в ушите ми – „няма да успееш“. Отчаях се, толкова малко ми трябваше, за да ме обезкуражат… Викам си – ето това беше…край с мечтата ми, пак ще се ляга на операционната…Тогава до мен застанаха акушерките – онези самоотвержени момичета, които за нула време ми повдигнаха духа, докато вървяхме към предродилна зала като ми шепнеха:

Не я слушай, ние ще се справим, ще сме до теб през цялото време и ще се справим заедно с болката, ще успеем, вярвай!

Едната ми направи ребозо – техника за завъртане на бебето в подходяща поза с помощта на слинг и „пресяване“ на корема, докато аз стоях на четири крака. Другата пък ми каза да седна на топката после и през цялото време беше зад гърба ми, за да ми прилага контранатиск при всяка контракция.

Минаха кошмарни четири часа – постоянно влизах под душа, лягах, ставах, вървях, повръщах на всяка зловеща контракция. Въпреки жегата навън, мен ме втрисаше. Унасях се (полуприпадах) след всяка контракция. Единствено се чувствах добре на топката и под златните ръце на акушерката, която облекчаваше неимоверно болката с този контранатиск на таза. В промеждутъците си говорехме, а по време на контракциите виках:

„Никога повечеееее!“

В 7.45 дойде докторът, за да ме прегледа за разкритие. Бях достигнала до едва четири сантиметра! Отчайващо! За четири часа престой в болницата бях напреднала с едва два сантиметра….краят не се виждаше, а аз вече бях на ръба на силите си.

Предложи ми любезно:

„Виждам, че много те боли, ако искаш – подготвям те за секцио.

Викнах ужасено:

НЕЕЕЕ, моляяяя, не искам секцио, искам епидурална упойка!

Той:

„НЕ!“

Обаче, след петнайсет минути дойде пак явно с променено решение и вика:

Е, добре, тоновете на бебето са отлични и ако след два часа си направила 6 см., ще сложим епидурална.

ДВА ЧАСА!?!?! Как, та аз умирах вече…обаче бях решена да си ги дочакам и да не се предавам още…

В този момент акушерката, която беше неотлъчно до мен и чу разговора ни с доктора, ми вика:

„Излизам само за една контракция, дръж се здраво, още на следващата пак ще съм до теб.“

Подготвих се. Седнах на топката и се хванах за леглото с две ръце в очакване на новата вълна болка. Дойде след малко следващата контракция. Болка нямаше. Но имаше здрав НАПЪН. 

„НАПЪЪЪЪЪЪЪВАААААААМММММ!!!!!“

Сигурно съм подплашила животните в близкия зоопарк след нечовешкия ми вик.

Ама светкавично четирима души влетяха в стаята – три акушерки и докторът.

Едната ми вика:

„Не напъвай!!!“

Докторът:

„Нямаш разкритие, ще се разкъсаш цялата…!“

Ама пусто как?!? То това не се контролира. Бебето излизаше.

Акушерката ме провери, напипа главичката и каза:

„Тя ражда. Бързо да й помогнем да се премести в родилна зала.“

Часът – 8.05 – точно 20 минути след проверката и 4 сантиметровото разкритие…

Подкрепяна от акушерките, се преместих на магарето.

Дойде ми нечовешка сила, свръхенергия – казах си – това е МОЯТ шанс, оттук нататък от мен зависи, силата е в моите ръце!

Напъните бяха толкова мощни! Но въпреки това успях да слушам напътствията на главната акушерка и напъвах контролирано на всяка контракция по три пъти..

Заседна юнакът…..Божее като гюле го усещах между краката си. Докторката стоеше в готовност с ножиците и ме пита: казваш и правим епизиотомия. Викам, неееее!

Напъвах с всички човешки и нечовешки сили. На следващата контракция излезе! Розово, пухкаво момченце, третото подред. Води изтичаха от него и просто го завъртяха с лицето надолу, за да изтече свободно водата от него и след това изплака. Никой не му направи аспирация.

Вълната от щастие, която ме заля е несравнима, започнах да се смея се с глас, такъв адреналин се изля във вените ми! Направо ме задуши това велико чувство – ЩАСТИЕТО! УСПЯХ! УСПЯХ!!!! ЮХУУУУ!

И първата ми дума:

ИСКАМ ПАК! 

А докторът се разплака!

Веднага ми го подадоха с пъпната връв все още и той засука лакомо.

После ми сложиха абокат, едва след като бях родила! През цялото време от постъпването ми в болницата бях напълно свободна да се движа, без да съм завързана към системи или колани за мерене на тонове. Тоновете ги мереха с подвижен доплер.

Но след раждането на бебето трябваше да ми сложат банка с окситоцин, която да подпомогне излизането на плацентата, тъй като беше здраво слепната с белега от предишните операции. Излезе цяла. Ревизия на белега не ми направиха. 

