На 22.03.2017 г. на бял свят се появи моята първа рожба. За съжаление Алекс дойде чрез секцио, нещо, за което не бях подготвена чисто психически. Мисълта, че не съм се справила, че не мога да съм пълноценна майка, ме смазваше. Това вървеше ръка за ръка с облекчението, че всичко е свършило – много ми тежеше в края на бременността и се мразех още повече, защото вместо да се отдам на вината, аз все пак чувствах някаква лекота. Тази травма, която до голяма степен сама си нанесох, не можех изобщо да преживея. При всяко обръщане към този момент мислено линчувах себе си.
Малко след раждането започнах да се интересувам дали е възможно и какво е нужно, за да родя естествено следващия път. Разбрах колко неподготвена съм била за първото си раждане, колко податлива съм била на манипулации и колко зависима от лекарската дума.
Мечтаехме за породени деца и през февруари 2018та видяхме отново 2 чертички. Уви, не е било писано. Ужасно много жени преминават през ада на „неуспешната бременност“; за мен това е загуба на дете, както и да го гледам и го преживявах за втори път. Потърсих помощ, чисто емоционална, попаднах на хора с много тъжни истории, така не бях сама в болката. Точно от тези хора научих за възможността за даряване на генетичен материал и се зарекох, че ако имам възможност някой ден ще даря яйцеклетки.
Продължихме с опитите, но без успех. Аз се върнах на работа и ежедневието ни грабна. Беше минало време от отбиването на Алекс и реших, че моментът е настъпил. Потърсих координати и през ноември 2019та станах донор. Усещането, че си помогнал на някой да сбъдне мечта и да получи смисъл в живота е много зареждащо, изпълва те и чувстваш едно чисто щастие. Три месеца по-късно моето добро ми се върна съвсем неочаквано – без планове, без опити, без сметки. Просто плод на любов. Така с началото на пандемията от корона вирус започна и моята четвърта бременност.
Реших, че този път ще се подготвя много по-добре за раждането. Имах бегла представа за дулите, за ролята им по време на бременността и раждането. Знаех, че ще потърся контакт, когато дойде моментът и го направих – скоро ми предстоеше среща с Йоанна Рачовска, но за нея по-нататък.
Имах късмет (така ще го нарека) и в ръцете ми попадна книгата на Олга Дукат – Раждане с любов. Невероятно е как само в първите 10 страници на една книга можеш толкова пъти да откриеш себе си, да се познаеш, да се разплачеш, да осъзнаеш, че всичките вини, които си си вменявала, всъщност на себе си и на лекарите, са ненужни. Да приемеш и да опиташ да си простиш. Може би това е най-важната първа стъпка за успешен ВБАК. И далеч не толкова лесна стъпка.
Не съм имала колебания за избора си на лекар, името на доктор Атанас Цонев ми беше познато и го свързвах само с положителни отзиви, просто не знаех дали ще се харесаме с него. Оказа се чудесен, такъв омайващ още от пръв поглед, отворен за ВБАК, за естественото раждане (нарочно не пиша нормално, а естествено!), подкрепящ бондинга, отложеното клампиране, отказа от къпане на бебето в първите 24 часа и още, и още. Познах си го – моят лекар беше.
Първото, което обсъдихме, беше какво е довело до секцио предния път. Както споменах, тъкмо ми беше олекнало, уж бях го приела и всичко беше наред, докато не разбрах, че причините, които са ми били изтъкнати за оперативно родоразрешение далеч не са били основателни. И онова глождещо чувство се върна. Всичко ми беше объркано и отново криво. Междувременно напредвах с книгата и идеята за успех започваше да изглежда реална.
Някъде към средата на бременността си се запознах и на живо с Йоанна. Беше специален ден – най-малката ѝ дъщеричка ставаше на 1 годинка, нейният втори успешен ВБА2К. Една от онези неслучайни случайности, които ти се случват в правилния момент. А тази среща, този разговор…не знам за нея как е било, но аз се почувствах изключително добре. Йоанна излъчва спокойствие и някак неусетно те предразполага да говориш, ама много и всичко да си кажеш. Един открит разговор с на пръв поглед непознат, който се усеща по-близък и от най-добрия ти приятел. За първи път споделих на глас това, което най ми е тежало и което вероятно е било причината да се самообвинявам толкова време.
