На 24.07.2019 родих Катерина: нашето четвърто дете и моето второ естествено раждане след 2 секцио. Беше по-предизвикателно от раждането на Вяра. Но аз мога да правя трудни неща! Като всички вас! Ето и историята, която е нещо като продължение на историята за раждането на Вяра.
С всяко раждане се учим на толкова много!
От Варна сме и разбира се планирахме да родя във Варна, както и предния път. Само че този път се оказа, че нашият лекар е в дългосрочен болничен. Другият лекар с опит, на когото бихме се доверили за втори ВБА2К, щеше пътува за чужбина около термина ми. Не бях спокойна.
Дълго анализирахме кое е най-важно за нас и какви са вариантите да го получим. Като топ приоритети се оформиха подкрепящ екип с ВБАК опит, зала за активно раждане и възможността да ме подкрепя таткото, който имаше готовност и желание пак да е с мен. За съжаление нямаше как да имаме и трите неща едновременно. Във Варна не виждахме такъв екип. В София пък нямаше да има възможност таткото да е с мен: той щеше да е с най-малкото дете, без опция някой да го замести.
Не ми трябваше много време, за да направя уравнението си: ‘акушерка и лекар с голям ВБАК опит, на които имам доверие’ + ‘зала за активно раждане’ = ‘най-големи шансове раждането да протече както ми се иска’. Така стигнах до моята акушерка, Олга Дукат, която работеше с доктор Дончева. Знаех, че те имат много опит: Олга включително и чрез лично преживяване. Тя самата има две нормални раждания след 2 цезарови сечения.
Без дори да знае, Олга ме беше подкрепяла още за предишния ми ВБА2К, споделяйки личната си ВБА2К история и пишейки материали в блога си. Била ми е виртуално вдъхновение и опора, както предполагам на много други жени, с които дори не са се виждали на живо. Книгата й пък е моето четиво за раждането. Ако съм била Ваша дула, със сигурност сте я докоснали (ако и да не сте я прочели…)
Не ми беше никак трудно да си представя, че с тази акушерка ще ми е най-спокойно да родя. Имах чувството, че отдавна се познаваме.
(Тук отварям скоба: сигурна съм, че във Варна има прекрасни акушерки, но аз не зная за такива, които конкретно и активно да подкрепят жените за ВБАК. Моля, кажете ми кои са, ако ги има.)
И така се впуснахме в приключението раждане на варненче в София. Организацията беше сложна, но не невъзможна. Пристигнахме с таткото и Вяра в София десет дни преди термина и зачакахме.
Видяхме се с Олга. Разгледахме болницата, където избрах да раждам. Запознахме се с акушерките Емилия и Галя, които щяха да присъстват на раждането. Обсъдихме плана ми за раждане с тях. Видяхме се с д-р Дончева, с която имахме уговорка.
Много ми харесва идеята по време на раждането да си само с познати лица; да не те приема непознат дежурен екип; в залата за раждане да не влиза всеки, който застъпва на смяна; прегледите да се правят само от избрания екип… Звучи ми така нормално, а е толкова далеч от обичайното за българските болници…
В С Олга поддържахме връзка по телефон и месинджър, дори успях да посетя част от нейния курс, което отдавна исках. Дали е толкова трудно всяка бременна да може да разчита на акушерката си и да е във връзка с нея и извън часовете за консултации? Нека помечтаем…
На д-р Дончева ѝ се искаше раждането да започне преди термин и предложи отлепяне на мехура, но не настоя, когато помолихме да изчакаме. Бях впечатлена от това, че реагира с разбиране на отказа ни, а не с примерно обида или агресия, както се случва понякога.
В деня на термина бяхме при нея, аз имах някакви начални признаци на раждане. Тапата беше започнала да пада преди 2 дни, имах от време на време болезнени контракции. Едната нощ бяха по-осезаеми, но постепенно утихваха и можеха да не означават нищо. Нямах разкритие. Раждането можеше да е и след седмица. Разбрахме се, че чакаме.
Вечерта бяхме с Емо и Вяра (третото ни дете) на разходка в Борисовата градина. Аз имах от време на време пак същите леко болезнени контракции, но сякаш по-начесто. Прибрахме се с идеята да пуснем филм. Нали знаете, не е добре да се фокусираме върху контракциите, а да се разсейваме докато можем.
Е да, обаче филмът никак не ме разсейваше, а на дивана не ми беше удобно. Свалихме contraction timer, а аз се опитах да поспя. Не ми се получи и започнахме да засичаме. Бяха си доста регулярни контракции с продължителност по минута, минута и нещо. Болката се засилваше постепенно. Започнах да си правя компреси с топла вода ниско на корема и това беше моят начин да да справям този път. Правех само това през цялото време докато бяхме у дома.
Около 4 часа сутринта контракциите бяха през около 3-4 минути. Олга ни помогна да изберем точния момент за тръгване за болницата. Около 5:30 бяхме там, екипът ме чакаше.