Бебето – 3610, роди се в 8,37ч. Родих без разкъсвания, напълно естествено. Без системи, без медикаменти, без гелчета за предизвикване на раждане, без скачане по корема, без епизиотомия или перинеотомия и т.н… Всички страхотии които бях чела и чувала..

Напълно, напълно естествено раждане! По- красиво и от най-смелите ми мечти!

Бебчо заспа на гърдите ми преуморен от усилието да излезе… Бяхме неразделни от първия ни миг.

Страхотен екип, страхотни момичета, страхотен доктор! Цял живот ще съм им благодарна за вярата, за подкрепата, за самоотвержеността!

А аз успях да докажа, че няма невъзможни неща, ако човек много силно пожелае нещо, ако вярва и се бори за каузите си.

Красимира Георгиева

Гр. София, 14.10.2020г.

Моята мечта се превърна в реалност

Разказ за едно ВБАК раждане във Велико Търново с неочаквани обрати и шеметен финал.

Привет, мили дами! Ето и моята история за едно успешно естествено раждане след цезарово сечение.

На 14.05. 2015г. се роди синът ми Никола. До последно исках нормално раждане. Контракциите ми започнаха 14.30 следобед. Обадих се на лекаря, когото бях избрала и той ме посъветва да тръгна за болницата. След стандартните процедури по приемане, на ехографски преглед и при вече доста изразени контракции , той установи, че пъпната връв е двойно завита и за да сме спокойни за бебето по – оптималният вариант е оперативното раждане.

Без да се замисля се съгласих и подписах нужните документи. Така в 20.15 часа се роди синът ми. Мен ме събудиха доста по-късно. Така и не видях бебето. Разплаках се! Няма да описвам възстановяването, защото и него понесох доста тежко.

Тази година (2020) отново забременях, а единственото ми желание беше нормално раждане! Още от началото на бременността знаех какво искам и че мога да го постигна. Намерих си и доктор, който ме подкрепи!

Така на 01.10.2020 година в 15.30 ми изтекоха водите. Бяха зелени. Веднага се обадих на мъжа си да се прибере от работа. Докато се приготвим и пристигнем в болницата вече беше 18.30: живеем в друг град и си попътувахме до Велико Търново.

Доцентът ме чакаше в отделението. Прегледа ме: разкритие 4 см. Включиха ме на запис на тоновете. Не бяха добри. Пуснаха ми окситоцин, последваха и другите рутинни процедури. След 2 часа – нов запис. Също не беше добър.

Тогава се повдигна въпросът за секцио. За мое огромно щастие получих безусловна подкрепа и емпатия от дежурната акушерка. Наистина в такъв емоционален момент е от огромно значение ролята на акушерката и нейното отношение към родилката. Контракциите ми бяха много силни: на около 2 минути с продължителност 1 минута. След 10 минути ми направиха нов запис. Разликата беше в това, че вече не можех да си представя как ще легна заради болката, която изпитвах.

Тогава акушерката се съгласи да ми включи запис на тонове, докато съм права. Прие много добре идеята и възкликна трябва да сме иновативни, досега не съм го правила, но за всяко нещо има първи път.

По това време получих много силна контракция и тя ми хвана ръката. Чувството за сигурност, което изпитах в този момент, се помни цял живот.

Нещата станаха сериозни, имаше фетално страдание, а и заради изтеклите води със зелен цвят все повече се приближавахме до операцията. След вагинален преглед, Доцентът каза да се обадят на екипа за секцио. Аз го погледнах и казах искам живо и здраво бебе!

Докато ставах от леглото започна вагинално кървене и моята акушерка ме съпроводи до родилният стол. Докато се усетя ме съветваше как да напъвам. Болката изчезна. Съсредоточих се напълно над указанията.

След 4 контракции с напън видях как се подава главичката на дъщеря ми. Тя се роди с двойно увита пъпна връв (феталното страдание). Еуфорията и адреналинът ме завладяха напълно! Изпитах чудото на раждането! 21.55 часа. Благодаря на целия екип!

Ако разказът на Моника Ви е развълнувал и искате да прочетете още по темата за нормално раждане след секцио, разгледайте раздела VBAC България.

Сбъдването на една мечта

Разказът на Златина разбива едновременно няколко мита: за това, че не може да се роди нормално след секцио, за това, че не може да се роди голямо бебе по естествен път, особено след секцио, за това, че при ВБАК не трябва да се използва упойка…

Здравейте! Реших да споделя тук за моя успешен ВБАK (нормално раждане след цезарово сечение) и да дам надежда на всички, който искат да усетят красотата на естественото раждане ❤️!

Малко предистория: първата ми бременност…. Терминът ми беше за 11.01.16, преносих 7 дни. На 18.01.16 година с три см разкритие отидох на секцио, заради седалищно (краково) разположение на бебка, размери 3980гр, 52см. Бързо възстановяване след секциото, но останала надеждата за нормално раждане!

