Бебето ин витро, което трябваше да се роди секцио…
Привет! Пише ви Мелани ? Никога не съм харесвала дългите описания, които те карат да се разсееш от основната цел, за това смятам да ви спестя допълнителни подробности за мен. И за да не ви оставям висящи в нищото, все пак ще трябва да вмъкна няколко реда за моите две раждания.
Да, все още усещам горчив привкус, когато говоря за това. Разказът ми няма за цел да запали разгорещени дебати относно това дали едно раждане е истинско, ако е чрез цезарово сечение. Това е начинът, по който аз усещам нещата. Не смятам, че секциото ме прави по-малко майка. Много често оставам неразбрана от бъдещи майки или родили такива. Аз говоря за пропуснатия шанс от първия контакт с бебето, ласките, изпълнени с първичния импулс на майчината любов – все неща, които секциото ми отне.
Редно е да отбележа и разгранича двете ми раждания. Макар и двете оперативни, те са коренно различни. Започвам с Искрен – голямото ми дете. Бременността ми бе безпроблемна, проследявана в Русе. Още от 15-годишна имам гинекологична предистория и няколко оперативни интервенции в областта на яйчниците, диагноза ендометриоза и т.н.
Около 36 г.с. АГ започна да намеква за секцио с баналните причини – едър плод, тесен таз. В 37 г.с. без никакви симптоми за родова дейност и перфектни тонове и бистри води, бях прегледана… вагинално. Прокървих – никакво успокоение от страна на АГ, чух изречение от рода, че с моите предходни проблеми е твърде рисково.
Не искам да изпадам в подробности. На кратко – бях изплашена. Първо бебе, аз – дори бих казала млада (23 годишна), наивна, глупава. Повярвах, доверих се изцяло. В годините назад бях чувала все страшни неща, включително и това, че има голям риск да не съм способна да зачена и износя. Три дни след вагиналния преглед АГ ме извика в болницата за тонове. Всичко в норма – пристъпихме към „спешно секцио“. Да, така пишеше в епикризата, така и се държеше персоналът в болницата. Родих в държавна болница, а платих лично на АГ, който ме оперира… досетете се сами.
38 часа след операцията аз все още не бях със сина си – той се роди напълно здрав, 3760гр, 49 см. Аз се възстановявах бързо и няколко часа след секциото бях готова да го обгрижвам. Но! Голямото НО? Или, къде отиде моето дете?! Аз все още не бях с него – стоях си в интензивно. Сама. Уплашена, неразбираща, опитваща да намери персонал, който да даде отговори. Това не се случи.
Тръгнах по етажите да търся детето си. По-късно получих нападки, упреци и груб тон от персонала – къде съм била тръгнала, нямало място още горе при бебетата!? Няма място за майката при нейното, подчертавам НЕЙНОТО дете?! От там насетне разказът ми е банален. Обичайните български битовизми в държавна болница, за които не смятам за нужно да разказвам подробно.
Година след първата ми операция разбрах, че очаквам втората си рожба. Терминът ми се падаше точно 1 година и 8 месеца от първото секцио, а именно на 21.09.2019г. И се впуснах в търсене – търсенето на идеалния лекар! Този, който би подкрепил вагинално раждане след секцио, наистина, а не само на думи. Бяха ми необходими 6 месеца, три града и 5тима различни лекаря. Така попаднах на д-р Цонев в МД-Варна – той бе 6тият!
След първата ми среща с него излязох от кабинета му презаредена. За първи път откакто разбрах, че отново съм бременна, истински повярвах, че мога да родя по естествен начин. За д-р Цонев нямаше пречка това да не се случи. Ходех на обичайните прегледи, ЖК и лаборатория. Малко преди термин обсъдихме в съвсем спокоен разговор моя план за раждане. Без никакви съмнения д-р Цонев се съгласи за отложено клампиране, първи контакт, раждане в свободни пози в активна зала, немедикаментозни начини за обезболяване и медикаментозни такива, присъствие на съпруга ми! Всичко – просто раждане-мечта!