Прибрах се у дома заредена, ентусиазирана и вярваща повече от всякога, че ще успея. Съпругът ми слушаше ентусиазирания ми разказ и каза само, че ме подкрепя, каквото и да реша. Така се съгласи да отидем на курс за подготовка за раждането. И там разбрах колко много той не вярва във всичко, което аз искам. За щастие, въпреки първоначалната си нагласа, след няколко срещи с Йоанна той разбра какво предстои. Не казвам, че се е успокоил, защото беше по-притеснен от всякога (ама той си е такъв), просто вече беше наясно какво ще се случи, научи същината на целия процес, етапите му, с какво и кога може да ми е полезен.
Поиска среща с д-р Цонев, която заради пандемията се случи онлайн (дай Боже всекиму такъв лекар!) и зададе и на него всичките си въпроси, пак си остана притеснен, НО информиран! Многократно обсъдихме възможности, рискове, до къде е границата. Усещането, че си подготвен за предстоящо ти носи сериозна увереност и спокойствие. Поне на мен това ми донесе. Оставаше само да чакаме.
И зачакахме. Всички мислехме, че ще пренося, терминът беше 08.11.2020, очаквахме бебето към средата на месеца. Но винаги трябва да очакваме неочакваното.
Петък (23.10) беше чудесен слънчев ден. Със съпруга ми се разходихме до морето, насладихме се на малко време само двамата, докато Алекс е на градина. После си го прибрахме и си имахме съвсем обикновена и спокойна петък вечер у дома. В 00:30 се събудих, водите ми изтекоха. Един от кофти сценариите беше това, докторът държеше незабавно да се тръгне към болницата в такъв случай.
Станах, събудих Дидо, изкъпах се, свекървата дойде, за да не будим Алекс, а ние тръгнахме към болницата. Прие ме д-р Иванов в 01:30 часа с изтекли води, с 0 см разкритие и никаква родова дейност. Имах План за раждане, в който детайлно бях описала какво искам и не искам да ми се прави. Това не се понрави особено, но през нощта ме оставиха и се съобразиха с мен.
Дежурният ме изпрати да поспя, защото предстои тежък ден, но в 3:00 часа започнаха регулярни контракции. В началото ги засичах в леглото, но започваше да боли повече и реших, че е по-добре да се движа. Разхождах се из коридорите, влизах в банята и разчитах на обезболяващия ефект на водата. По някое време умората надделя и реших, че трябва да се върна в леглото. Оказа се, че 4 минути са много време, в което дори можеш да поспиш, въпреки болката между тях.
Не очаквах толкова да боли, откровено казано. Повръщах многократно от болката. Опитвах да пия вода, но всяка глътка водеше до слдващо повръщане. Така някак се изниза нощта. Резултатът от нея – в 8:00 часа при преглед д-р Иванов установи 1 см разкритие, скъсена и изгладена шийка, според него чудесно, но на мен ми подейства доста демотивиращо.
Дежурните се смениха и дойде моят ад. Лекарката, която застъпи никак не беше привърженик на това, което исках аз. Последва преглед за разкритие 10 минути след предишния, защото тя искала, не било достатъчно това, което колегата предава. Аз изрично бях поискала тези прегледи да са максимално рядко. Дойде и анестезиоложка, било задължителна консултация. Чудесно, но тя дойде с катетър за епидурална упойка, каквато изрично бях казала да не ми се предлага, освен ако аз не попитам! В момент, в който много те боли и някой се появи с предложение за обезболяване е доста трудно да откажеш, аз успях.
Докато ме консултираше анестезиоложката бяха пуснали запис на тонове, но трябваше да лежа по гръб. Заради ужасната болка в кръста аз се изправих, лекарката не реагира, но пък една акушерка беше изключително ядосана, че съм дръзнала да стана. Чак вратата на стаята блъсна на излизане. И аз, и те разбрахме, че не съм удобен пациент. Водих битка на два фронта – трябваше да се справя с контракциите и да отстоявам исканията си едновременно.