И така, почти 5 години минаха и нещата се случиха идеално!!! ☺️☺️☺️Терминът ми беше за 15.12.20 година (вторник). Бях сигурна, че ще пренося отново. До термин бях адски спокойна, дори багажа си не бях събрала. Трябваше да ходя на тонове през ден, като на 21.12.20 имах час при д-р Цонев (Майчин дом Варна) да види как са нещата. В неделя се отдадох на домакините задължения, като си казах, че все пак е редно и багажа да си оправя, но така и не ми остана време 😉☺️

С д-р Цонев се разбрахме в неделя (20.12) вечер, да си направя един Акушерски коктейл, пък знае ли се ….може да тръгнат нещата! В 18ч забърках аз коктейла и зачаках… Но нищо не се случваше (дет се вика дори и то тоалетна не ме караше да ходя). Около 20:30 часа вече взех да ходя до тоалетната, но определено си мислех, че ще бъде повече….

Реших да се изкъпя с гореща вода и да си легна в леглото за почивка. Около 21:30 часа ходих да пишкам и ми направи впечатление, че тоалетната хартия е малко „лигава“ и ми светна веднага лампата- това сигурно е началото, но все пак не ми се вярваше. Легнах аз в леглото и в един момент усещам, че нещо ме намокри. Скачам и газзз в тоалетната. Какво да видя – някаква странна слузеста течност изтича от мен, ама доста!

Влязох пак в банята, оправих се и какво да ви кажа, като се почнаха едни контракции вече около 22ч… Усетих аз, че нещата май ще се засилват. Станах да оправям аз багаж, ама ме боли…. В един момент гледам докато се мотам станало 24 часа. Мъжът ми се разбуди леко и му викам: „Наспа ли се?“А той ме гледа умно и де ли си вика тая какво иска сега от мен. Само докато му казах, „мисля че трябва да ходим до болницата“, като скочи, като хукна (и той не знае на къде) 😁😁😁.

Такаааа… Удари едно рамо, стегнахме багажа, а аз вече умирам, много ме боли! Грабнахме детето, облякохме го, щяхме да го водим в баба му. Ноо уви обадихме се да дойдат да го вземат, не мога, боли!!!

Тръгнахме към болницата, аз мра….мъжът ми уж засича контракции и в един момент вика: „Абе те са на 2мин!“. Пристигнахме в Майчин дом, влизам аз, с адски болки, разкритие 6см , светнах сигурно като коледна елха 😁😁😁Приеха ме в 01:30-02:00часа. И да ви кажа боли, боли си яко….

Дежурният лекар се обади на д-р Цонев. Разбраха се какво да правят и кога да идва той, сложиха ми епидурална упойка и нещата се нормализираха. В 5 часа дойде д-р Цонев, както винаги спокоен, усмихнат и абсолютно подкрепящ, провери ме за развитие, оп вече имахме 8-9см….

Сложиха ми малка система окситоцин за 20 мин (от 05:20-05:40) и докторът каза, че изтече ли времето ДЕЙСТВАМЕ! Всичко се случи за нямаше и 10-15мин….

В 05:55ч се роди синът ми Боян със завидните мерки 4120гр и 56см!!!!Думи нямам да изкажа благодарността си към всички, който направиха толкова неща, за да сбъднат мечтата ми. Благодаря първо на д-р Цонев, че повярва в мен, благодаря на д-р Костов за спокойствието, търпението и човечността, с които ме прие, благодаря на д-р Добрева за анестезията и на всичкиии акушерки, който бяха неотлъчно до мен мили, усмихнати и адски надъхващи!!!!

Б Л А Г О Д А Р Я В И !!!! ♥️♥️♥️♥️♥️

А на вас мили майчета, мога само да ви кажа: не позволявайте на никой да ви прави психоатаки и да се мъчи да ви раздели от мечтите ви! Вярвайте в себе си !!!!

Нормално раждане след цезарово сечение

Някои цифри и данни за ползите и рисковете от нормално раждане след цезарово сечение.

Поздравления за желанието да се информирате за ползите и рисковете от нормалното раждане след цезарово сечение! Преди да започнем, бързам да Ви предложа и още материали в блога, които вероятно ще Ви бъдат интересни:

Разкази за нормално раждане след секцио от различни градове в България

Разказ за моето нормално раждане след 2 секцио във Варна

Как да увеличим шансовете си за естествено раждане и ВБАК?

Нормално раждане след секцио в 11 стъпки

Фейсбук групата към блога, която поддържам аз, Йоанна, майка на 4 деца, две от които родени след 2 Цезарови сечения

Фейсбук група „ВБАК България“.

Повечето жени с едно предишно секцио и нисък хоризонтален разрез биха могли да родят по нормален път. Това е становището на редица уважавани професионални организации, в това число Американската асоциация на семейните лекари и Американсия колеж на акушерите и гинеколозите. Бебетата и майките им са по-здрави, имат по-малко усложнения и се прибират у дома по-скоро след раждането ако то е било вагинално, а не второ оперативно.