С малкия, но съществен пропуск… Три дни преди термина ми докторът трябваше да замине на отдавна планувана служебна командировка в чужбина. Не мога да ви опиша вълната от чувства и емоции, която ме заливаше ежедневно при мисълта, че е твърде вероятно моя VBAC да не просъществува. Правех всичко възможно да стимулирам родова дейност по естествен начин. Възобнових търсенето си на лекар, подкрепящ VBAC, който би могъл да ме поеме, в случай, че д-р Цонев го няма. Получих два нови отказа! Психически и физически бях изтощена.
Напълно разбирах, че не мога да се доверя на никой друг. Когато стартирах търсенето на лекар, който има опит с VBAC, попаднах и на такива, които бяха категорични, че ще ми дадат шанс, но при няколко условия. Казваха ми: „Ще те чакам, но почнеш ли да преносваш, пак ще те срежа. Ама как ще преносваш седмица, да не ми дойдеш с разкритие, шансът за руптура е твърде голям и пак ще стигнем до секцио! Накрая хем ще си шита отдолу, хем отгоре! Бебето стане ли 3500гр, задължително режем!“ Доверието ми към всички АГ, с които бях контактувала през втората си бременност, се изпари до последната капка. Остана ми само д-р Цонев, вярвах само на него.
На 16.09.2019г си тръгнах от МД с две запазени дати – 21.09.19 за активна зала и 19.09.2019г за секцио. Плаках. Не много, но достатъчно, не силно, но ужасно болезнено. Вече знаех. Вече не вярвах. На 18.09. вечерта се чухме с д-р Цонев. Беше ясно, че на 19-ти сутринта ще се видим в операционната зала.
Операцията вървеше. Матея проплака малко след 10 сутринта, д-р Цонев я положи на гърдите ми. Получих своето отложено клампиране. Плаках – отново, този път от щастие!
Не искам да пренебрегвам грижите на целия персонал от МД и трябва да ги спомена! Бяха невероятно мили и грижовни! Убедена съм, че д-р Цонев направи всичко, за да получа мечтаното раждане. Погрижи се да ми донесат бебето веднага след като се съвзема от анестезията и гаденето премине. Носеха ми я за кърмене. Няколко часа след като се изправих вече сама обгрижвах Матея. Тя спа при мен, в моето легло през целия ни престой. Макар и не на смяна, д-р Цонев дойде при нас. Личеше му в погледа, той не желаеше това секцио също, колкото мен.
Нямаше пари под масата. За всичко получих касов бон.
Е, шест месеца след раждането на второто ми дете, все пак получих своето прераждане! След две оперативни раждания си признавам, че у мен зейна дълбока пробойна, която вярвах, че никога няма да успея да запълня изцяло. В тази история не искам да наблягам на себе си и на разочарованието ми от ре-секциото. Вярвам, че историята за едно естествено раждане би вдъхнало в хиляди пъти повече кураж и сили на бъдещи майки!
Историята за раждането на Катрин – бебето ин витро, което ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябваше да се роди секцио! Бебето на моята сестра Криста. Тя премина през многото перипетии на зачеването ин витро.
През целия период на бременността си тя знаеше едно, а именно, че ще роди по естествен начин. Със сестра ми сме изключително близки, живеем в един дом. Тя видя отблизо всички мои емоции, моята болка от оперативното раждане. Всъщност тя бе първият човек, на когото споделих и който ме подкрепи за VBAC.
Не мисля, че познавам по-силна жена емоционално. Изкара страхотна бременност, която обаче накрая видимо и тежеше – буквално. Килограмите бяха около 20 отгоре и тя нямаше търпение да роди.
На 03.03.2020г рано сутринта, тя дойде при мен и Матея, седна на един стол пред нас и каза: „Нещо май става… От няколко часа имам болки. От мен излиза и някаква кървава слуз“. Настоях да се обадим на гинеколога ѝ, а именно д-р Цонев. Тя нямаше съмнения, че той ще е лекарят, който ще я изроди. Вдигайки, той закачливо каза: „За да ми звъниш в 7 сутринта на 3-ти март, значи нещо се случва“.
Сестра ми се усмихваше през цялото време. По препоръка на д-р Цонев, с мъжа ѝ, който точно както по филмите тъкмо се прибираше от нощта смяна, тръгнаха за Шумен, за да я прегледат за разкритие. В случай, че такова не бе установено, просто нямаше да се разхождат от Разград, където живеем.