Дежурната се появи, за да ме пита дали съм искала да се спазва Плана ми за раждане, аз категорично заявих, че държа на всичко написано. Тя се ядоса, обади се на моя лекар, с който се бяхме разбрали да дойде при ефективна родова дейност, но тя отказа да носи отговорност за мен и обстоятелствата наложиха по-ранното му пристигане. Аз също говорих с него. Явно двете версии се разминаваха. Той се появи бързо, след като разбра какво се случва. Вече нямаше да съм сама и се почувствах по – добре, за съжаление това не беше за дълго.
Бях с 3 см, а на него му се налагаше да излезе отново, увери ме, че ще се върне бързо и ми каза какво да правя, докато го няма. При мен остана Гери – една изключително мила, добра и внимателна акушерка. Дежурната изчака доктор Цонев да замине и пак започнаха атаки, неуместни коментари и действия. Докторът се върна, прогрес нямаше. Предложи да пуснем система с окситоцин, заради неефективните и ужасно болезнени контракции. Съгласих се, сложи ми система и замина отново с обещание, че ще се върне съвсем скоро и едва тогава ще има нов преглед за разкритие.
Дежурната обаче се появи пак, настоя да ме прегледа и каза, че има кървене. Спря системата и замина. Тогава настоях да се изправя и да отида до тоалетната, имах нужда да пишкам, но се оказа фалшива тревога. Но движението ми се отрази добре. Санитарката щеше да получи удар, мислеше, че ще родя в тоалетната. Върнах се набързо в стаята и отново ме накараха да легна.
Появи се моят лекар и не му се понрави като видя, че системата е спряна, последва преглед и от него, при който не се установи никакво кървене, матката си беше идеална и белегът от секциото непокътнат. Пусна системата отново и повече почти не се отдели от мен.
После всичко стана много интензивно, болката беше сюрреалистична, исках всичко да свърши. Да свърши веднага! Докторът само повтаряше, че се справям чудесно, че остава още малко, че ще успея. Правеше ми масаж: не точно масаж, а онзи силен натиск ниско в кръста, който за секунда поне облекчава. А аз все повече губех сили и увереност. Предложи ми да се изправя, но усещах, че не мога. Поисках епидурална упойка, но бях стигнала 7 см и беше невъзможно.
Оставаше малко, но усещах, че съм на предела. Молех се да ме срежат, нямах контрол над тялото си и исках всичко да спре. Докторът ми каза само, че съм с 9 см и вече съм родила, няма шанс да се откажа сега.
Започнах да усещам напъни, които не можех да контролирам. Казваха ми да не напъвам, а да дишам, това беше най –трудното нещо в този момент. Помня само топлите му ръце и как ми повтаряше да отворя очи, да го гледам. Толкова е успокояващ този човек. След това каза, че е дошъл моментът, в който ще ми трябва цялата ми сила. Някъде там някой наистина беше прочел онзи мой План и се появиха с кърпи, с които ми правиха топли компреси на перинеума.
Трябваше да се концентрирам и да се мобилизирам, докторът хвана ръката ми и я насочи надолу – докоснах нещо меко, той каза, че това е главата на бебето и това ми подейства много мотивиращо, наистина оставаше малко! Три контракции и общо четири напъна. В 13:35 се роди Михаил! (Аз също съм родена точно в 13:35!) Болката спря в секундата, в която усетих малкото телце върху гърдите си, като с магия спря! Дойде прилив на адреналин. Толкова си струва всичко, толкова неземно е усещането. Прегръщах детето си и се помирих със себе си.
Светът е нов. Михаил се роди. Аз се родих!
Съобразиха се с желанието ми за отложено клампиране, също и с отказа ми от къпане в първите 24 часа. Взеха детето за преглед, защото спуканият мехур можело да бъде в резултат на инфекция. От момента, в който ми го върнаха бяхме неразделни. Той засука, аз бях спокойна и всичко беше наред. Постродилната грижа беше перфектна. Никой не се опита да ми обясни как да си гледам детето. Питаха ме за всяко нещо и се съобразяваха с желанията ми.
На всички, на които тепърва предстои това пътуване, мога само да кажа да се информират, да четат много, да отидат на курс, да вкарат партньора в това приключение и да вярват. С подкрепа и добър екип всичко е възможно!