Ето още някои предимства на нормалното раждане:

  • бебето се ражда тогава, когато е готово и има по-малък риск да се роди недоносено, в сравнение с планирано Цезарово сечение (ЦС) без начало на родова дейност
  • в процеса на нормалното раждане бебето получава катехоламини – хормони, които помагат на беебто да се адаптира по-добре след раждането и намаляват риска от респираторни проблеми
  • бебетата родени по нормален път е много по-вероятно да бъдат кърмени
  • те също имат по-висок Апгар скор (оценка на състоянието на бебето, която се прави непосредствено след раждането и отново пет минути по-късно
  • рискът от инфекция за майката намалява до 2-4%
    намаляват се всички рискове, по принцип свързани с ЦС – повече за тях прочетете тук.

Отварям скоба: посочените по-горе данни са статистически, на база анализ на голям брой раждания и описват статистически риск. Те не дават прогноза за изхода от конкретно раждане, нито могат да са основание за сравнение между конкретни жени, техните раждания и и техните бебета.

Рискове при нормално раждане след ЦС (ВБАК)

Първо: от къде идва това странно съкращение. Терминът за такова раждане на английски език е VBAC – vaginal birth after cesarean. А тъй като източници на информация за този тип раждане има основно на английски, в България също свикнахме да използваме ВБАК като наименование. Ще го използвам и в този текст като синоним на ‘нормално / вагинално раждане след секцио’.

Като при всяко раждане, има рискове и при нормално раждане след ЦС. Обикновено най-притеснителният риск е този от руптура. При положение, че матката е рязана – при предишното раждане със секцио – има риск белегът да се отвори по време на раждането, т.е. да се получи руптура. Този риск обаче трябва да се разглежда в контекст, за да бъде добре разбран. Много жени избират повторно планово секцио именно заради страха от руптура.

Важно е да се различава руптура от дехистенция. Дехистенция (отваряне на краищата на белега) се получава при 1-2% от ВБАК ражданията, независимо дали белегът е хоризонтален или вертикален. Дехистенцията няма симптоми и не е опасна за майката и бебето.

Руптурата е по-сериозно усложнение и има различни симптоми: падане на тоновете на бебето, понякога кръвозагуба, силна болка различаваща се от контракциите. Ако не е използван медикамент за предизвикване на раждането, според изследвания рискът от руптура е средно около 0.8% за жени с хоризонтален белег. Това означава, че повече от 99% (!) от жените с едноплодна бременност раждащи бебе в главична позиция след предишно секцио, НЯМА да получат руптура.

Вероятността по време на всяко едно нормално раждане да се наложи спешно Цезарово сечение по друга причина (например пролапс на пъпната връв, кръвоизлив или фетален дистрес) е 2,7%, или поне три пъти по-голяма.

Няма толкова много данни за жени с вертикален разрез, но се смята, че при тях рискът от руптура е около 2,2%.

Ако все пак се получи руптура е важно да може бързо да се сформира екип, който да направи спешно Цезарово сечение. Според Effective Care in Pregnancy and Childbirth (Enkin, 2000), не са необходими изключителни съоръжения в случай на руптура. Според този източник болниците, които не могат да реагират бързо при спешна акушерска ситуация като рупурата, не биха могли да реагират и при други усложнения. А такива усложнения, както уточних по-горе, са по-чести. Примери: отлепяне на плацентата, пролапс на пъпната връв, тежък дистрес на плода. Тоест всяко родилно отделение, което може да се справи с тези усложнения, би трябвало да може безопасно да се поеме и нормално раждане след секцио.

Важно е жените да знаят какво могат да се направи, за да се намали рискът от руптура. До намесите изброени по-долу е добре да се прибягва след внимателна преценка на ползи спрямо рискове.

Процедури по време на планирано нормално раждане след секцио

Предизвикване

Употребата на окситоцин или простагландини за предизвикване или ускоряване на раждането по време на ВБАК е спорна заради вероятността да се увеличи рискът от руптура или дехистенция. Авторите на Effective Care in Pregnancy and Childbirth (Enkin, 2000) смятат, че изглежда е безопасно да се предизвика раждане при жени с предишно секцио. Според ACOG, употребата на окситоцин не е свързана с увеличен риск от руптура и употребата му е приемлива. Други източници обаче посочват различни мнения.

American Academy of Family Physicians (Toppenberg, 2002), заявяват, че неправилната употреба на окситоцин има знчителни рискове за майката и тези рискове могат да се увеличат при ВБАК, особено при бързо вливане.

Предизвикването на раждане, независимо от използвания метод, все повече се смята за рисков фактор за руптура. Според скорошни изследвания, руптурите са 3 до 5 пъти повече при жени, чиито ВБАК раждания са предизвикани в сравнение с жени, чиито раждания са започнали спонтанно.