Междувременно, мобилизирах съпруга ми с децата. По-малко от час по-късно сестра ми ми позвъни. Тонът ѝ бе толкова уравновесен… Разказа ми, че първо минали да заредят гориво и да закусят, та се били забавили малко. Всичко било наред и е с 6 см разкритие! Аз бях – лол, в шок! Сякаш цял живот си е била с 6 сантиметра разкритие! Да, пропуснах да кажа – 4 дни преди това си пуснах носо-гърлен секрет, защото се готвех да съм неин придружител в залата за активно раждане!
Пътувайки за Варна, сестра ми ми се обади, за да потвърди, че и дежурен лекар от МД Варна е установил същото разкритие. Не знам точно как се е чувствала през цялото пътуване от Разград до Варна, но звучеше така сякаш нищо особено не се случва!
При пристигането ми в МД, тя бе на тонове, права до леглото, слушаха музика с д-р Цонев и негов колега. 
Всичко изглеждаше страхотно, почерпихме се с парченца шоколад и вода, разговаряхме и се шегувахме. През цялото време сестра ми бе адекватна и усмихната, смеехме се. Излязох за кратко, за да накърмя по това време почти 6 месечната си дъщеря и се върнах.
Д-р Цонев ме посрещна с думите: „Станала е лека грешка при вагиналния преглед от колегата, реалното разкритие е 4-5 см“. Сестра ми бе леко разочарована, но и всъщност това доста обясни и факта как тялото и се справяше с контракциите – сякаш не усеща нищо. 
Посмяхме се на неловката ситуация, д-р Цонев отиде да поспи, тъй като идваше от нощна смяна, а аз осведомих семейството ни, че нещата надали ще се случат в идните два часа, каквото бе първоначалното предположение.
Криста подремна за кратко. От постъпването и в МД в 11 часа до към 16 часа, тя беше прогресирала до 6 см. Тоновете на бебето се следяха регулярно, а д-р Цонев бе повикан, когато контракциите зачестиха и продължаваха повече от минута. До този момент сестра ми се движеше свободно, похапваше малко шоколад, пиеше вода. Използваше топката, въжетата, както и столчето за раждане в активната зала. Около 1
8:30 имаше 7-8 см разкритие. Правех ѝ масажи при необходимост. Опитвах да я разсейвам, защото вече забелязвах видима промяна в държанието и. Беше на себе си, но си личеше, че болките стават все по-силни.
От 18:30 часа нататък последваха прегледи за разкритие на всеки час. Д-р Цонев бе изключително внимателен и деликатен. Обясняваше всичко, което прави на сестра ми. Даваше ми негласни посоки къде и как да докосвам Криста, за да я облекча. Ако не греша, сестра ми бе с 8 см разкритие поне два часа. Направи ми впечатление желанието ѝ за смяна на позите, като така и не се стигна до магарето до самия финал на раждането. Криста бе разбрала тайната на правилното дишане и поемаше всяка една контракция изключително уравновесено. Може би 30-40 минути преди това ѝ бяха пуснали съвсем бавна капка окситоцин. От умората и адреналина сестра ми повърна след поредната контракция. Олекна ѝ.
Около 21:00 часа водите ѝ още не бяха изтекли. Беше дошло ред за вагинален преглед, при който д-р Цонев предложи да спука мехура. Сестра ми не се възпротиви, при условие, че предварително бяха коментирали и този вариант. Качи се на магарето и след преглед за разкритие(10 см), тя усети топлина, олекна ѝ и водите започнаха да изтичат на тънки струйки. Видях го в лицето ѝ – тя си отпочина. За кратко, тъй като няма и минута по-късно последва нова контракция. Криста отново бе права, до леглото, вече не желаеше да я докосвам. Д-р Цонев продължаваше с деликатните напътствия. Окуражаваше я да не напъва още, макар че видимо тя имаше пориви.