Приеха ме със седем сантиметра разкритие. При първоначалния запис видяхме, че тоновете падат по време на контракция и се наложи да правим по-дълъг запис, за да видим дали ще има промяна. Дишах дълбоко, легнах настрани…. Това беше най-напрегнатият момент, защото можеше да се наложи да лежа или да се стигне до интервенции, които се надявах да избегна.
Слава Богу, видя се, че тоновете не падат на всяка контракция, а когато паднат, веднага се възстановяват. При това положение можех да стана и да си продължим по план. Олга изигра важна роля в този неприятен момент, като не се разколеба, че ще се справим.
Тя предложи да вляза в банята, защото знаеше, че водата много ми помага за болката. Прекарах известно време там. Когато контракциите се засилиха, решихме да опитаме дали няма да ми помага ваната. Прекарах и там известно време, но общо взето кратко. Ннещата се развиха доста бързо и скоро започнаха напъни.
Този път имах и момент „Не мога“ докато бях във водата. Като дула и инструктор по подготовка за раждане добре познавам този сигнал: раждането е много близо. Ако сме работили заедно, със сигурност съм ви предупредила за това усещане… Но в онзи момент бях дълбоко убедена, че наистина не мога.
Искаше ми се да се откажа, макар че очевидно нямаше как. Не поисках упойка, защото разумът ми добре знаеше, че е късно. Не поисках и секцио, такъв вариант напълно беше изключен от съзнанието ми. Дори не бях подписала документите, които предварително ми бяха дали за съгласие за операция, заедно с всички други… И все пак някак исках да се измъкна и ако може да си спестя раждането на това бебе…
Напъните, както и предния път, ме накараха да изляза от водата, макар че можех да родя и там, ако исках. По някаква причина предпочитам да съм полу-легнала в този момент, може би заради по-добрата опора. Олга ми предложи да опитам права. И права не ми беше удобно. Качих се на родилното легло и останах полуклекнала на него до края.
Не зная точно колко съм напъвала. Със сигурност не беше много дълго, но определено беше много интензивно. Бях изненадана от силата на усещанията и от загубата на контрол върху моите реакции, въпреки многото четене и желание да се оставя на FER или дори да издишам бебето…
Стори ми се, че усещането беше по-интензивно от това при предишното раждане. Олга, Емилия и д-р Дончева опитваха да ми помогнат, но сякаш не успявах много да приложа това, което ми предлагаха… В последствие Олга ме увери, че това, което съм изпитвала, както и реакциите ми, са били нормални. Имах нужда да го чуя.
И така, в 7:18 се роди Катерина. Неонатоложката беше притеснена, че има нужда от аспирация, затова не изчакахме пъпната връв повече от минута. Поне беше спряла да пулсира, когато я отрязаха след около 30 секунди. Тук малко съжалявам, че не настоях, но бях доста замаяна от силното преживяване.
Прегледът отне минути и ми я върнаха. Беше повита с нещо. Разпових я, сложих я върху себе си и прекарахме така времето до към 9 часа. Тя сука през цялото време! Вълшебно!
След раждането не се обадих на Емо веднага; бях залята от емоции и окситоцин и всичко, което можех да правя, беше да се възхищавам на бебето си. Все пак по някое време се сетих, че и той ще иска да знае, че съм родила. Звъннах му и скоро след това той и Вяра се присъединиха към нас!
Нямах разкъсвания, а в последствие се възстанових много бързо, за разлика от предишния път. Може би малкото упражнения за перинеума, които бях правила през бременността, все пак бях дали резултат. Или пък това, че е второ раждане, кой знае.
Останалото ни време в болницата беше общо 48 часа, за които с Катя сме се делили само за минути. С Олга се видяхме отново когато се прибрахме и поговорихме за раждането.
Мисля, че всяка жена трябва да обсъди подробно с акушерката или дулата си своето раждане. Това е част от процеса, от преживяването и посрещането на новия човек. Когато чуеш гледната точка на друга жежа, която е била до теб, самата ти виждаш по-добре детайлите. Картината на събитието се избистря, важноста му се потвърждава… Радвам се, че имах ТАКАВА акушерка до себе си.
Изписаха ни в петък, на рождения ми ден. Бях успяла до родя на 37, както искаше доктор Дончева, а ме изписаха на 38. В понеделник вечерта си бяхме у дома, на 420 км от София.
Благодарни сме на всички, които задно с Олга бяха част от това наше приключение, особено на д-р Дончева, на Емилия и Галя от акушерския кабинет Ла Вита Нова в „Св. Лазар“, които бяха много мили и приятелски настроени. По време на бременността ми помогна и акушерката Велина Василева от Бургас, която силно подкрепя жените там за ВБАК и чиято загриженост усещах през цялото време.
Слава Богу, заслужаваше си!