Данните са особенo категорични за използването на по-силните маточни стимуланти като простагландините (E1 (misoprostol [Cytotec]) и E2 (dinoprostone [Cervidil]). Употребата им увеличава над 6 пъти случаите на руптура. Затова и се счита, че тези вещества трябва да се използват особено внимателно по време на ВБАК.

В своите насоки за ВБАК, ROCG предупреждава, че има 2 до 3 пъти увеличен риск от руптура и 1,5 пъти по-голям риск да се стигне до Цезарово сечение когато раждането е предизвикано, в сравнение със спонтанно раждане.

Според CNGOF (Френският колеж на акушерите и гинеколозите), предизвикването на раждане увеличава риска от руптура, който може да бъде изчислен на 1% ако се използва окситоцин и 2% ако се използват вагинални простагландини. Увеличеният риск при употреба на окситоцин зависи от дозата.

Макар че и предизвикването, и ускоряването на раждането са възможни и се прилагат често и по време на ВБАК, важно е да имате предвид увеличаването на риска в тези случаи. Ето обобщени данни от един анализ на този риск:

брой ражданияруптури%
Спонтанно започнало ВБАК раждане29,2631301 на 225 (0.44%)
Ускоряване с окситоцин15,6661091 на 144 (0.70%)
Предизвикване с окситоцин3,658541 на 125 (0.80%)
Предизвикване с простагландини1,817291 на 63 (1.6%)
Предизвикване с простагландини и окситоцин924161 на 58 (1.7%)
Източник: Nahum, Gerard, Pham, Krystle Quynh, Uterine Rupture in Pregnancy, 2015

Други изследвания имат подобни резултати. Според едно изследване от 2001 година има 15 пъти по-голям риск от руптура, ако раждането е предизвикано с простагландини.

Макар че данните не са категорични, изглежда, че има голяма вероятност окситоцинът и най-вече простагландините да увеличават риска от руптура.

Използване на обезболяващи лекарства

Все още не е точно установено дали е безопасна употребата на епидурална упойка по време на ВБАК раждания. Според някои автори, упойката може да маскира болката от евентуална руптура. За това обаче няма достатъчно доказателства.

Със сигурност употребата на епидурална упойка се свързва с по-честа употреба на окситоцин, тъй като тази упойка може да забави раждането в някой случаи. А както видяхме по-горе, окситоцинът може да увеличи риска от руптура, макар това да не е абсолютно точно установено. Ако ситуацията не изисква раждането да приключи за определено време (т.е. не се бърза), вероятно епидуралната упойка няма да повлияе върху риска, защото няма да се наложи ускоряване с окситоцин. Но в повечето случаи след поставена упойка има и определени очаквания за напредък на раждането.

Ревизия на матката

Много лекари правят т.нар. ревизия на матката след като се роди бебето, ако раждането е било след предишно секцио. Това се прави, за да се определи дали има дехистенция. Няма много изследвания, които да удостоверяват дали от тази процедура има ползи и дали тя има диагностична стойност. Резултатите са неясни, а самата ревизия има рискове, включително инфекция и потенциално превръщане на евентуална дехистенция в по-голяма руптура. Обикновено е и много болезнена и трябва да се извърши под упойка.

И ако изчетохте всичко до тук, напомням Ви пак, че вероятно и информацията от линковете по-долу ще Ви бъде полезна:

Разкази за нормално раждане след секцио от различни градове в България

Разказ за моето нормално раждане след 2 секцио във Варна

Как да увеличим шансовете си за естествено раждане и ВБАК?

Нормално раждане след секцио в 11 стъпки

Фейсбук групата към блога, която поддържам аз, Йоанна, майка на 4 деца, две от които родени след 2 Цезарови сечения

Фейсбук група „ВБАК България“.

VBAC facts (на английски език).

Подкрепа от дула за своето позитивно ВБАК раждане можете да потърсите тук.

Внимание! Информацията в тази публикация не представлява медицински съвет, а обобщение на данни. Всички решения за Вас и Вашето бебе следва да вземете след консултация с лекар.

Източници:

Учебни материали на Childbirth International. Също:

В трудни времена се раждат силни хора

Нарин ни разказва за не лесния пък до своето нормално раждане след секцио. Какво означава да се вклюбиш в акушерката си? Да видим!

Моята история започва в недалечната 2017 година когато родих първото си дете.  Когато видях положителния тест веднага започнах да звъня на най-близките си, включително и на двете ми най-добри приятелки, които в този период също бяха бременни: едната в 8мия месец, а другата в 4тия. Порадвахме се, поплакахме и така следваха съветите им: да се обадя на тяхната АГ, която следи бременностите им и да започна и аз да ходя при нея.

Така и направих. Обадих ѝ се и тя пое ангажимента да бъде моя лекар и приятел следващите 9 месеца в моя живот. От пръв поглед тя е много добър специалист – лекар, добър човек. Доверих ѝ се и никой не можеше да ме убеди , че има по-добри от нея, за мен тя беше Човека!