На въпроса ми: „Криста до кога да не напъва?“, той се усмихна и каза: докато може! Не съм убедена, но вярвам, че сестра ми изкара поне половин час с 10 см и тогава, стоейки права до леглото си, тя усети и каза: „Не мога повече, ще напъвам! Искам да легна!“
Д-р Цонев внимателно и помогна да се пренесе на магарето. Даде ми насоки да придържам главата ѝ, а на нея и обясни да обгърне с ръце краката си и да ги притиска към корема си. Криста продължаваше да диша силно и отчетливо, дори без апаратура за следене на контракции, всички в залата разбирахме кога е истинската контракция. Сестра ми бе потна, изтощена. Залата започна да се оживява, 3 минути преди това д-р Цонев бе звъннал на неонатоложката, която вече бе в залата.
„Криси, не искам да ръмжиш, искам да дишаш! Не хаби сили за друго!“ Думите на доктора определено ѝ действаха добре и тогава д-р Цонев добави: „Искаш ли да докоснеш главичката на бебето?“ Погледът, това, което видях по лицето на сестра ми, която докосна косата и главичката на рожбата си, не могат да бъдат описани с думи. Дори фотоапарат не би могъл да улови момента истински! След още два напъна, в 21:24 часа, на 03.03.2020г се роди бебе Катрин! Д-р Цонев я положи на гърдите на сестра ми. Тя стоя с пулсираща пъпна връв малко повече от минута. Катрин проплака веднага, бе прекрасна – бяла, чиста и съвършена!
Няколко минути преди последните напъни на сестра ми, тоновете на бебето за кратко паднаха под 100. Сестра ми бе изтощена и за д-р Цонев бе ясно, че трябва да пристъпи към епизотомия. Именно след нея последваха последните два напъна, с които се появи Катрин. По време на цялото раждане освен нас в залата присъстваше само една акушерка, която предимно наблюдаваше. Д-р Цонев остави на нея да поеме бебето.
Неонатоложката имаше някакви притеснения и съответно моментът с първото закърмване не се случи. Поставиха бебето на кислородна палатка за няколко часа. Малко след полунощ аз си тръгнах от МД, а сестра ми бе с бебе в ръце. Престоят им в МД от там нататък бе изцяло положителен. Макар и с инфекция, която налагаше прием на антибиотик от Катрин, всичко останало бе прекрасно.
Моите изживявания и впечатления като страничен наблюдател никога няма да се доближат изцяло до това, което е изпитала сестра ми, но тя ме помоли да пиша вместо нея.
Тя иска историята ѝ да стигне до колкото се може повече хора. По време на ин витро процедурата и цялата си бременност, тя се срещаше с трима различни АГ. Само д-р Цонев не считаше за норма детето ѝ да се роди чрез цезарово сечение, тъй като е ин витро.
Ако си мислите, че сте чули страшни неща относно естественото раждане, не знаете какво стигна до нейните уши! Представете си колко е лабилна психиката на една бременна жена. А сега си представете тази на една бременна жена изпила стотици хапчета, подложила се на безброй процедури и инжекции! Не искам да пренебрегвам факта, че другите двама лекари ѝ помогнаха да зачене успешно, но и не уважавам и никога няма да приема за нормално отношението им към естественото раждане. Те изкараха пред нея естественото раждане в пъти по-рисково от секциото. През последните две седмици от бременността ѝ започнаха да насяват в съзнанието ѝ ужасни картини като фатален край за плода или голямо трайно увреждане. Непрестанно я подтикваха към оперативно раждане, пласирайки го като 100% безопасно. Големият плод, с който плашеха сестра ми, а именно Катрин, се роди 52 см, 3 780гр.
Историята на сестра ми заслужава да бъде прочетена! Надявам се да достигне и до повече ин витро майки. Оказа се, че масово в България има практика бебетата ин витро да бъдат раждани чрез цезарово сечение.
Щастлива съм, че преминах през всичко това заедно с нея! Благодаря на д-р Цонев, че направи раждането на Катрин такава страхотна емоция! Никога няма да забравя позитивното му отношение, разбиране, приятелски подход по време на цялото това мое пътуване – от Матея до Катрин!
По време на втората си бременност и тази на сестра ми, освен подкрепата на съпруга ми и на Криста, имах тази и на Йоанна Рачовска! Искам да ѝ благодаря най-сърдечно за това, че ми даваше кураж и не ме изостави емоционално, дори когато аз самата не си вярвах! Трудно бих могла да опиша спокойствието и увереността, която ми вдъхваше тя – моята дула!
Благодаря ти, Йоанна!