Моите две приятелки родиха секцио при нея. Едната с причината, че има операция от херния, а другата, че плацентата била ниско долу, не плацента превия, а просто ниско долу, както и че не била психически подготвена за нормално раждане и нямало да издържи на напрежението. Лекарката определяше датите за секцио, не пациентките ѝ! Така аз тогава не обърнах внимание на всичко това. Казах си: щом лекар го казва, значи има защо и така е трябвало, а за мен тя все още е най-прекрасният лекар в очите и сърцето ми!

Имах най-прекрасните девет месеца, супер лека и безпроблемна бременност! До момента, в  който не влязох в 9-ти месец и не получих бъбречна криза. Терминът ми беше за 28.03.2017. Веднага ѝ се обадих, защото не знаех какви са тези болки. Тя ме извика в кабинета и установи , че правя бъбречна криза, направи ми инжекция но-шпа и болките лека по-лека утихнаха. Останаха обаче изтощението и умората, като тя ми каза така: „Сега ще извикам моя близка приятелка нефролог, да те прегледа и ако имаш камъни и тя каже, че трябва да раждаме днес , ще трябва да го направим, за да не се измъчваш, тъй като може да получиш още една такава криза до като не родиш.”

Така дойде въпросната лекарка, прегледа ме, установиха , че имам два камъка от 3мм и 5мм. Взеха заедно решение, че за мен най-добре ще бъде да извадят бебето колкото се може по-скоро! Още същия ден приготвихме сака и хванахме пътя към болницата за така нареченото „спешно секцио”.

Всичко мина добре и на 13.03.17 година се роди прекрасната ми дъщеря Азра! Бях със спинална упойка и успях да видя какво човече родих. Показаха ми я набързо и я свалиха долу в нентологията. 

Да, но кошмарът за мен започваше тепърва, все още неосъзнала случващото се! Първият минус на секциото е, че не можеш да видиш и прегърнеш детето си, не можеш да го закърмиш веднага, защото нямаш силите да обгрижваш все още своето новородено! Така след цяла нощ будуване от емоции и разговори с близки и приятели, дойде сутринта, в която рехабилитатор влезе в стаята ни за да ни раздвижи.

Болките и опъванията са ужасни, ставаш и вървиш със скороста на мравката! Въпреки болките, които изпитвах, казах на въпросното момче, че искам да видя детето си и го помолих да ме придружи до стаята на бебетата. Той ме погледна странно с недоверчив поглед и ме попита дали ще се справя. Аз му казах, че вече съм майка и няма сила, която да ме спре!

Така хваната под ръчичка за него извървях един дълъг коридор докато не стигнах до „прозореца” където стоят бебетата. Изкараха Азра, а аз започнах да плача от радост и от тъга, че тя не е до мен! Плачех постоянно, за всичко, за най- малкото… за едната усмивка на мъжът ми дори!

Истинският кошмар започна когато се прибрахме във вкъщи. Тогава осъзнах, че нещо с мен не е наред. Усещах постоянен страх, че бебето няма да оцелее, че родителите ми, които пътуват, за да дойдат да видят мен и бебето, ще катастрофират и всички ще починат. Плачех за всичко, не успявах да спя, дори когато бебето спеше. Черни мисли бяха обладали моя ум, а умората и изтощението ставаха все повече и повече!

Не успях да кърмя рожбата си, защото видиш ли ти помпата не може да изпомпи и 20мл, а на гърда тя сучеше. Но аз бях твърдо решена да следя милилитрите, голяма глупст, голяма грешка! Давах АМ (адаптирано мляко) и се чувствах все едно давах отрова, и пак ревове, и пак драми!

Така 15-20 дена след раждането, малката мина изцяло на АМ. Лека полека тази следродилна тъга започна да напуска моя ум и тяло. С времето и ситуациите, които се случиха с мен и около мен започнах да осъзнавам къде съм грешала и какво е трябвало да направя.

И така, бях твърдо решена, че за второто бебе няма да повтарям същите грешки, като при първото. За всички негативи, които ми се случиха, до ден днешен обвинявам секциото и рязко взетото решение да ме оперират!

Две години и пет месеца след секциото забремнях отново. Този път бях твърдо решена, че ще раждам нормално и никой и нищо не може да промени това мое решение! Естествено, аз все още много държах на моята АГ и исках отново тя да следи бременността ми въпреки слуховете, че тя нормално не изражда.

Аз наивно си мислех, че за нея аз съм по специална и ще се вслуша в моите искания и желания!

Така и беше до последно, отново имах прекрасни девет месеца, отново всичко с мен и бебето беше перфектно! Като на всеки преглед аз казвах, че искам нормално и тя казваше, че мога да родя нормално и тя ще ми помогне и ще бъде до мен. До последния преглед, който се състоя при нея….

Бременна в началото на 9-я месец отивам на тонове и ехограф. Мина прегледа и сядам на стола пред нея, а тя на един бял лист ми пише една дата 09.03, при което аз я питам какво е това. Тя ми заявява датата ти за секцио! Аз супер шокирана ѝ казвам: Да ама аз искам нормално раждане, както бяхме говорили! И тя започна: да, ама миличка, виждаш той е с голяма глава, като сестра си, ти си с тесен таз и още куп други нейни теории, които да ме откажат от нормалното раждане!

Някак си обладана от разговора, взех бялото листче и  напуснах кабинета. Обадих се на съпруга си веднага. Разказах му какво се случи и той категорично отказа тази дата за секцио и ми каза така: „Какво стана, нали нямаше проблем за нормално раждане? Какво се промени в последния момент? Кажи ѝ на лекарката, че не искаме тази дата и ако ще е секцио ще бъде датата на дъщеря ни: 13.03.” И ми затвори телефона.

Аз разстроена се обаждам на АГ и казвам, че той не иска тази дата и иска 13.03, а тя ми каза така: „Не може тогава; много е близко до  термина ти (17.03.2020). Ако вземеш да родиш през нощите, какво ще те правя тогава???“

Прибирам се аз с идеята да се опитвам да разубедя мъжа си и той да се съгласи с тази дата и просто всичко да приключва. Да ама не. Той упорито държеше на това или 13.03, или нормално и се афектира страшно много от думите ѝ „ако вземеш да родиш през нощите”. Какво било това, тя ли щяла да решава кога синът ни ще се ражда, то си е непредвидим процес, може и през нощта да тръгне. И как така тя ще преценява на коя дата ще се ражда нашето дете. Според него тя си разпределяше графика както на нея и е удобно!

Съпругът ми категорично отказваше нейните теории. Каза ми ако не се съгласи, ще намерим други лекари. Сякаш в Бургас няма други лекари!? Ако не беше упоритостта му, аз веднага щях да се съглася за секциото! Благодаря му, че повярва в мен и не ме остави да взема грешни решения!

Започна нашето голямо търсене. Звъннах на една от акушерките в болницата, в която родих дъщеря си, за да поискам съвет и да попитам ако тръгне евентуално раждане дали тя би била до мен и би ме подкрепяла в този важен за мен момент…. Ето тук започва истинската борба. Тя така категорично ми отказа, като започна да ме убеждава, че само 3г след секциото е супер малък период и рискът за мен и бебето е толкова огромен, че тя няма как да поема такава отговорност. Трябвало да минат минимум 7 години, че да се случи това, което искам аз. Каза ми, че в тяхната болница ВБАК има 1:1000 и то съвсем случайно станало. С две изречения тя ми каза, че дори и да тръгна към болницата в активна фаза с контракции и разкритие, пак ще ме срежат!

Ето това беше моментът, в който аз категорично се отказах и от тази болница, и от така обичаната от мен лекарка! Направихме една среща с АГ-то. Казахме, че сме разочоровани и ще намерим друг вариант. Взех си всички необходими документи за постъпване в болница и излязох от този кабинет завинаги!

Сега трябваше да намеря някой, който да се съгласи за ВБАК (нормално раждане след цезарово сечение – бел. Йоанна) с мен ли поне ми даде този шанс! В групата за Вагинално раждане след цезарово сечение съм от 2017 година. Винаги с интерес четях постовете, най-вече за бургаските успели мами. От там виждах само две имена: на акушерката Велина Василева и на доктор Златко Кироваков, които покрепят и израждат майките след секцио!

Без да се замисля писах на Акушерката, а тя ахххх ТЯ ….. УНИКАЛНА Е! Не след дълго ми отговори с такъв позтивизъм, че още от първите редове аз разбрах, че ще родя естествено при тази жена! Моментално ми изпрати клипове и материали, за да започна да се подготвям за ВБАК!

Уговорихме се за среща, исках да я видя и на живо. Беше на работа, извика ме пред родилно отделение. Още щом излезе, тя ме обгърна с топлина и нежност. Поговорихме си и тя ме уверяваше, че шансът да имам руптура е малък. Каза ми: „Ти ще успееш момиче!” Прегърна ме и си поплакахме заедно.

Моята Акушерка.

Следващата стъпка беше да имам зелена светлина и от доктор Кироваков. Тя ми уговори среща с него. След прегледа той ми каза, че нямам никаква причина да не мога да родя нормално. Всичко с мен и бебето беше перфектно. Направо си ми каза ти си жена, родена да раждаш нормално!

Той също ме увери, че ще бъде до мен по време на раждането и да нямам абсолютно никакви притеснения за това. Това е още от първата среща. Така вече аз спокойна, че съм намерила „моите ” хора, можех просто да стоя и чакам момента, като постоянно подържам връзка с акушерката ми за състоянието ми!

Вечерта на 16.03.2020 лекарят и акушерката ми са на смяна. Беше обявено извънредно положение заради Ковид-19 и женските консултации бяха прекратени. Извикаха ме късно вечерта – в 21:00ч – да ме прегледат, тъй като терминът ми беше на следващият ден.

Доктора ми направи вагинален преглед и ми каза, че скоро няма да е моята работа. Шийката ми още не се била центрирала. Акушерката ми пусна тонове и ме изпратиха по живо по здраво в къщи.

Прибрах се аз спокойна, сипах си чашка вино и се успокоих, че следващите дни няма да има раждане…. Приспах детето си, легнах и аз с една книжка в ръцете. Както си чета и изведнъж баам! Силна болка, такава болка, която до сега не съм усещала. След малко ме отпусна, продължих да чета. Минаха 10 минути и след малко пак бааам! Същата болка, по-силна от първата. Аха! – си казах – май моментът дойде. Изчаках да видя дали ще има следваща, не след дълго дойде и тя!

Станах и отидох веднага до двете 00. Писах на акушерката. Часът беше 23:45, като тя си помисли, че това са подготвителни: все пак преди 2 часа бях при тях и нямах никакви индикации за раждане, но не след дълго се убедихме и двете, че моето раждане започна! Каза да засичам контракциите и колкото се може по-дълго или колкото издържа да стоя в къщи.

Повиках мъжа си. Бях купила за този момент и фитнес топка. Тук е моментът да споделя, че тази топка е велика. Изкарах повече от половината контракции на нея. Посрещах всяка контракцияна нея, намаля болката на половина. Седнах пред камината и се залюшках леко на топката, а мъжът ми посрещаше всяка болка заедно с мен. 

Контракциите зачестиха. Започнах да ги засичам на всеки 3-4 мин с продължителност 1мин. Писах на акушерката и тя ми каза, че е време да тръгваме към тях. Часът минаваше 4:30 сутринта. Тя ме посрещна, оправи ми документите за прием, а докторът ме прегледа като каза, че разкритието ми е 3 към 4см, а аз очаквах да е поне 7см! Ужас!

Сложиха ми система окситоцин на бавна капка. АХ каква беше тази бавна капка не знам, но започна да боли истински тогава! Акушерката ми беше неотлъчно до мен, правише ми леки масажи по кръста. Каза ми да легна, че ще ми трябват сили и да ги пазя! Между контракциите буквално заспивах, за секунди, но заспивах! Започнеше ли контракцията, силно стисках каквото имах около мен: дръжки, легло, ръката на акушерката ми.

Докторът идваше да проверява до къде съм стигнала. Прегледа ме и бях със 7см разкритие, попита ме дали боляло…. моля?!? После си отговри сам: да знам боли, аз пак в шах?!?! Всъщност, не знам колко боли, но виждам, че много ви боли- ми каза той. Погали ме за крака утешително и пак изчезна. Нямах сили, да му обяснявам точно колко боли!

Държах се мъжката до последно.

Точно когато вече бях решила да крещя ИСКАМ СЕКЦИО, докторът дойде, прегледа ме и каза, давай момиче, с 9см разкритие си, постарай се, стани и стой права, така по бързо ще направим пълното разкритие…. Вдигнаха ме с акушерката, имаше един шкаф пред мен. Подпирах се на него дишах и издишах, като акушерката ми правеше пак масажи по кръста.

Започна да ми се вие свят. Погледнах на вън през прозореца и видях уникален изгрев. Слънцето изгряваше с ярко червени лъчи. В този момент започнах да поскачам на един крак. Тогава докторът каза на акушерката: виж тя стои на един крак, започнаха напъните. Попита ме дали усещам напъни, а аз му казах, че не знам какво усещам.

Върнаха ме на леглото. Бях с пълно разкритие. Напътстваха ме как да напъвам, кога да напъвам. Така след 1-2 упражнителни напъна на леглото ме вдигнаха и насочиха към магарето. Аха, си викам, същинската част идва!

Започна се.

Чакаш контракцията, слушаш акушерката какво ти казва и действаш. Аз не бях от най-послушните, но все пак с 3-4 напъна се роди прекрасният ми син Абдула. В 7:30, точно на термин, с най-прекрасния изгрев в живота ми!

Още щом той излезе, акушерката ми го сложи върху мен. Имахме моментален контакт кожа до кожа,отложено клампиране на пъпната връв, ранно слагане на бебето на гърда, снимки за спомен, и едно вечно приятелство с моята любима акушерка! Бебето не се отдели и за миг от мен, през цялото време беше пред очите ми: къпаха, мериха, теглиха пред очите ми!

Мила моя акушерке, знам, че ще четеш това. Още веднъж огромно благодаря! Бъди благословена и радвай още стотици жени, ние имаме нужда от теби твоят позитивизъм! Остани си такава: никога не се променяй! Обичам те!

С едно изречение ще завърша тази история. Ако се налага да раждам още 5 бебета и 5-те бих желала вагинално да ги родя!  Няма нищо по-хубаво, по-истинско от това! Природата си знае работата, отдайте ѝ се!